Арчибалд Кронин
Пътят на доктор Шенън (6)

VI

Настъпи февруари, още по-мразовит, със студени, ясни, слънчеви дни, които съживяваха кръвта. Повече от месец вече бях потънал изцяло в собствената си работа. Наистина беше приятно да се живее.

Ломекс и Спенс забелязваха, разбира се, заниманията ми, но Смит, когото улавях от време на време, че ме наблюдава втренчено, хапейки края на рошавия си мустак, не можеше да отгатне какво правя. Откакто професор Ъшер отсъстваше, той прекарваше по-голямата част от деня в университетския бюфет.

Работата, с която се бях наел, не беше лека. Не смятайте, че научните изследвания се вършат в приятен поетичен унес; преди да види зората, човек трябва да се лута из пътеките на лабиринти или като Сизиф да тика непрестанно нагоре търкалящия се камък.

И все пак, след като опитах много средства, които се оказаха безполезни за целта ми, успях най-после да отгледам в пептонов бульон една култура от донесените от Дрийм образци, в която смятах да открия причинителя на епидемичното заболяване. Докато гледах жълтите чертички, образуващи в светлосинята течност шафранови нишки, които се разрастваха и съединяваха като ярък минзухар — много по-ценни за мене от най-рядкото цвете — сърцето ми подскачаше от дълбоко вълнение. Не бях виждал досега такава култура, тя обещаваше нещо особено и ново, а това укрепваше люшкащата се сграда на моите надежди.

Тъй като времето, с което разполагах, намаляваше, аз ускорих усилията си да получа чрез подбор здрави и чисти образци от този скъпоценен организъм. Имах ключ от страничната врата на Института по патология, откъдето можех да вляза в лабораторията, след като всички си отидат. След чая у мис Дийри аз се връщах в института и стоях там, потънал като водолаз в хладната самота на зеленикавия полумрак, свързан със света само чрез една едва уловима нишка от съзнанието ми, докато часовниците възвестят полунощ в безшумния университет. Това бяха най-продуктивните ми часове.

Убеден бях, че ще мога да довърша тази съществена фаза от работата си до следващата събота, първи февруари, и да залича още същата нощ всякакви следи от опитите. Всичко беше прекрасно нагласено, като добре нарисувана мозайка — професор Ъшер бе писал, че ще се върне в понеделник, трети февруари, и щеше да ме завари на мястото ми, зает с неговите опити.

В сряда вечер от последната седмица към девет часа сметнах, че културата е най-после готова за изследване и нанесох с платинена шпатула част от нея върху едно предметно стъкло. Настъпил бе решителният миг. Без да си поема дъх, поставих стъклото под обектива за имерсия и ахнах неволно, когато тъмните форми заподскачаха върху светлия фон.

Стъклото беше преизпълнено с малки бацили във форма на запетая, каквито не бях виждал досега.

Дълго стоях неподвижен, загледан в откритието си, обзет от опияняващ възторг. Най-после се опомних, отворих бележника си и започнах да описвам с научна точност организма, който нарекох заради формата му бацил C. Пишех може би от петнадесетина минути, когато вниманието ми бе внезапно прекъснато от светването на прозорчето над вратата на лабораторията. След няколко мига чух стъпки в коридора, вратата се отвори и смразен от смущение видях как професор Ъшер влиза в лабораторията. Беше в сив костюм и тъмна пелерина, а бледото сурово лице беше изпрашено от пътуването. Отначало не можах да повярвам, че е наистина той. Но скоро разбрах, че идва направо от влака.

— Добър вечер, Шенън. — Той пристъпи бавно, сдържано. — Още ли сте тук?

Аз примигах и го погледнах през стъкленичките с културите. Той гледаше именно тях.

— Проявявате забележително трудолюбие. Какво е това?

Съвършено смутен от това залавяне, аз не продумах. Защо, защо се бе върнал по-рано?

И изведнъж видях зад професор Ъшер злокобната птица, застанала не в бялото си сако, а в нескопосан костюм, с протегнат дълъг врат и хлътнали очни орбити — видях Смит. Едва тогава разбрах, че ще трябва да призная.

Когато започнах да обяснявам със замълчавания, пазейки ревниво тайната си, държането на Ъшер стана по-отчуждено и строго. Когато свърших, лицето му се бе смразило.

— Искате да кажете, че съзнателно сте изоставил моята работа заради вашата?

— Идната седмица ще продължа изчисленията.

— Колко направихте, докато отсъствах?

Аз се поколебах.

— Нито едно.

Тясното лице с резки черти посивя от яд.

— Изрично ви казах, че желая докладът да бъде привършен до края на месеца… за моя отдавнашен приятел и колега професор Харингтън… който ме удостои с гостоприемството си… А още щом обърнах гръб… — Той почти заекна. — И защо? Защо?

Аз не снемах поглед от подплатата на пелерината му. Беше от тъмнозелена коприна. И промълвих:

— Трябваше да проуча тази…

— Разбира се. — И ноздрите му дори побледняха. — Добре, сър, без заобикалки. Веднага ще изоставите всичко.

Усетих, че се разтрепервам, но обуздах непокорните си нерви.

— Качеството на асистент сигурно ми дава право на изказване по въпроса?

— Като професор по експериментална патология аз имам последната дума.

Аз не избухвах лесно, имах по-скоро стеснителен и безобиден нрав, вярвах дълбоко във всеобщата търпимост и в благословеното начало „Живей и оставяй и другите да живеят“, но сега пред очите ми заплува червеникава мъгла.

— Не мога да се откажа от тия проучвания. Смятам ги много по-важни от опитите с опсонини.

Застаналият назад Смит преглътна изведнъж, при което изпъкналата му адамова ябълка се издигна и спусна по шията, като че бе глътнал вкусно парче. Ъшер се изправи с цял ръст, стиснал тънките си устни.

— Вие сте крайно невъзпитан човек, Шенън. Това личи от държането ви, от несъответстващото на званието ви облекло, от оскърбителното ви неуважение към мене. Аз съм свикнал да работя с джентълмени. Бях снизходителен към вас, защото вярвах, че при подходящо ръководство може да отидете далеко. Но ако вие предпочитате да се държите като простак, ще съумеем да се справим с вас. Ако не ми представите в понеделник писмено извинение за тази непростителна простъпка, ще поискам да напуснете института.

Настъпи гробна тишина.

След подходящ промеждутък Ъшер извади кърпичка и изтри устните си. Видя, че ме е накарал да млъкна и както винаги чувството за личния му интерес надделя.

— Сериозно, Шенън, за ваше собствено добро ви съветвам да се опомните. Въпреки всичко, не бих желал да прекъсна съвместната ни работа. А сега, извинете, защото още не съм си ходил вкъщи.

Той наметна пелерината си като матадор, завъртя се и излезе. Смит остана след него и подсвирквайки в рошавите си мустаци, започна да почиства умивалника на Спенс, без да ме поглежда.

Очакваше, разбира се, да му заговоря и аз имах глупостта да попадна в клопката.

— Е добре — казах горчиво аз, — вие смятате, както изглежда, че сте ми объркал плановете.

— Чухте шефа, сър. Трябва да изпълня нарежданията му. Нося отговорност.

Знаех, че това е чисто лицемерие. Всъщност Смит таеше в душата си една почти болезнена завист към мен, и то поради най-невероятно основание. Беден, като самия мен, и той се бе стремил някога към най-високото научно равнище. А сега, победен, онеправдан и изпепелен от завист, не можеше да се примири с мисълта, че аз бих могъл да успея там, където той бе пропаднал.

— Вината не е моя, сър. — Той затърка умивалника и се ухили предизвикателно. — Аз само изпълнявам задълженията си.

— Поздравявам ви.

Извадих културите, поставих регулатора в инкубатора на съответната температура, а през това време той ме наблюдаваше някак странно и крадешком. После взех шапката си и излязох.

Отвратен и огорчен, тръгнах в тъмнината по Фенър Хил.

При пресечката на Пардайк роуд с Киркхед терас влязох във файтонджийското кафене на ъгъла и си поръчах за ободряване голяма чаша кафе. Седнал на висок стол, опрял лакти на тезгяха, си налях тъмното гъсто питие, сляп за окръжаващия ме вихър на нощния живот в този бедняшки квартал — познатите тълпи около кръчмите и дюкянчетата за пържена риба, продавачи, които викат пред количките си под светлината на петролни лампи, бавно разхождащи се жени, тичащи между колите и хората вестникарчета, които разгласяват най-новите сензации.

Унесен в мислите си, усетих след миг, че някой ме докосва леко с чадър по рамото и когато се обърнах, видях Бабу, сияещ, преизпълнен с приятелство и любов към всички.

— Добър вечер, сър.

Аз се намръщих, но той дръпна стол и изкачи запъхтяно до тезгяха тромавото си тяло.

— Каква щастлива среща! Идвам от вариете Алхамбра. Второразредно заведение, разбира се, но страшно весело. — Той почука с чадъра си за келнера. — Кафе, моля, с много захар. И голямо парче плодов кейк. Хубаво парче, моля ви.

Обърнах му гръб. Но Чатърджи продължи да ми описва с шумни въздишки и смехове тазвечерното забавление, в което прочутият шотландски комик сър Хари Лаудер играел една от първите роли.

— Хе, хе, хе! Така се смях на шегите на този забавен благородник, че щях да падна от мястото си в първия ред на балкона. Казвам ви, сър, ужасно се влюбих в шотландската музика и искрено искам да се науча да свиря на гайда. Можете ли да ми препоръчате някой учител, сър?

— Оставете ме на мира, за бога.

— А знаете ли колко ще е забавно за моите приятели от Калкута, сър, когато се върна с дипломата си да им посвиря шотландски песни, облечен във фустанела на планинец? — Той замаха в такт дебеличкия си показалец и запя с фалцет: — Ай, ай, ай… ла, ла, ла… с прелестно девойче… край брега на хубавия Клайд… когато слънцето залязва за почивка… е любимият ми час… за разходка във… за разходка в здрача… Извинете, доктор Робърт Шенън, какво значи точно на шотландски здрач? Горичка, гора, долчинка или изобщо скрито кътче за любов? Хе, хе, хе! Така ли е, сър?

Потърсих в джоба си пари, оставих на тезгяха една монета за кафето и станах веднага.

— Чакайте, чакайте, чакайте, доктор Робърт Шенън! — Той се опита да ме задържи с дръжката на чадъра си. — Отгатнете, сър. Кого, мислите, видях от мястото си на балкона тази вечер? Двама ваши приятели, доктор Адриан Ломекс и съпругата на доктор Спенс бяха в първите редове и се забавляваха чудесно. Не си тръгвайте, сър. Искам да ви придружа.

Но аз вече бях излязъл от кафенето. В съзнанието ми се бе породил нов страх, който насочи стъпките ми обратно към института.

„Аз трябва да изпълня нарежданията му.“

Докато се връщах почти тичешком, мислех с растяща тревога за онзи последен блясък в очите на прислужника.

Когато наближих, видях, че зданието е съвсем тъмно. Отворих бързо страничната врата и влязох в лабораторията. Още с влизането си разбрах, че успокоителното шумолене на инкубатора не се чува. Завъртях с отмаляло сърце електрическия ключ над чина ми, отворих инкубатора. И се уверих. Смит бе изхвърлил моите култури. Стъклениците стояха празни на чина и четири седмици упорит труд бяха пропилени.