Кир Буличов
7 и 37 чудеса (44)

ТОДАЙДЖИ
Дърво, бронз и камък

Културите на народите неизбежно се срещат, „обменят опит“, сливат се. Търговците, скитащите богомолци, учените монаси и дезертиралите войници разнасяли по света архитектурата и изкуството.

… Завоевателите донасяли норми на красота и задължавали победените да издигат на площадите храмове на боговете им. Завръщайки се от походите, царете докарвали роби и между тях от край време най-ценни се смятали учените и художниците. Художниците продължавали да работят по време на робството и в чуждия град храмът или дворецът получавал нови черти. Влиянието било взаимно и с течение на времето привнесеното отвън се разтваряло в опита на народа, като се обогатявало, но никога не заменяло културата му.

Някога в Китай и в Япония заедно с будизма проникнали понятията за структурата на будистките храмови помещения. Китайски поклонници посещавали Индия, а индийски търговци достигали до източните предели на Поднебесната империя. Но будистките доктрини в архитектурата и изкуството, приспособявайки се на китайска и японска земя, губели много от чисто индийските черти, неразбираеми тук, и се вливали в течението на японската култура, зародила се много преди появяването на учението на Буда.

Кутеловидната сграда, дагобата в Индия, която е произлязла от надгробната могила, придвижвайки се на изток, се източвала нагоре от ланкийското полукълбо до бирманския конус, тайските „кегли“ и до многоетажните кули — пагоди на Китай и Япония. По-късно ще се върне от Китай в Бирма и ще съществува успоредно с пагодата, заимствувана от Индия, само че ще измени вида и функциите си: вместо каменна ще стане дървена и вътре, под навес, ще стоят като в храм статуи на Буда.

Дървото. В него се крие главната разлика между архитектурата на Южна и Югоизточна Азия и Далечния Изток. Разбира се, и в Китай, и в Япония има много каменни огради, храмове и крепости, но все пак, ако си представим японски храм, то въображението незабавно ще ни поднесе изградения образ — дървени стълбове, тънки стени и голям, с повдигнати краища керемиден покрив, може би дори няколко покрива, намаляващи се един над друг. Въображението ще ни подскаже и задължителната акуратна градинка наоколо, с камъни (разхвърляни на пръв поглед случайно, а в същност по старателно обмислен план), мъх и извити ниски борове.

Ако архитектурата на Индия е произлязла от скали и пещери и е запазила това много векове, то архитектурата на Япония е архитектура на народ, близък на гората, на природата с горските долини и на морския вятър.

Индийският храм плътно изолира човека от останалата природа, затваря го в себе си. Стените на храма са сигурна преграда, а вратите му са тесни като прорези в крепостна стена.

Японските архитекти са си поставяли за цел да направят постройката като част от природата. Японският храм е гора, стълбовете му — тънки и леки — са стволове на дървета, покривът — голям и пищен — е короната, а вътре е просторно, светло и чисто. Градината, неотменима принадлежност на всяка постройка, така е планирана, че да изглежда не дело на човешки ръце, а част от природата. Интересно и характерно в това отношение е учението за камъните в архитектурата на Япония. Камъкът се разглежда като живо същество, но само дотогава, докато не е одялан. Обработеният камък е мъртъв. В градинската архитектура на Япония са известни десетки „типови“ наименования на камъните: Костенуркова глава, Лунна сянка, Сянка на играещи риби, Завеса от мъгла, Дефиле с тигри… Съществува тип градинка, който се нарича „Градина на газещи по плиткото тигърчета“. Единият от камъните е по-голям — това е тигрицата, другите се проточват след нея в неравна върволица. Тези камъни „газят по плиткото“ площадка, която е посипана с равен пясък. Камъните в градината играят толкова голяма роля, че един от японските архитекти от XV век публикува в труда си пример на образцова градина, където изобщо няма нищо освен камъни и пясък. През пясъчните площадки са прокарани пътечки. Те са покрити с големи валчести камъни на разстояние една крачка един от друг. Отстрани на площадките са разположени дървета, малки изкуствени езера, малки постройки и всичко това заедно е едно цяло с къщата, храма или двореца.

За архитектурата на Япония, за нейното изкуство може да се разказва дълго, но тук става дума за чудесата на света. И тя ще бъде за едно от тях — за храма Тодайджи в Нара и за статуята на Буда, заради която бил построен този храм. Всичко, което се каза по-горе, се отнася за този храм в същата, ако не и в по-голяма степен, както и за другите храмове на Япония, от които се различава само по това, че е най-голямата дървена сграда в света и в нея се намира най-голямата бронзова статуя в света.

… Будизмът се е появил в Япония през VI век, идвайки от Китай и Корея. Появата и внедряването му не минали гладко. Сложната философия на будизма имала не само поддръжници, но и яростни противници, особено между жреците, които обслужвали старите, познати богове.

Скоро обаче спорът бил решен все пак в полза на будизма. През VIII век, тоест двеста години след появяването си в Япония, будизмът достигнал там върхове. И този разцвет е свързан с град Нара. В течение на седемдесет и четири години Нара била столица на Япония. През това време на царския престол се сменили седем императори, един от които, Шому, в средата на 700-те години обявил будизма за държавна религия.

По това време Япония поддържала много тесен контакт с Китай и оттам през цялото време идвали „подкрепления“ на будизма. Императорът не жалил нито средства, нито сили, за да утвърди новата религия. Той решил да създаде в столицата си паметник, равен на който (така се и полагало да мисли един император — с такова явление нееднократно сме се сблъсквали на страниците на тази книга) няма да има на света.

През октомври на петнадесетата година на ерата Темпьо (743 година) император Шому издал рескрипт, който предписвал издигането на огромна бронзова статуя на Буда. Било избрано място близо до столицата, където майстори започнали да строят дървения модел на статуята и след четири години непрекъснат труд била изработена статуя, висока шестнадесет метра. На части я прекарали в столицата; статуята била толкова голяма, че жителите на Нара и сега казват: „Може да се мине през ноздрата на статуята с разтворен чадър“. Отливането на статуята заело още две години. Във всички краища на империята медните рудници доставяли метал и казват, че самият император е участвувал в работата и е носил в широките ръкави на кимоното си пръст за леярските каси.

Най-после през октомври на първата година на ерата Темпьо-Шохо, тоест през 748 година, работата била завършена и майсторите леяри отлели, а скулпторите завършили докрай работата по монумента, като загладили стърготините и заличили и бездруго тънките като конци фуги между слоевете — пръстени, от които била съставена бронзовата статуя. За изработката на Буда отишло повече от петстотин тона бронз и работата продължила точно шест години.

Блестящ от чистота, още незагрубял от вятъра и неумит от дъжда метал, Буда седял на хълма, кръстосал крака и сложил върху коляното лявата си ръка с разтворена нагоре длан, което означава изпълнение на молитвите. Дясната ръка е вдигната и протегната с дланта напред. Този жест означава освобождаване от суетата и вълненията. Очите му, леко прикрити от широки клепачи, изглеждат устремени в далечината и ясно очертаната уста с едва приповдигнати ъгълчета на устните е извита от недоловима усмивка. Буда е загадъчен и спокоен.

Шестнадесет метра — по-високо от пететажна сграда се извисявал над Нара бронзовият исполин. Но как да се скрие от лошото време, как да се запази?

И по повелята на императора скоро започнало изграждането на храм, в който би могъл да се побере Буда.

Още шест години се градил над Нара храмът Тодайджи — къщата на бронзовия бог. И най-после храмът бил построен. Височината му е четиридесет и осем метра, дължината и широчината — петдесет. Ако се продължат сравненията със съвременността, то храмът е равен по височина на съвременна шестнадесететажна сграда. Площта му е 2,5 хиляди квадратни метра. И нито един камък не бил използуван при строежа му.

Според замисъла на императора храмът и статуята в него трябвало да подчертаят величието на новата религия, да осигурят на него и на дома му вечно царуване в Нара…

Но нищо подобно не се случило. Династията не се задържала дълго. Не се задържали за дълго храмът и статуята. На храма била отредена чудна и драматична съдба. Било му съдено два пъти да загива и два пъти да възкръсва от пепелта.

Към края на VIII век се засилили позициите на японските феодали. Те все повече ограничавали императорската власт, докато най-после не я ликвидирали съвсем. Последните императори от династията били почетни пленници на силния феодален род Фуджиуара, а столицата пренесли от Нара в град Киото (тогава Хейанке). Там също се изграждали храмове и статуи и казват, че статуята на Буда в Киото, която не се е запазила до наши дни, надминавала по размери нарския Буда.

Нара, която си останала голям град, била лакома стръв за феодалните клики. В междуособната война религиозните съображения често отстъпвали на втори план: феодалите се интересували от манастирите и от храмовете по-скоро като от места, където може да се припечели нещо.

На двадесет и осми декември 1180 година по време на щурма на града от армията на клана Тайра над Нара пламнал колосален огън. Горяла най-голямата в света дървена сграда. Изсъхналите през столетията отбрани дървени трупи горели като кибритени клечки. Гредите се събаряли и се трошели сред искри върху бронзовата глава на Буда и в плющенето на пламъка спокойното му и отчуждено лице оживявало и изглеждало, че прави гримаси.

Пожарът не бил случаен. Агентите на Тайра съобщили, че жреците от храма Тодайджи са в таен съюз със съперничещата им клика на Минамото. За разрушаването на храма бил изпратен отряд от четиридесет хиляди войници. Те изпълнили заповедта. От храма останала купчина пепел, която войниците старателно изравнили със земята. Войниците и тези, които издали заповедта, били будисти. Това не играело никаква роля.

Сред пепел и въглени се издигала грамада от почернял от огъня бронз — обезглавената и обезобразена статуя.

Унищожаването на храма Тодайджи бил един от последните подвизи на армията на Тайра. Скоро войските на Минамото я разгромили и главата на клана Йоримото Минамото, който практически отстранил императора, започнал да управлява страната, като пренесъл столицата в Камакура. Камакура — Върбовата столица — била град на самураите, които се славели с простотата на нравите си и със суровостта на законите си. Тук била издигната друга статуя на Буда — тя се е запазила и до днес и дори е по-известна, отколкото статуята в Нара, защото е под открито небе и много туристи, които идват в Япония, отнасят със себе си снимките на тази статуя, винаги заобиколена от тълпа.

Но Минамото не се ограничил с възхвалата на будизма в столицата си. Дали от благодарност за подкрепата, която му оказали жреците на Тодайджи, дали, грижейки се за религията изобщо, сьонът, управникът на страната, заповядал да възстановят храма в Нара. Той бил построен отново, наистина се получил малко по-малък, отколкото бил — нали главата на Буда се стопила, а нова не му направили, бронзът отишъл за съперника — Будата в Камакура.

Отново храмът станал един от най-важните центрове на будизма в Япония, малко по малко били възстановени и другите сгради наоколо. Манастирите и храмовете забогатявали и разширявали владенията си…

Ново нещастие неочаквано връхлетяло храма. Наистина неочакваността била най-обикновена. Пак в околностите на Нара се водело сражение между феодалите и войниците притичвали, укривайки се зад дърветата на храмовия парк. Една от стрелите с горящ накрайник се забила под мертеците на храма. И не успели жреците, които стоели в готовност до бъчвите с вода, да стигнат до покрива, когато храмът лумнал. Били изминали триста години от второто раждане на Тодайджи и гредите успели да изсъхнат отлично… Това се случило през 1567 година. Храмът отново изгорял докрай. И отново обезглавеният, поизтъркан от битки и пожари Буда се издигал над пожарището.

Този път дълго не могли да възстановят храма, в страната нямало силна централизирана власт, способна да направи такива разходи.

Сто и петдесет години жреците извършвали богослуженията в малки храмове, които се спасили от огъня, а осакатеният Буда обрасъл с храсти и високи дървета, които скривали ръцете и торса на великана.

Второто и последно възстановяване на храма феникс става през 1709 година.

Малко неща се били променили за хилядата години, изминали от деня на първото раждане на храма. През 1709 година Япония била същата затворена, отрязана от външния свят държава. Ще изминат още сто и петдесет години, преди революцията от 1868 година да помете феодалната древност, и Япония, събуждайки се, ще се хвърли да настига останалия свят.

Храмът бил построен точно такъв, какъвто бил и миналия, и по миналия път. И не само защото архитектите искали да възстановят древната светиня. И през XVIII век навсякъде в Япония издигали храмове, подобни на Тодайджи.

През 1709 година към обгореното тяло на Буда била заварена нова глава. Но няма да има никаква грешка, ако се напише, че храмът Тодайджи, този същият, който е в покрайнините на Нара, е построен не през XVIII, а през VIII век.

Наистина внимателното око ще открие, че главата на статуята е малко по-нова от туловището и ръцете, а някои малки храмове и сгради, намиращи се около Тодайджи, изглеждат къде по-древни, отколкото големия храм.

В Нара освен храма със статуята има много други чудесни паметници. В парка с площ тридесет и шест хектара, който е собственост на храма, са разположени около сто различни архитектурни и скулптурни паметници, обявени за национална собственост на Япония. Тук се намира и старинната съкровищница и Нандайомон — голямата порта на комплекса, а също така много интересните статуи на бодхисатвите, на божествените стражи и на други членове на будисткия пантеон.

За тях Иля Еренбург пише: „В музея на Нара до възхитителната глава на Бодхисатва се намират статуите на учениците му: всяка статуя е биография, разкриване на характера и съдбата. Не знам дали в седми век е съществувала думата «реализъм», но реализмът е съществувал — достатъчно е да се види скулптурата на Нара.“

… Ако днес отидеш в парка, ограждащ храма на Буда, преминеш през високата дървена порта, покривът на която повтаря покрива на храмовете, и прекрачиш кирпичената стена, неизбежно ще се окажеш пред грамадата на главния храм. Двуетажният му покрив е увенчан по краищата с позлатени дървени украшения, но освен за тях, за стените му или покрива не е употребен нито грам боя. За разлика от Китай японските архитекти не обичали да скриват под слоя ярки бои фактурата на материала — независимо дали е дърво, тъкан или камък. Японците отдавна са постигнали истинската прелест на вещите в тяхната естественост и я ценят.

В една от съседните малки сгради можете да видите странни статуи: стражите на небето са облечени в ризници на средновековни японски феодали, те са сърдити, войнствени и непреклонни. Възможно е художникът тук да е изпълнявал специална поръчка — енориашът, чувствуващ връзката между стражите на небето и разпоредителите на съдбата му на земята, става по-послушен. Пазачите гледат на хората отвисоко, отпуснали надолу краищата на устните си. Те не обичат туристите.

А пред храма ще срещнете елени. Някои поклонници на Нара твърдят, че градът и храмовете му биха изгубили половината от очарованието си, ако нямаше елени. Те бродят по парка, отбиват се в храмовете и спокойно задминават леките коли по улиците. Елените знаят, че те са стопани на града, а не муниципалитетът, многобройните туристи или жреците.

Елените са се появили в Нара заедно с великия Буда и делят с него първото място сред забележителностите. До Тодайджи се намира малкият храм Касуга. Той бил светилище на рода Фудживара. Ако се вярва на древната легенда, божеството, на което е посветен храмът Касуга, дошло в Нара от далечни земи, яздейки елен. Затова членовете на могъщия феодален род почитали елените като свещени и хванали няколко животни, за да ги заселят при храма. Елените се харесали на жителите, с тях свикнали и те свободно си живеели в града почти със същите права, както и кравите в Индия. През средните векове с елените се отнасяли дори по-добре, отколкото с хората. Известно е, че преди няколкостотин години един от жителите на Нара бил обезглавен за това, че убил елен… Дори висшите чиновници излизали от носилките и се кланяли на срещнатите животни.

В Нара разказват такава история — по-точно легенда, — много приличаща на истина и по-скоро тъжна, отколкото смешна. Казват, че жителите на Нара ставали по-рано от другите жители на Япония. Но не защото били по-трудолюбиви. Просто всеки бързал да се убеди на разсъмване, че до къщата му няма умрял или убит от някого елен. На никой не му се искало да загине заради това, че до къщата му се намира мъртъв елен… А ако се случвало наистина пред вратата да лежи елен, то стопанинът на къщата бързал да го замъкне до вратата на най-злия си враг.

Елените спокойно преживели повече от хиляда години, но през последните сто години на два пъти почти били изтребвани.

За пръв път заплаха за съществуването им се появила през 1868 година, в годината на революцията Мейджи. След падането на феодалните управници авторитетът на поддържащата ги религия бързо спаднал. Жителите на Нара започнали да отмъщават на невинните елени, като свързвали с тях доскорошното си не много приятно минало. Всеки, който не го мързяло, убивал елени, още повече, че животните били опитомени и били свикнали да смятат хората за свои приятели. Десет години след революцията от хиляда животни останали само тридесет и осем. Тогава губернаторът на провинцията издал специален указ, който защищавал елените, и останките от стадото били спасени. В началото на Втората световна война броят им отново достигнал няколко стотици. Обаче по време на войната забравили за забраната: хората гладували и бракониерствували по парковете. Все пак елените преживели и тези години. Няколко животни подивели и като не допускали наблизо хора, останали живи. След войната било създадено дружество за защита на нарските елени и сега стадото им наброява хиляда глави.

Колкото и да е парадоксално, но съдбата на елените в Нара по нещо е близка на съдбата на храма Тодайджи. И елените, и храмът се появили в Нара преди хиляда и двеста години. И два пъти ги унищожавали, и два пъти те се връщали в града.

Храмът Тодайджи се издига над старинния град прост и сив. Той е прекрасен и денем и вечер и сутрин. Но най-прекрасна е Нара на 15 януари, когато тук се провежда фестивалът на подпалването на планината Вакакуса.

Това е планина — по-скоро хълм, висок по-малко от 500 метра, която се издига като гърбица над града. По нея няма дървета — само висока трева покрива склоновете й. И ето, през януари открай време, вече няколкостотин години, жреците се изкачват на планината и запалват тревата по нея. На фона на оранжевата планина като черни силуети се извисяват храмовете и искрите, излитащи като ракети към небето, създават приказен фойерверк.