Кир Буличов
7 и 37 чудеса (10)

БЕХИСТУНСКИЯТ НАДПИС
Предвидливият цар

Царят на царете Дараявауш, царят на персите, властелинът на много народи, когото враговете му — гърците — наричали Дарейос (Дарий), пръв избрал за своя паметник най-хубавото място, което изобщо може да се измисли.

В долината на Керманшах се простира тесен хребет, който завършва с двуглава планина на мястото, където е минавал пътят на керваните от Хамадан за Вавилон. В подножието на стръмната планина чисти извори се вливат в езеро. От него изтича ручей, минава покрай селото Бехистун и изчезва в долината.

Планината също се нарича Бехистун.

Керваните винаги са се спирали до изворите и старите камили няколко километра преди това знаели, че ще почиват, и бързали към водата, към гъстата група дървета под скалата. Тук са спирали да почиват и армиите, минаващи през Персия, и войниците дълго време помнели двуглавата скала над тихата долина и чистия прохладен ручей.

Дарий решил да си построи паметник, докато е още жив, защото, макар че бил уверен в трайността и непоклатимостта на държавата си, нямал доверие в благодарността на потомците. Той намислил да създаде паметник неповторим, вечен, и това му се удало по-добре, отколкото на по-голямата част от деспотите както преди, така и след него.

Когато Дарий стъпил на престола през 521 година пр.н.е., негови противници били други девет претенденти. Той жестоко се разправил със съперниците си и станал след бога — мъдрия Ахурамазда, вторият по могъщество във вселената. Точно тази борба за престола Дарий заповядал да се отрази в паметника.

За осъществяване на волята на царя скулпторите избрали отвесен участък в скалата и на него издялали огромен равен правоъгълник. От долната страна на правоъгълника до земята има петдесет метра и затова паметникът може да се разглежда само отдалече. След като скулпторите на Дарий прибрали скелето, никой не се е приближавал до паметника две и половина хилядолетия. С едно изключение, за което ще бъде разказано по-нататък.

На каменното платно изсекли барелеф: няколко фигури с човешки ръст. Най-едър от всички бил Дарий — скулпторите строго спазвали каноните. С големи очи и извити вежди, брадата му накъдрена, а на главата му военна корона, издълбана фино и старателно; Дарий изисквал точност на детайлите. Короната, както е известно, била златна и обсипана с овални скъпоценни камъни.

Дарий е вдигнал ръка към крилатия бог, който се рее плавно над царя, а с крак е стъпил върху главния си враг Гаумата. Кракът на царя тежко е натиснал корема на Гаумата и той се е сгърчил от болка и унижение.

Зад гърба на Дарий стоят двама придворни. Държат му лъка и копието. С лице към царя, победени и унили, са се наредили останалите осем злополучни претенденти. Ръцете им са завързани, а вратовете са стегнати с общо въже.

Но Дарий бил предвидлив и възможно да е предполагал, че без надпис значението на горната картина няма да е ясно за потомците. Той заповядал останалата площ от стената да се запълни с надпис на три езика. На староперсийски — езика на царя и двора, на акадски (вавилонски) — езика на държавата, макар и разгромена, но толкова велика и известна, че езикът й продължавал да се признава в древна Персия, и най-накрая — на еламски език. И тук се случило нещо непредвидено.

Едвам скулпторите привършили работата си, калиграфите издълбали дългия надпис, когато Дарий, който през това време не седял със скръстени ръце в двореца си, се върнал от поход като победител на скитския цар, „носещ островърха шапка“. Последвала заповед: да се добави към разгромените царе и скитския цар.

Ръководителите на работите се изплашили. Да оставим настрана това, че работата, която завършили, била невероятно трудна, че току-що е махнато скелето и е вдигнат лагерът и ще трябва отново да се докарват в степта работници и ваятели, да оставим всичко това настрана — за скитския цар нямало място на паметника. Цялото свободно пространство било запълнено с надписи.

Навярно Дарий и не узнал за тези трудности! Деспотите не търпят възражения и не е изключено въпросът да се е решавал на по-ниско равнище. Отново към Бехистун се проточили кервани, отново се строяло огромно скеле и отново скулпторите, като използували донесените от столицата изображения на скита с висока островърха шапка, започнали работа. Наложило се да се заличи еламският текст и на негово място като последен във веригата от царе да се настани скитът. Барелефът излязъл по-плосък, отколкото другите, но нищо — отдолу разликата била незабележима. А частично заличения текст издълбали отново на друго място.

Царят разгледал паметника и останал доволен.

За всеки случай надписът съдържал текст, забраняващ повреждането на паметника под заплаха от сурово наказание. Но за да се повреди, първо трябва да се стигне до него, а това никому не е по силите. Отдолу по никакъв начин не можеш да прочетеш надписа. И дори няма да узнаеш, че самият Дарий, царят на царете и царят на персите, не разрешава повреждането му.

Изминали години. Умрял Дарий, рухнала империята, разрушили се дворците на Персепол — могъщата столица на Ахеменидите. Забравили се езиците, надписите, но самият паметник останал неразрушим, защото бил издълбан върху твърда и непристъпна скала.

Керваните все по-рядко и по-рядко минавали под скалата, армиите все по-рядко се спирали до извора. И никой, нито един човек на света, не умеел да чете клинописни текстове.

Пръв, който обърнал внимание на клинописа, бил италианският пътешественик Пиетро дела Вале, един от последните хуманисти на Ренесанса. Като пътешествувал през XVII век из Близкия Изток, той видял клинописния текст и дори прекопирал част от него в книгата си. След него много пътешественици виждали такива знаци на забравени паметници и гробници, върху печени глинени плочки, които в изобилие се срещали из древните развалини. Най-известният от тях е Нибур, немски учен, който бил изпратен през 1760 година от датския крал Фредерик V заедно с други историци на Изток. Година след започване на пътешествието всичките участници, с изключение на Нибур, починали. Сега бил подходящият момент да се изплаши и да бяга в къщи, в Европа, но Нибур продължил пътешествието сам и още шест години пътувал от страна в страна. Издал книгата „Описание на Арабия“. Тя била много популярна, многократно я преиздавали. Нали авторът й бил първият учен, посетил местата, където от времето на кръстоносците не бил стъпвал нито един европеец? А в Европа искали да знаят за тези полуприказни страни — Европа се стремяла към Изтока. И не е чудно, че отправяйки се в египетската експедиция, Наполеон Бонапарт взел със себе си книгата на Нибур и не се разделял с нея, с тази енциклопедия на Близкия Изток. Нибур също писал за клиновидните текстове и ги свързвал с развалините на Персепол — древната столица на Персия, за която споменавали гръцки автори. Там, както и в развалините на Вавилон и на други градове на Двуречието били намерени много плочки с клинопис.

Първата крачка към разкриване тайната на клинописа направил Георг Гротефенд, човек, който спокойно може да бъде причислен към „гениите за една нощ“. Дългият му живот външно е пример за педантичност, а кариерата му — от помощник гимназиален учител до директор на гимназия — може да служи за образец на почитателите на „златната среда“. Дори научните съчинения на Гротефенд (основал е дружество за изучаване на немски език и написал редица статии по немска филология) никога не се издигали над средното равнище на подобни работи и скоро след появяването им на бял свят били забравяни. И трябвало може би така да се случи, че когато Георг Гротефенд навършил двадесет и седем години, се обзаложил с приятелите си, че ще разчете тайнствените клинописни значета, за които толкова говорят и пишат. Това станало през 1802 година.

Гротефенд бил извънредно съвестен и сериозен човек. Ако обещаел да направи нещо, правел го. И ето че, ще не ще, трябвало да стане гений, защото само за гения било по силите за няколко дни да реши, както изглеждало, нерешима задача. По няколко лошо откопирани фрагменти на клинописни текстове, без да има представа за строежа на езика, без дори да е сигурен, че разполага с надписи, а не с орнаменти, без да знае букви ли изобразяват знаците, или понятия като китайските йероглифи, без да знае в крайна сметка нищо, Гротефенд определил, че надписите са направени на староперсийски език, че клинописът се чете отляво надясно, а текстовете, попаднали при него, са надгробни надписи на Дарий и Ксеркс.

Като спечелил облога, Гротефенд направил доклад в Гьотингенската академия, който минал почти незабелязан, и се върнал към учителската работа и проблемите на немската филология.

Гротефенд разполагал само с малки фрагменти от надписи, и при това само на един от основните езици на клинописа — староперсийски. За да се провери откритието му и да се завърши съставянето на староперсийската азбука, бил необходим дълъг текст. Такъв се оказал надписът на Бехистунския монумент. Той се състои от 515 реда на староперсийски, 141 реда на вавилонски и 650 реда на еламски език. Но за това още никой не знаел…

След като слуховете за съществуването на паметника и на големия надпис достигнали до Европа, френски изследователи се опитали да го откопират. Те прекарали няколко дни в Бехистун, изподрали си до кръв дланите, изпочупили си колената, забили в скалата много колове и като резултат се върнали обратно във Франция с официалното съобщение, че не е възможно да се стигне до надписа. Французите не са знаели, че по времето, когато, напълно отчаяни, изоставили надписа, той бил вече грижливо прекопиран и човекът, извършил този алпинистки и научен подвиг, седи близо до тях, стараейки се да разчете текста. Това бил Ролинсън.

Откритието на Гротефенд било само началото на изследването на клинописа. По-нататъшните стъпки в тази насока са свързани с името на Ролинсън. Той бил английски офицер, имащ щастието на седемнадесетгодишна възраст да срещне на кораб, пътуващ за Индия, Джон Малкълм, губернатор на Бомбай и известен ориенталист. През дългите седмици на плаване губернаторът успял да вдъхне на юношата страст към изследванията на Изтока. Пътищата на Ролинсън и на Дарий се пресекли през 1837 година край село Бехистун, където е изсечен на скалата познатият ни вече паметник. От този ден води началото си историята на научното изследване на древна Персия и Вавилон.

Ролинсън, преместен от Индия в Персия, узнал от местните жители за Бехистунския надпис. Когато взел кратък отпуск и пристигнал в Бехистун, веднага разбрал, че именно този текст може да помогне да се разчете клинописът. При това е необходимо непременно да се уточни предварително следното: Ролинсън още не е знаел нито за откритието на Гротефенд, нито за френската експедиция, която стягала в Париж многобройни куфари.

Всичките опити на Ролинсън да достигне до надписа отдолу, по пътя, който малко след това избрали французите, били неуспешни. Но Ролинсън не мислил да се предава. От ручея до надписа има сто метра. Петдесет от тях са отвесна скала. Не, така няма да прекопира надписа. Но ако не отдолу, то може би отгоре? И Ролинсън се запасил с въже, извършил трудно изкачване по обратната страна на стръмната скала и след няколко часа стоял на върха й. Долу, в ниското, на триста метра, били невидимите отгоре Дарий и враговете му.

Ролинсън се спускал към надписа по въже, като завързал за гърба си рула хартия. Като стигнал до надписа, той, ту люлеейки се над пропастта, ту намествайки се върху тесния корниз, час след час, обливайки се в пот, рискувайки всеки момент да падне, копирал знаците. Като скицирал девет от тринадесетте колонки на текста, Ролинсън прибрал въжетата и рулата хартия, върнал се в Техеран и седнал да дешифрира. По това време получил и списанието с доклада на Гротефенд, който много му помогнал.

След няколко години работа Ролинсън, по това време вече консул на Великобритания в Персия, известен изследовател на Изтока, представил на Лондонското азиатско дружество не само копието на по-голямата част от Бехистунския надпис, но и превода му.

Разбира се, с това изследването на надписа не било прекратено. Нали Ролинсън превел само един от текстовете му — староперсийския. Над останалите два се наложило да се потруди известно време, още повече, че вавилонското писмо се оказало не буквено като староперсийското, а със съвсем сложна система, в която един и същ знак в зависимост от положението можел да означава и буква, и сричка, и дума. Сред учените настъпило известно смущение, но някои, а между тях и Ролинсън, вярвали, че и тази езикова система може да се разгадае. Така и станало. След няколко години били намерени глинени плочки — училищни учебници, в които за учениците на древна Персия тази система на писане била преведена в буквена. Находката се оказала толкова навременна и така уместна, че се намерили скептици, които се съмнявали в нейната автентичност и уверявали, че с помощта на „речници“ не може да се прочете никакъв текст.

Тогава Лондонското азиатско дружество се решило на рядък експеримент. Новооткрит вавилонски надпис изпратили на четирима различни специалисти, в това число и на Ролинсън. Всеки бил помолен да преведе текста, като използува древните речници. При това нито един от четиримата не знаел, че същият текст е получен от още трима негови колеги. Учените изпълнили молбата на дружеството и когато сравнили отговорите, се оказало, че практически те са идентични.

Така завършил първият етап от дешифрирането на клинописа.

Изследователите още не могли да кажат, че знаят всичко за клинописа. Количеството текстове — староперсийски, вавилонски, асирийски, шумерски, еламски — растяло като лавина: всяка нова експедиция донасяла хиляди плочки. Сега в музеите по света се наброяват едва ли не стотици хиляди, а находките продължават — древните жители на Месопотамия били хора образовани и пишещи. Всичко, включително до касовите бележки в магазините на Вавилон, се изписвало на глинени плочки и се изпичало. За хилядите години от своето съществуване великите древни цивилизации са ги оставили в неизброимо количество.

Изглеждало, че на учените отдавна не им е до Бехистунския надпис. Но отново и отново при скалата пристигали експедиции, устройвали лагери и разопаковали сложна алпийска екипировка…

Големите експедиции на Джексън през 1903 година и на Уилям Кинг през 1904 година копирали надписите, като се стараели да разгадаят съмнителните и разрушаващите се редове. Последната от големите „копировачески“ експедиции под ръководството на професор Камерон се озовала при скалата през 1948 година. Историците с помощта на нефтени работници забили много куки в скалата, направили стълби до самия монумент и измайсторили люлки, подобно на бояджийските, в които можело що-годе свободно да се придвижват надолу по полето на надписа. Тази експедиция не прерисувала надписите, а взела от тях отпечатъци.

Повече от сто години продължило изучаването на монумента. Наистина трябва да се отдаде заслуженото на Дарий: дал на учените нелека задача. Но те се отнесли с уважение към молбата му: доколкото е известно, не е имало никакви опити да се повреди гордият надпис, разказващ за победите на древния цар над съперниците му.