Кир Буличов
7 и 37 чудеса (28)

ЗИМБАБВЕ
Рудниците на цар Соломон

Както много разкази за Африка и този също започва със записките на португалец.

„В центъра на тази страна — разказва португалският пътешественик от XVI век ди Гоиш, повествувайки за тази част на Африка, където сега се намира Южна Родезия^[1] — се издига крепост, построена от големи тежки камъни… Това е твърде интересна и добре построена сграда, при чийто градеж, по налични сведения, не са били използувани никакви свързващи разтвори… Крепости, построени по такъв начин, се извисяват и в други райони на равнината. Навсякъде царят има свои наместници… Царят на Бенамотапа владее огромна държава…“

По-вероятно е португалците да не са навлизали толкова навътре в континента и сведенията за Зимбабве, срещащи се в трудовете от онова време, да са взети от търговците на Източноафриканското крайбрежие, които често са посещавали царството на мономотапа (така се произнасяла титлата на царя, а португалците го наричали бенамотапа), могъща средновековна африканска държава.

Разказите на следващите европейски пътешественици за царе и крепости не били интересни: Европа изстисквала от Африка богатствата й, на първо място роби, И в течение на няколко столетия в Европа не постъпвали никакви сведения за тайнствената крепост…

Едва преди сто години английският пътешественик Адам Роджърс попаднал случайно в долината на река Лимпопо и на триста километра от реката, в шубраците, открил развалини от гигантски каменни съоръжения, които дори не могъл да опише както трябва, тъй като не бил виждал по-рано нищо подобно. Нещата изяснил немският геолог Маух. След няколко години той попаднал в същите места, разгледал руините и обявил, че без съмнение е видял копие на храма на цар Соломон, а в долината, под крепостта — копие на двореца на Савската царица, в който тя благоволила да отседне по време на пребиваването си в Ерусалим.

Сега е трудно да се досетиш откъде у геолога Маух се е появила теорията за храма на цар Соломон и местопребиваването на Савската царица, но в Европа, обхваната по това време от интерес към Африка, която си делили европейските държави, слуховете за откритието на Маух станали сензация. Очевидно вдъхновен от този разказ, английският писател Райдър Хагард написал известния роман „Рудниците на цар Соломон“.

През 1980 година в долината на река Лимпопо се появил отряд от англичани и фактическата страна на разказите на Маух се потвърдила. В този район наистина се издигали грамадни каменни постройки, а в съседство живеели племена, които изобщо нямали представа кой и кога е могъл да сътвори тези съоръжения.

След военните отряди на земите на народите машона и матабеле дошли и първите бели преселници: почвата тук е плодородна, а климатът е много по-добър, отколкото в Западна Африка. Преселниците в доста самотния си живот се утешавали и от мисълта, че не са първите колонизатори в този край. Още цар Соломон се е опитвал да присъедини тези земи към короната си. „Сега — писал един от тях — в страната Офир се намират англичани, които отново откриват съкровищата на древността.“

Сведенията за това, че именно тук се намира библейската златна страна Офир, не били измислица на англичаните. Когато Васко да Гама измъчвал зинджите, пленени от него край бреговете на Мозамбик, един от тях признал, че златото, изнасяно от Африка през източното пристанище Софала, наистина идва от дълбочината на континента: той самият видял стари книги и свитъци, от които ставало ясно, че се отнася за същите онези рудници, от които веднъж на три години получавал злато цар Соломон.

Когато тези сведения стигнали до португалския крал Мануел Щастливия, той незабавно заповядал да се вземат всички мерки, щото златото да постъпва само при него. От 1489 година в португалските документи Софала официално се наричала „Земя, в която се намират златни рудници“.

Португалските крале получавали от Африка злато далеч не в такива количества, каквито желаели: пречели конкурентите — местните търговци. Те били толкова много, че не било възможно да се премахнат всички. Но основен враг на португалския крал си оставали собствените му поданици. Пресметнато било, че три четвърти от получаваното в Африка злато засядало в джобовете на чиновниците и комендантите на крепости.

Легендите за Офир се възродили вече на границата на нашия век. Златната треска, обхванала земите на машона и метабеле, по своя размах не отстъпвала на калифорнийската или аляската — тя само нямала свой Брет Харт или Джек Лондон и затова е малко известна. Но достатъчно е да се каже, че през 1900 година в тези краища били регистрирани 114 хиляди заявки за златоносни участъци, главно на мястото на златоносните рудници, които се стрували на златотърсачите най-верен път към богатствата на Офир. За няколко години от рудниците не останало и следа, а злато се намерило малко, тъй като рудниците често пъти били изчерпани преди много години. Заедно с това златотърсачите разрушили всички старинни пещи за топене, работилниците и жилищата на рудокопачите.

Дошъл редът на развалините от древни крепости и дворци. Пръв се досетил да търси там съкровищата на цар Соломон някой си Поселт, който започнал работа през 1888 година. Той обиколил руините на Зимбабве, злато не намерил, затова пък откопал няколко изображения на птици от сапунен камък (стеатит), към който водачите се отнасяли със суеверен ужас.

… Златотърсачът видял за пръв път цитаделата на Зимбабве от върха на скалисто било, което се издигало над долината като гръб на крокодил. Намиращата се там крепост, която археолозите по-късно нарекли Акропол (Маух я смятал за храм на цар Соломон), била издигната на самото било на „крокодила“ по такъв начин, че скалите му, съединени с връзки от неодялани монолитни блокове, влезли в съставната й част. Спускайки се след това по склон с десетметрова дебелина, стената като полупръстен обхващала големия вътрешен двор. Отгоре върху стената са се запазили парчета от колони, а в крепостта — много помещения, където се криели в тежки дни жителите на долината.

И ето от там, от височината, която била оградена от много разрушени каменни сгради, се открила чудна елиптична постройка — самото Зимбабве.

Маух и другите пътешественици след него били убедени, че Зимбабве било построено от пришълци от север. Поразяваща е силата на самохипнозата, нали не е лесно в класическата форма на африканския краал — в овала, произлязъл от преградите за добитък, от тръстиковите огради, да се разпознаят ъгловатите, ясни линии на архитектурата на Близкия Изток.

Грандиозната каменна крепост, като че ли начертана с чертожна кривка, с една конична кула, е оградена от стена, дълга почти триста метра, дебела в основата си пет метра и висока десет, е почти напълно запазена — така старателно и умело били наредени каменните монолитни блокове. (Изчислено е, че в стените на Зимбабве са наредени петдесет хиляди тона камък.)

Входът в цитаделата отдавна е разрушен, но ако влезеш в закръглящия се навътре отвор в стената и се изкачиш по стъпалата, отляво ще видиш „тайния“ вход в кулата — тясна цепнатина между основната и допълнителната стена, дълга шестдесет метра. Поселт видял кулата цяла, видял и други постройки вътре в Зимбабве, които ние вече никога няма да видим. И отново са виновни цар Соломон и геологът Маух…

След Поселт при реката Лимпопо дошли други ловци на скъпоценностите на юдейския цар. Вярата в съществуването им била толкова силна, че всички нови групи плячкаджии преобръщали старинните сгради, изравнявали със земята крепости и разрушавали дворци. Повече от другите е известен златотърсачът Нил, основал „изследователска компания за древни развалини“. За пет години от дейността си, по думите на самия Нил, само тази компания „изследвала“ четиридесет и три района от развалини и открила 500 унции злато в различни предмети, които били претопени и продадени като „нямащи художествена стойност“. Но както пише Базил Дейвидсън, „никой не успял да разбере колко златни предмети са намерени, тъй като цялата тази тълпа, подобно на Нил, ги претопявала и продавала“. Някой от златотърсачите не бил заинтересуван от преувеличаване на находките си и по този начин да привлича вниманието на властта и на конкурентите. Къде по-изгодно било да се преструваш на беден. И ако Нил си признал за петстотинте унции (все пак повече от десет килограма златни изделия), то може да се добие представа колко безценни произведения на негърското изкуство са унищожени.

Но към „заслугите“ на любителите на старинни развалини се отнасят не само унищожаването на златните изделия — за да се домогнат до тях, планомерно са разрушавали всички срещани паметници. От повечето от четиридесет и трите, ограбени от Нил, не останала и следа. Дори в Зимбабве — на което времето и враговете нищо не могли да направят — Нил унищожил няколко постройки вътре в цитаделата и съборил върха на коничната кула.

Любителите поработили славно и продължили да се трудят, само че тайно и след 1902 година, когато бил издаден указ за охрана на паметниците от древността. Пример за това наистина щастливо изключение е историята с находките на хълма Мапунгубве.

Този хълм е разположен на юг от Зимбабве. Там сред селищата на племето бавенда били разпръснати редките ферми на бурите.

През 1932 година фермерът Ван Граан, който бил слушал много за светостта на хълма Мапунгубве, решил да се изкачи на него и да види няма ли нещо за припечелване. Дълго фермерът се мъчил да намери пътя към върха на хълма, който се издига с отвесни стени над равнината. Местните жители отказвали да му покажат пътя. „Когато бели започвали разговор от хълма, те внимателно се обръщали с гръб към него. Смятало се, че този, който се изкачи на него, го заплашва сигурна смърт. Само за онези велики, които са предвождали прадедите им и са заровили горе своите тайни съкровища, е открит достъпът дотам.“

Най-после Ван Граан успял да намери човек, който показал тайния път за хълма — обрасла с храсталак, скрита в скалата цепнатина. Изсичайки си път през драките, Ван Граан, синът му и трима спътници достигнали до цепнатината. В нея имало изсечени в скалата стъпала. След няколко минути иманярите се оказали пред висока каменна стена и отминавайки я, излезли на плосък връх.

Наскоро бил валял пороен дъжд, който измил праха и пред очите им се разкрило поле, покрито със счупена керамика, парчета желязо и мед. Тук-таме блещукали златни зрънца.

Иманярите се нахвърлили да ровят земята с ножове. Скоро до тях вече се намирал куп златни находки — фигурки на носорози, златни пластинки, жица… Изникнал скелет, но се разпаднал от грубото докосване.

Събрали се два килограма злато и „изследователите“, разбира се, решили да не споделят с никого хубавата новина. Тази находка също би потънала в забрава, ако синът на Ван Граан не се оказал студент-историк и не се издал пред професора си в Претория.

Професорът съобщил на властите, на мястото отишъл чиновник, който успял да намери участниците в „експедицията“ и да ги убеди да не претопяват находките.

Археологическата експедиция, която по-късно работила там, стигнала до извода, че върхът на хълма е древен некропол, където погребвали вождовете на племената и родовата аристокрация. Тук се оказали повече от десет хиляди тона земя, изнесена отдолу специално за погребенията. В едното от старинните гробища археологът Ван Тонден открил двадесет и три скелета на „кралско“ погребение. Два от скелетите били оковани с двукилограмова златна верига, краката на третия били обвити със стотици златни гривни, също там намерили много златни пластинки и около 12 хиляди златни мъниста. И досега погребенията в Мапунгубве не са разкопани докрай.

… А на руините на Зимбабве продължавали да им отказват негърски произход. Какви само предположения не възниквали за произхода им! Разбира се, цар Соломон си оставал претендент номер едно, но с течение на времето все по-често го заменяли сабейците от Южна Арабия, финикийците и египтяните — смятало се, че сградите не са по-млади от две хилядолетия. Изобщо била направена съществена крачка назад в сравнение с португалците, които през XVI век не се съмнявали, че Зимбабве е издигнат в царството на мономотапа.

Като глас в пустиня прозвучало изявлението на познавача на Африка Селоус, който твърдял, че някои африкански племена и днес строят каменни сгради от същия тип. През 1905 година Британската научна асоциация решила да внесе ясност по този проблем и за развалините на Зимбабве бил командирован опитният археолог Дейвид Рендъл Мекайвър. Ученият заявил, че всички предположения за чуждоземен или древен произход на Зимбабве са абсолютни безсмислици. По негови предположения крепостта е построена от африканци през XIV-XV век.

Изглеждало, че въпросът е решен, но нищо подобно. Много учени и историци-дилетанти в Англия, а особено в Родезия и Южна Африка посрещнали изявлението на Мекайвър крайно враждебно. И били толкова активни, че през 1929 година се наложило да се изпрати още една експедиция начело с Гертруда Кейтън-Томпсън. Въз основа на изследванията си Кейтън-Томпсън написала станалата класическа книга „Културата на Зимбабве“, в която изцяло подкрепила Мекайвър.

Тя определила постройките за средновековни и за техни автори смятала народа банту. Следващите разкопки с използуването на радиовъглероден анализ установили, че първите постройки в Зимбабве датират от VI-VII век, а укрепленията били изоставени приблизително през 1750 година. Апропо, това не означава, че привържениците на „страната Офир“ са капитулирали. Аз видях издадена преди десет години в ОАР разкошна монография на Зимбабве, чийто автор не си е поскъпил времето и труда, за да възкреси сенките на финикийците и други благородни „бели“ хора.

Досега все пак остава нерешен един важен въпрос: не знаем точно създателите на Зимбабве. Съществуват няколко напълно обосновани теории, свързващи създаването на комплекса с един или друг африкански народ, обаче като вземем пред вид, че през Средновековието е имало постоянна миграция на африкански племена и народи, насочена главно на юг, и при отсъствието на писмени паметници, днес още не може да се каже кой от тези народи е започнал строителството на Зимбабве. Най-вероятно е права Кейтън-Томпсън, която смята, че основателите на Зимбабве и първите строители са прадедите на народа банту. Около XII век банту очевидно са били изместени или покорени от народа машон, чийто управник носел титлата мономотапа. Строителството тук и в други райони на царството на мономотапа продължавало. Появили се каменни фонтани и сгради в Налетал, Регина, Кама и други места — стотици населени места и крепости покриват страната на юг от Лимпопо. Към тази или към сродна култура се отнася и некрополът в Мапунгубва.

Държавата на мономопотапа загинала през 1693 година под ударите на народа барозви (баротсе) и към този период се отнася последният възход на цитаделата Зимбабве, преустроена и разширена по заповед на мамбо Чангамир. След това се появили нови завоеватели и Зимбабве бил изоставен…

Както и да се изменя за в бъдеще тази картина, допълвайки се и уточнявайки се от нови изследвания и разкопки, няма съмнение в едно: Зимбабве е забележителен паметник от миналото на Африка, създаден от африкански народи и нямащ прототипи.