Кир Буличов
7 и 37 чудеса (31)

ХРАМЪТ В КАНАРАК
Черната пагода

Принцът бил красив, умен и весел. Боговете го наградили с всички таланти и достойнства. Бил роден браман и имал всички съответствуващи на браманското достойнство белези. Оженил се много сполучливо и нямало съмнение, че ще наследи короната на баща си.

Но в един нещастен ден принцът ранил слон. И никой не знае случайно или нарочно направил това, боговете не изяснили причините, и разгневеният Вишну, приел образа на Индра, наказал невнимателния принц с проказа. Щом се появили първите признаци на проказа върху лицето му, баща му го изгонил от двореца и стражата изблъскала нещастника извън чертите на града. Бил отхвърлен.

Много години се скитал принцът из страната и дори хората от най-низшите касти му обръщали гръб.

Веднъж на разсъмване принцът пристигнал на брега на океана. Легнал без сили върху пясъка и си затворил очите. Изведнъж през спуснатите си клепачи почувствувал ярка светлина — първият лъч на изгряващото слънце се изтръгнал иззад океана и осветил ивици от пясъка.

— Суря! — извикал тогава принцът с отчаяние. — Суря, боже на Слънцето, помогни ми! Ще построя тук храм, най-хубавият на света, който ще прилича на твоята колесница, и ти всяка сутрин, като в колесница, ще се изкачваш с него на небето! Помогни ми, излекувай ме и ми дай възможност да се върна в двореца!

Богът, който летял на блестящата си колесница над морето, се спрял и погледнал надолу. Малката фигурка върху широката пясъчна ивица се гърчела от болка и мъка и видът й натъжил и трогнал всемогъщия бог.

Освен това в онези древни времена в Индия дори боговете от голямо разстояние можели да отличат истинския принц от простолюдието, а не е изключено да са познавали и всички принцове. Сигурно отдавна никой не бил обещавал да построи на бога на Слънцето храм в такова удобно място и при това най-големият в света.

Суря махнал с ръка и принцът веднага почувствувал облекчение. Навел се над локвата, която била останала след прилива, и видял, че лицето му е чисто и няма следи от проказата. Принцът отишъл в близкото село и съобщил на рибарите, че не е никой друг, а бъдещият им властелин и рибарите, които понякога били не по-малко съобразителни от боговете, веднага му дали най-добрата кола и го закарали в столицата.

Бащата на принца се зарадвал много, като видял, че синът му е оздравял, и веднага потвърдил правата му върху престола. И не само ги потвърдил, но и скоро умрял. Принцът станал цар.

Той бил могъщ цар, покорил много народи, но нито за миг — нито в боевете, нито в радостите — не забравял за обещанието, което дал на бога на Слънцето.

Щом в съкровищницата му се събрало достатъчно злато, а в колибите около столицата — достатъчно роби, той извикал архитект и му заповядал да проектира грамаден храм, който едновременно би могъл да служи и за колесница на бог Суря. И без да дочака да бъдат завършени работните чертежи, царят събрал роби, художници и скулптори и заповядал на селяните да докарат много хиляди коли, натоварени с камъни, и строителството започнало.

Храмът-колесница с дванадесет колела, в която били впрегнати седем небесни коня, се строял на мястото, където някога лежал нещастният прокажен, край самия бряг на океана, а вълните по време на прилив трябвало да мият стъпалата на стълбището му. Богът на слънцето, сядайки в колесницата си, със задоволство отбелязвал всяка сутрин, че за изминалия ден стените са станали по-високи с още един ред камъни.

Растял храмът, растяло и царството на бившия принц. На царя му се налагало повечето от времето си да прекарва в боеве и походи, защото такава е съдбата на завоевателите — нито един от тях не е могъл да завоюва всичко, което е искал. Щом завоювал княжество или държава, веднага се оказвало, че зад него се намира още едно, по-богато и по-голямо, достойно да бъде включено в империята. На царя не му било до храма. А и как да намери време да посети строежа и да наругае ленивите десетници, ако остават броени дни до битка или тактическо отстъпление?

А през това време десетниците крадели, както се и полага на десетници. Старейшините на селата забравяли да докарат нови обози с камъни, скулпторите тихомълком се разотишли в съседните градове, където се строели по-малки храмове, а се плащало повече. А и самата строителна площадка не била най-хубавото място в Индия. Там било скучно — нито градове, нито села имало наоколо, само пясък и море. Нови роби царят също не изпращал: трябвали му за другаде — или крепост да се построи на далечна граница, или да се издигне летен дворец в далечните Хималайски планини. И веднъж Суря, прелетявайки с колесницата си над строежа, обърнал внимание, че работата е спряна и последните зидари връзват във вързопи простата си покъщнина.

Суря бил оскърбен в най-хубавите си чувства. А, така ли, помислил си той, ето я хорската благодарност! Не искате да ми строите храм, е, не е нужно. Той замахнал и с един удар разрушил намиращата се до храма кула. Тя се разпаднала върху пясъка. Още веднъж махнал с ръка Суря — и водата на океана отстъпила от недовършения храм, като го оставила сред пясъка. И с третия удар, както и трябвало да се очаква, лишил царя от могъществото му.

Царят бързо се досетил какво е станало. Сравнително слаб противник му нанесъл значително поражение. Отстъпвайки, царят срещнал вестоносци. Те му разказали за печалния инцидент с бог Суря.

— Ще строя! — викал царят. — Целия си живот ще дам, но ще построя!

Но кой ще повярва на човек, не удържал такова просто обещание? Суря, естествено, не повярвал.

Царят скоро загинал в едно от сраженията, като напразно се стараел да задържи нахвърлилите се от всички страни врагове върху царството му, а храмът останал на брега, близо до океана, рушейки се постепенно, страшен, празен, изоставен и от бога, и от хората.

Жителите от крайбрежието на Ориса го нарекли Черната пагода.

От пагодата впрочем не само се страхували, свързвайки запустяването й с гнева господен. Случайните посетители на тези места, историците и пътешествениците намирали за нея други думи, думи на възхищение. „Дори тези, чието мнение е недоброжелателно — писал Абдул Фазъл, историк на император Акбар през 1585 година, — дори тези, които трудно се учудват и възхищават, като видят този храм, се спират изумени.“

Но има и други отзиви. Християнските мисионери, на които не били по вкуса смелите от тяхна гледна точка сюжети на скулптурите, украсяващи храма, смятали, че той бил построен от извратени хора, лишени от морални концепции, вкус и такт. С мисионерите били съгласни и колониалните чиновници. А широката публика не познава този храм, не е видяла изображенията му. Тадж-Махал е известен. Известни са и пещерите, и Боробудур, но много малко хора са чували за храма на Слънцето в Канарак или за Черната пагода.

„Пред нас се простираше широка плоска равнина — разказва съвременен пътешественик, посетил Канарак, — губеща се в безкрайното пространство под бледата светлина на новия ден. Почти голата равнина на хоризонта беше ограничена от щрихите на дърветата, обещаващи сянка и прохлада «Там, зад дърветата — каза коларят, — е Черната пагода.»

Преди слънцето да се издигне високо над главите ни, ние заобиколихме неголямо възвишение и видяхме невероятно величествената, изоставената и великолепна Черна пагода. Горда със силата си, тя плуваше над върховете на ограждащите я дървета — фар за безбройни поколения рибари, извор на митове и легенди, символ на върховете на един от най-енергичните периоди на индийската архитектура. Това беше велик храм, обединил в себе си елементите на индуизма и тайнствените ритуални фрагменти на тантризма, промъкнал се в дебрите на основната религия.“

… Тя стои, видима от много километри, сред невисоки пясъчни хълмове на брега на океана в индийския щат Ориса. Наоколо — пясъци и блата. Тук рядко идват хора. Само ако случаен рибар се спре пред стените й или ежегодният пагоден фестивал я оживи.

Ако се приближиш, ще видиш, че грамадната сграда като че ли се намира върху колела. Четириметровите колела — по шест от всяка страна — са изсечени като барелефи в нейния фундамент.

Храмът наистина символизира колесница. Пред него има останки от широки стъпала с пиедестали за коне. Някога седем коня, каменни исполини, извивайки грациозно шии, опрели се с копита в камъка, са теглели храма колесница към морето.

За да си представим как би изглеждал канаракският храм след завършването му, трябва да видим други храмове на Ориса, тъй като всички те — и малките, и големите — са се строили по един образец, по едни закони.

Типът на южноиндийския храм се е оформил приблизително през VII век. От тогава в течение на стотици години храмовете на Ориса се състояли от две части — от основна сграда с пирамидален покрив, която се нарича джагамохан, и от кула — деула — до нея, тъй че заедно се получавало нещо като руска църква с отделна камбанария, съединена с църквата чрез коридор.

Олтарът и изображението на бога, на когото е посветен храмът, не са в главната сграда, а в камера, разположена в кулата, и тази камера се нарича гарбхагриха… Освен тези основни части на храма пред входа му се строели обикновено и други сгради, например Зала за танци и Зала за дароприношения.

Символиката на индийския храм е много сложна. Всяка негова част има особено название, посочено в специални трудове, имащи силата на закон за строителите. Едва ли някъде по света строителите на храмове са били така сковани от многобройни закони и правила. Например било необходимо да се подчиняват на две числа — четири и седем. Четири са страните на квадрата, който се намирал в основата на която и да е сграда. Едновременно сградата представлявала човешко тяло: този, който строи храм; по-точно, който дава пари за строителството му, било раджа, браман или просто богаташ, трябва да знае, че частите на храма са части на собственото му тяло. Съществувало поверие — ако работата по храма не е завършена или някаква част е лошо изградена, то съответните части на тялото на строителя ще бъдат поразени от недъг.

Да се върнем към Канарак. Върху висока платформа, с грамадни колела от двете страни, се извисява джагамоханът. От кулата са останали само отделни плочи. Според размера на фундамента и основите, знаейки законите, на които са се подчинявали индийските архитекти, е лесно да се изчислят размерите й — кулата е достигала височина седемдесет и пет метра. Невероятна височина за храм, върху пясък край океана. Можеш да си представиш как се е разпаднала някога тази кула, колко далече са се разхвърчали плочите на покритието…

Но тези плочи, всяка тежка по няколко десетки тона, се намират до самата платформа. Разположени са една до друга, като че ли са подредени специално от някого, а не са паднали от огромна височина. Чисто и просто не са ги вдигнали горе — само са ги приготвили, а след това строителите са изоставили площадката.

Значи е права легендата? Значи наистина царят в походи и войни забравил за обещанието си, дадено на бога, за което и бил лишен от силата си? Тогава легендата вече се преплита с поверието, че незавършеният храм заплашва със смърт строителя. А ако не е била завършена кулата, то значи, че на опасност била изложена именно главата на царя.

Учените, които изследвали храма, потвърдили единодушно: канаракският храм никога не е бил довършван. Недовършеният храм — рядко явление в Индия — неизбежно пораждал в ума на тези, които го виждали, представа за печалната съдба на царя, който заповядал да го построят. И се родила легендата.

Но какво се е случило с храма в същност? През Средните векове източноиндийската провинция Ориса била разделена на няколко малки, враждуващи помежду си княжества. През 1106 година в едно от тях на престола се възкачил княз Чода Ганга, който управлявал благополучно повече от седемдесет години и обединил повечето княжества на Ориса и няколко граничещи с нея държави. По негово време били построени много храмове, които далеч отстъпвали на канаракския, но въпреки това били много внушителни и украсени с ценни скулптури и барелефи.

На потомците на основателя на династията не било леко. Северът на Индия станал мюсюлмански, последователите на исляма, обединени под властта на делхийския султан, организирали походи в Югоизточна Индия, като се стараели да подчинят цялата страна. Един от последните императори на Ориса — Нарасимха-Дева I — се прославил с това, че в средата на XIII век отблъснал нашествието на мюсюлманите.

По времето на този император и била построена Черната пагода.

Императорът Нарасимха-Дева е историческа личност и е добре известно, че никога не е боледувал от проказа и че е избягвал войните. Той цял бил отдаден на политика, като се стараел да отсрочи нашествието на мюсюлманите. Бащата на Нарасимха-Дева обичал сина си и никога не се е опитвал да го изгони от двореца, така че ако императорът е ходил на младини на плажа на Ориса и се е срещал с бога на Слънцето, то не е било като изгнаник, а като законен наследник на престола.

Храмът, който бил намислил да построи Нарасимха-Дева, трябвало да стане най-големият в страната, обаче скоро след като започнали строителните работи, било открито, че пясъкът не е много сигурна основа. Но тъй като мястото за строителството на храма било посочено от самия император, никой не посмял да го измени.

Изминали месеци, години, била готова масивната платформа, на която предстояло по замислите на строителите да приеме и разпредели невероятното тегло на храма. От двете страни на платформата изсекли колелата на слънчевата колесница. След това започнало издигането на джагамохана. Успоредно с него легнали първите плочи в основата на кулата. Строителството на джагамохана вървяло много по-бързо от издигането на кулата — той нямало да бъде толкова висок и толкова тесен в основата си. А ето че работата по кулата спряла.

Не е известно на колко метра все пак била издигната, преди строителите да се откажат от по-нататъшната работа, за да не съсипят направеното вече. Тя явно започнала да се сляга. Още малко и щяла да рухне не само кулата, но и вече наполовина построеният джагамохан.

Обаче строителството трябвало да се продължи. Заповед на императора. Какво да се направи, та сградата да стане стабилна и здрава? И ето, строителите, които по всяка вероятност са разполагали с много средства, решили да използуват нови материали, изобретение, което отличило храма от другите сгради на Ориса. Направили му желязно скеле.

Плочите на стените на храма са закрепени с железни пръти и клинове, а таванът на главната зала на джагамохана се крепи върху метални греди. При това гредите, невиждани в източната средновековна архитектура, достигат дължина десет метра и имат сечение двадесет сантиметра. Едни от тях са ковани, други са съединени по студен начин чрез широки железни ленти.

Интересен е и самият начин на строителство, който давал възможност да се издигат на голяма височина тежките монолитни маси и плочи. След като наредили първия ред плочи, строителите насипвали върху строителната площадка пясък на височината на този ред. Едновременно с растежа на стените растяла и планината от пясък, тъй че стените не се виждали: изобретението на строителите на пирамидите било повторено.

По склоновете на пясъчната планина с влачене издигали плочите и ги нареждали върху стените. С пясък била запълнена и вътрешността на сградата. Това още повече увеличавало сигурността и здравината на конструкцията, която все още не била съединена отгоре с покрив. Джагамоханът бил завършен. От кулата се наложило да се откажат.

… И никой не знае как императорът се е отнесъл към вестта за прекратяване на строителството. Наистина ли спокойно? Той разбирал, че храмът представлява неговото тяло и ако кулата не се дострои, ще умре и той самият. Възможно е да е заповядал да накажат строителите, като е решил, че прекъсването на строежа е косвено покушение върху живота му. А може царят да е бил умен човек и когато се запознал с пресмятанията, да се е съгласил, че е по-добре да запази построеното вече и да не отсече ничия глава.

След това, когато храмът бил напуснат от строителите и по всички краища се разпръснали многобройните търговци, общите работници, бедните монаси — всичките, които в голямо количество съпътствуват строителството на храмовете, рибарите създали легенда, че кулата била разрушена от разгневения бог на Слънцето.

„… И дори в полуразрушено състояние, подобно на торса на някаква известна класическа статуя с изгубени ръце и глава, този храм, овехтял и прекършен, полузасипан с пясък, все пак, без съмнение, е произведение на голямото изкуство“ — така е казал за Черната пагода най-големият познавач на индийската архитектура Пърси Браун.

На пръв поглед джагамоханът, украсен със скулптури и барелефи, може да се стори сложен, изискан, но ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че е сравнително прост. Състои се от бада — кубично тяло, и пида — пирамидален покрив. Дължината на основата е равна на общата височина на сградата, тоест джагомоханът напълно се нанася в куб със страна тридесет и шест метра. Пирамидалният покрив се състои от три тераси, към всяка от тях водят стъпала. На терасите са изправени статуи на музиканти, по-високи от човешки ръст. Това е новаторство за индуския храм, в другите храмове няма такива скулптури. А и в Индия изобщо малко храмове са толкова богати със скулптури. Възможно е строителите да са решили, че храмът, посветен на Слънцето, трябва да бъде по-пищен от другите храмове на Ориса. Освен седемте коня, теглещи храма-колесница, в двора на храма имало скулптурни групи, изобразяващи слонове в естествена големина, коне, лъвове. Тези статуи пазели входовете в храма.

Канаракският храм е известен също с барелефите и статуите, които украсяват стените му. Ако в ранните храмове на Ориса скулпторите са изобразявали само богове, макар и в човешки образ, танцьорки и музиканти, развличащи боговете, то в по-късните храмове, а към тях се отнася и храмът в Канарак, голяма роля играе човекът. Животът и обикновената му дейност стават сюжети, достойни да бъдат отразени в скулптурата на храма. Индуският скулптор, като е изобразил сцени от живота на заобикалящите го хора, е смятал, че тяхната любов и всекидневна работа са толкова важни, колкото и делата на боговете. Върху скулптурата на храмовете е оказал голямо влияние тантризмът — учение, придаващо особено значение на ритуалите и заклинанията, с чиято помощ човек може да стигне до истината. В Тантра има елементи и от анимизма, и от черната магия. Тантра разглежда човешкото тяло като въплъщение на истината на цялата вселена. Затова в храмовете, попаднали под влиянието на Тантра, скулптурите понякога се стрували неприлични на добре възпитания английски пътешественик. Любовните сцени били за него, възпитан в целомъдрие от християнската църква, недостойни за дома на бога, недостойни за съзерцание. Това, което векове се е скривало в тъмнина, за което може да се шепне, но не може да се говори на глас — всичко е изнесено върху стените на индийските храмове. Не е чудно, че и мисионерите, и чиновниците страшно са ругаели канаракския храм и ако са имали възможност, са щели да го разрушат.

За индусите бог и човек са едно цяло и в живота на човека няма такива страни, които да не могат да бъдат изобразявани върху стени на храм. Въпросът се състои в друго — и тук се е намесило изкуството: животът на човека трябва да бъде красив, достоен за боговете.

Никъде другаде в Ориса няма да се намерят толкова съвършени скулптури и барелефи, никъде не е постигнато такова пълно единство на архитектурата и скулптурата. Черната пагода, недовършена и забравена, е най-високата точка, която е достигнало изкуството на Ориса, с нея е завършила и историята на една от великолепните индийски школи.