Кир Буличов
7 и 37 чудеса (42)

ДЪНХУАН
Пещерите на хилядите буди

Историята на Дънхуан по нещо прилича на историята на долината Гьореме в Турция. Наистина пещерите на Гьореме са разпръснати по цялата долина, а в Дънхуан са изсечени във висока пропаст. В пещерите на Гьореме са живели много хора, в Дънхуан само малка част била предназначена за живеене. За Гьореме са чували малцина дори и в Турция, за Дънхуан са написани десетки книги, издадени са много репродукции и изследвания (по едно време в КНР съществуваше институт по изучаване на тези пещери). Но и единият, и другият паметник са били създавани в продължение на много стотици години. И в едните, и в другите пещери са се запазили фрески, които са уникални по възраст и ценност.

В Дънхуан Великият копринен път от Китай се разделял на две. Единият водел на северозапад, през пустинята Гоби към Турфан и Персия, другият пресичал пустинята Лобнор и отивал към Хотан, за да прехвърли после планините и да достигне Индия.

Тук открай време са се спирали керваните. В последния преди пустинята оазис, подхранван от водите на планините Алтън-даг, керванджиите проверявали товара и се запасявали с вода. Именно тук дошъл, преодолявайки пустини и планини, Марко Поло, измъчен от дългия път, от разредения въздух на памирските височини, от жаждата и праха.

В древността керванските пътища са били главните артерии, които обединявали света. И най-главната от главните била именно тази — Великият копринен път, на чиито краища се намирали Китай и Рим, а спирки били Персия, Индия, Арабия, Сирия.

Когато човек пътува, той научава по-бързо новините от този, който си седи на едно място, той среща десет пъти повече хора, по-бързо от другите е склонен да се вслуша в новото, да разбере мислите на чужденците. По керванските пътища пътешествували и религиите. И няма нищо чудно, че именно Дънхуан, град и оазис в самия край на Китай, се оказал това място, където за пръв път се укрепил родилият се в Индия 500 години пр.н.е. будизъм и откъдето после се разпространил по цялата страна. По същия път проникват в Китай християнството, манихейството, учението на Мохамед.

През последните векове пр.н.е. будизмът бил силно разпространен сред търговците, преминаващи с кервани през Дънхуан. Те се молели преди опасния път в пустинята, молели се и след завършването на прехода — благодарили на боговете, които ги превели през страшните пясъци и ги защитили от нападенията на разбойници, от жаждата и студа. Пътищата на керваните били опасни и нямало на кого освен боговете да поверят съдбата си.

Будистите строели тук, край оазиса, първите си светилища и статуи на Буда и статуите били последното нещо, което виждали керванджиите, заминавайки в сивата жега.

Статуите трябвало да се прикриват от слънцето и вятъра. И веднъж един от будистите изсякъл в отвесната стена, която се издигала на дванадесет километра от град Дънхуан, преди изхода в пустинята, пещеричка, за да скрие в нея направената по поръчка или докараната от Индия статуйка на Буда.

Разбира се, за този случай китайските будисти имат легенда. Тя гласи, че през 366 година монахът Ло Цун сънувал странен сън. Като че ли хиляди буди се спуснали върху светещи облаци на върха на каменната стена от другата страна на долината. И именно този монах, продължава легендата, озарен от видението, склонил жителите на града да изсекат в скалата първата пещера.

Легендата си е легенда, но почти е сигурно, че първите пещери са се появили в Дънхуан много десетилетия преди съня на монаха. Когато бил жив Ло Цун, се случило друго събитие, което изиграло голяма роля в по-нататъшната съдба на пещерите, но за него ще разкажа по-късно.

Скалистата стръмнина, висока седемдесет метра, се е проточила тук на два километра. Мекият материал, от който се състои скалата, сухият въздух и близостта на водата създали идеални условия за направата на пещерни светилища. Отначало статуите на будите поставяли в малки прости вдлъбнатини, след това и първите монаси започнали да се заселват наблизо. И колкото повече монаси оставали за постоянно в Дънхуан, с толкова по-голяма слава се ползували пещерите сред будистите, толкова повече търговци, убедили се в силата на закрилящите ги светци, носели дарове на отшелниците или изсичали нови пещери, за да сложат в тях статуя.

Най-после в средата на IV век, именно по времето, когато живял Ло Цун, на един от търговците му хрумнало да поръча на художник украсата на новата пещера. Така възникнал първият будистки храм на Дънхуан. Поне именно тогава, както смятат учените, бил създаден първият от храмовете, който се е запазил до наши дни.

Слухът за храма се разнесъл сред търговците, намерили се последователи и скоро в град Дънхуан се увеличило търсенето на художници. Те пристигали отдалеч, от Лънчжоу и Турфан, Урумча и други градове.

Идвали тук майстори, изсичали в скалата квадратна ниша, изрисували я, поставяли до стените шарени скулптури. И когато храмът бил готов, зазиждали го завинаги, като оставяли тясна вратичка. И оттогава само светилниците на монасите и кандилата с ароматни смоли опушвали по малко тавана и стените. Изминали хиляда или повече години, но фреските не видели слънце. Това ги запазило — цветовете не са избелели.

Храмовете на Дънхуан са подаръци на божеството от хората. И не е трудно да се представи трагедията на художника, живял и творил преди хиляда и петстотин години.

Зад гърба му са месеците на работа. Най-после след дълги години на учение, след размисли, неуспехи, открития той е създал фреска, която надминава всичко, което ръцете на човека са създавали преди него. Художникът стои пред завършеното платно. А до него вече се суетят зидарите, вече започват да издигат предната стена. Ето последният слънчев лъч е огрял лицата на хората, изобразени на фреската (колко било трудно да се намери нужният оттенък за тях!), и край. Повече никога и никой не трябва да вижда тези бои на дневна светлина. И дори творецът на фреската, който помни и боите, и детайлите, но само помни — очите не виждат нито нюансите на синьото небе, нито прозрачността на платовете на дрехите на хубавицата.

… Много от предните стени на храмовете сега са се изронили. И храмовете са се превърнали в ниши в скалата. Слънцето отново се е настанило в тях и осветява избледнелите, но все още чудесни бои.

За хиляда години все нови и нови будистки храмове се появявали в каменната стена и най-накрая станали повече от петстотин. Петстотин пещери, пълни с фрески, картини върху коприна, глинени нашарени статуи с различни размери… Раждали се и се засипвали с пустинните пясъци градове, забравяли се керванските пътища, изниквали нови пътища, светът извън пределите на Дънхуан се променял и растял, а неизвестни художници вече така рисували стените на пещерите, монасите кадели с ароматни смоли пред безстрастните статуи, удряли медни гонгове и проточено монотонно повтаряли безкрайни молитви.

Славата на пещерите се разпространила из целия Китай и будистите от цялата страна смятали за свой дълг да посетят Дънхуан и да се поклонят на святото място. По време на будистките празници десетки хиляди вярващи от Китай, Монголия и Тибет, от западните пустини и степи, заселени с казахи, уйгури и дунгани, идвали тук.

През последните петдесет години започнали да се появяват и западни туристи, и пътешественици, привлечени от разнеслата се надалеч слава на пещерите. И пещерите, както често се случвало на Изток, се лишили от много манускрипти и картини, които се преселили в музеите на Европа и в частни колекции.

Пътешествениците понякога били подбуждани от научни интереси, от грижа за спасяване на ръкописи и картини, забравени в овехтелите пещери, понякога ги ръководел стремежът към слава и дори просто към забогатяване. От Дънхуан били изнесени много древни ръкописи и картини върху коприна, купени за грошове от монасите. Немският пътешественик фон Льо Кок търсил сред пустините на Синцзян старинни фрески. И ако намирал такива, то ги изсичал от стените. Точно така постъпил сънародникът му Томан в Бирма, който изрязал най-ценните фрески в един от паганските храмове. Такива обирачи в Китай действували почти официално — разпадащата се империя зависела от европейските държави. След като войските на Англия, Германия, Русия и Франция влезли през 1900 година в императорския дворец в Пекин, малко хора в Китай се осмелявали да противоречат на европейците, още повече, че на управляващите кръгове в Пекин не им било до опазване на културните ценности на страната.

На пещерите на Дънхуан им провървяло: когато през 1905 година фон Льо Кок вече се приближавал до тях, неочаквано получил писмо. Молели го да отиде в главния лагер на експедицията, намиращ се на повече от хиляда километра от Дънхуан. Льо Кок известно време мислил дали да отиде в пещерите, или да замине направо за лагера. Най-после решил да хвърли монета: ези — пещерите, тура — връщане. Монетата (явно не без помощта на задгробни сили) показала тура. Льо Кок се отправил в лагера и фреските на Дънхуан били спасени.

През 1920 година пещерите служели известно време за скривалище на избягалите от Средна Азия руски белогвардейци и досега таваните на някои храмове са опушени; окъсаните и изнурени бели офицери палели в храмовете огньове и пекли овни.

Но белогвардейците си отишли, разтворили се сред безкрайните степи Синцзян; пътешествениците престанали да идват в този край, далечен и почти недостъпен в обхванатата от войни страна. Керваните също изчезнали — пътят Ланчжоу — Урумчи поел ролята на основна транспортна артерия, а тя минава на сто километра северно от Дънхуан. Отдавна са минали времената на многохилядните шествия на поклонници към пещерите и опустелите светилища станали музеи.

В центъра на каменната стена, от подножието й до върха, се намира десететажният главен храм на Дънхуан. Той е построен сравнително скоро, но постоянно приковава към себе си вниманието, защото главният храм е единствената постройка в Дънхуанската стена, която не само че е изсечена в скалата, но се и издава навън. Тя прилича на гъба-нарастък върху стъблото на дърво, само че гъба от много слоеве, много етажи. Целият храм почти до тавана е зает от изрязана от скала шестдесетметрова статуя на седящия Буда. Тя не е най-древната от статуите на Дънхуан, няма повече от две столетия, но затова пък е най-голямата в Дънхуан и една от най-големите не само в Китай, но и в цяла Азия. Пред статуята има редица от ниски масички, на които се изгарят ароматични смоли, и всичките стени на грамадната ниша на храма са изписани с фрески. Отстрани на статуята се намират ниши, в които стоят божества от по-нисък ранг.

Пещерите на Дънхуан са не само паметник от ранния будизъм, но, което е най-главното, са историята на китайското изкуство, най-добрата и най-пълна монография от такъв род, която се е запазила в Китай. А и не само в Китай — в света няма място, където може да се проследи изкуството в продължение на хиляда и петстотин години.

Най-ранните фрески се намират в двадесет и две пещери в южната част на стената. Пещерите са малки. Отнасят се към династията на северните Вей (386–534 г.). Фреските са се запазили добре, боите им са достатъчно ярки и чисти. Основните цветове са малахитов, зелен, син, черен и бял. Фонът на фреските най-често е тъмночервен. Рисунката често е още примитивна, фигурите са статични. Статуите изглеждат по-големи, отколкото са в действителност, защото встрани от тях са изрязани в редица много „микрониши“ — всяка голяма по десет-двадесет сантиметра — и във всяка се намира нашарена фигурка. До тавана са изобразени „щастливите души“. Те блажено се усмихват, седейки върху прозрачни облаци, и леките им одежди се развяват под нежния райски ветрец.

Двадесетте и две пещери представляват голяма част от запазилите се произведения на изкуството от вейския период. Интересни са не само за изкуствоведа и за специалиста по будизъм. Значението им е неоценимо за историците. Ярък пример за това може да служи пещера 285, която се отнася към първата половина на VI век. Върху тавана й е изобразена голяма многофигурна сцена — битка с разбойници. Окръжени от разтревожените демони на вятъра и гръмотевиците, яздят сковани в ризници разбойници. За всеки човек, за всеки кон е намерен свой, неповторим ракурс, често толкова съвременен и необикновен, че е трудно да се повярва, че това са древни фрески, а не майсторска, талантлива шега на наш съвременник. Тук е и градът, и разтревожените жители, и слугинята, която се е изкачила на терасата, за да съобщи на господарите си страшната новина, и малобройните защитници на града, които се стараят да спрат нападателите.

Зад пещерите от вейско време започват пещерите от времето на династиите Суй (589–618 г.) и Тан (618–907 г.). Тези триста години са златният период на китайското изкуство, разцветът на пещерния град, императорите покровителствували будизма и стотици монаси се заселили в оазиса. Пещерите от династията Суй са осемдесет и седем, от танската епоха — сто седемдесет и седем. Пещерните храмове от това време си приличат. Строени са по много строги образци — малко квадратно помещение с площ шест-осем квадратни метра, пред задната стена на което стои група различни нашарени статуи, представляващи бодхисатви. Много от скулптурите са повлияни от гръцката и персийска култура. Великият копринен път е функционирал много активно и така наричаните елинизирани държави на Северна Индия и Персия са влияли косвено върху развитието на китайската скулптура, особено по западната граница на Китай.

На страничните стени са нарисувани сцени от живота на Гуатама-Буда и „Западния рай“, чиито обитатели блаженствуват до изящни павилиони край бреговете на прозрачни езера. В пещерите има много портрети. Това са ктиторите, с чиито пари е изсечена и изрисувана пещерата. За тях също се е намерило място сред небесните жители и светците.

Ктиторите бавно се разхождат, заобиколени от слугите си. Облечени са модно и се държат непринудено и уверено. Художникът е искал да поласкае ктиторите и семействата им и затова по женските фигури например може да съдим за образците на женска красота в Китай преди хиляда и петстотин години. Красивите жени трябвало да бъдат тънки, високи и стройни. Дългите рокли с висока талия свободно падали до пода, косите били събрани в голям кок на тила.

Все по-смели стават сюжетите на фреските и скулптурите. Художниците вече не се задоволяват с поръчаните сюжети и „жития“ на Буда. Образец на живописта от това време служи пещера 220, която се оказала в по-изгодно положение, отколкото съседните. Фреските й, сто години след създаването им, с нещо не са харесали на неизвестен нам будист. Или модата се изменила, или той намерил по-добър според него художник, и ето че заповядал да се замаже още почти незасегната от годините фреска и да се нарисува върху нея нова. И само преди двадесет години се откъртило парче от по-късния период и под него се оказала фреска от периода на ранните тани.

Може смело да се твърди, че никъде в света по това време не е имало живопис, равна на живописта в пещерите на хилядите буди. Рим паднал и традициите му се забравили. Аджанта и Паган се подчинявали на много строги канони. А в Дънхуан художниците правели експерименти и от една пещера към друга се вижда как и кога са се извършили откритията в живописта, които след това, след хиляда години, отново ще открият художниците на Ренесанса. Ето че е изобразена перспективата, картините стават все по-дълбоки и по-живи, реките, изтичащи от снежните планини, се разливат сред оголени дървета на преден план, пилигрими се спират да пренощуват в хана, под крепостта, на фона на далечни хълмове, воини тренират фехтовка. Пред трона-лотос са се събрали придворните и слугите в бъбрива и жива тълпа…

И изведнъж празнота — сто години как не са се строили нови пещери и не са се подновявали старите; могъщият Тибет завладял западните земи и пещерите почти били забравени — нямало богати ктитори, опустели керванските пътища.

Някъде през IX век изкуството, така бурно развиващо се през предишните векове, забавя хода си и се спира. За това говори интересна черта: все по-често фреските започват да копират копринените паравани. Художникът се бои от широките смели мазки, той старателно рисува вратичките на параваните, дори извехтялостта на коприната. Изкуството се изнежва и все повече се затваря в канони, все повече се подчинява на изработените от майстори класици правила. Сто пещери са останали от династията Сун (960–1279 г.) и сред тях оригиналните са много малко. Като че ли ги е рисувал един и същ художник, много по-скучен и спазващ правилата човек, отколкото прадядо му.

Разликата между танските фрески и фреските от по-късните епохи се вижда отлично в тези пещери, в които живописта е нанесена върху стара фреска. По-късната се отчупва на големи парчета, разтрошава се на пода и виждаш една до друга две половини от стена, изрисувани с разлика от двеста-триста години. Долните слоеве печелят. Тук се е случило почти същото, както с руската религиозна живопис на времето. Докато била млада, докато била единствен път за художника да се прояви, да каже нещо на хората, се създавали шедьоври, творили Рубльов и Дионисий. Когато църквата се превърнала в закостеняла организация, притиснала художниците в тесни схеми и правила на рисуване, иконите започнали да се израждат, а художниците, най-добрите от тях, започнали да търсят други начини за изразяване и се обърнали към светската живопис.

С пещерите в Дънхуан е свързано едно от най-интересните открития на нашето време. То няма пряко отношение към фреските или скулптурите и затова във възторжените описания на пещерите обикновено не се споменава.

В края на миналия век един будистки монах, който чул да се говори за прискръбното състояние на пещерите, решил да ги възстанови. Той слабо си представял мащабите на замисленото предприятие, но бил решителен и настойчив човек. Няколко години обикалял градовете на Китай и събирал дарения за това добро дело. През 1900 година монахът пристигнал в Дънхуан и се заловил за работа.

В една от пещерите мазилката била паднала на някои места и монахът решил да я изчисти, за да измаже отново пещерата. Под слоя на мазилката вместо скала се оказала зазидана с тухли врата. Зад нея имало малка сводеста стая, затрупана с ръкописи.

Монахът не се интересувал много-много от ръкописи. Той ги оставил в пещерата и само някои от тях отнесъл в съседния манастир. Но и там те не потрябвали. Повечето от тях били толкова стари, че никой не можал да ги прочете.

Когато след седем години английският пътешественик Стейн изследвал пещерите, той научил за стаята с ръкописите и подредил част от тях. Разбрал, че са били поставени в пещерата не по-късно от XI век, в един от най-размирните периоди в историята на района, когато учените будистки монаси се страхували, че библиотеката на Дънхуан може да загине. Тук са се струпали и запазили в идеално състояние няколко хиляди скъпоценни трудове на десетки езици на Изтока. Нали Дънхуан бил пункт, откъдето се прехвърляло билото, където се срещали керваните от Средна Азия, Китай, Индия. И книгите, докарани тук през била и пустини, оставали в пещерите за радост на учените монаси.

Учените сериозно се заели със съкровището на Дънхуан и открили, че най-интересна била „Елмазната сутра“, индийски труд, преведен на китайски език през IX век. Това е свитък, който се състои от шест слепени листове текст и един лист с изображението на седящия Буда. В края е написано, че свитъкът е направен през 868 година от майстор Ван Чи „безплатно за увековечаване паметта на покойните му родители“.

Ценността на хартиения свитък не е в съдържанието („Елмазната сутра“ се среща и в по-ранни списъци), не е в картината, изобразяваща Буда — в тази същата стая може да се наброят десетки по-добри картини. Но именно този свитък е първата печатна книга в света.

Майстор Ван Чи, за който не е известно нищо повече, изрязал върху шест дървени дъски огледалното изображение на йероглифите и като намазал дъските с боя, наложил върху тях листове хартия. Това се случило през 868 година, преди хиляда и сто години, шестстотин години преди първата книга на Гутенберг.