Кир Буличов
7 и 37 чудеса (38)

ПАГОДАТА МИНГУН
Предсказанието

Вече към десет часа сутринта въздухът над Иравади помътнява и трепти от горещина и реката става оловна, почти безцветна. Катерът, който се спуска по Иравади от Мандалай, столицата на последните бирмански крале, плува в сивата замъгленост и бавното потракване на мотора потъва в гъстия въздух. Насреща, като нереални сенки, изникват кафявите платна на джонки с високи като на каравели носове, от време на време ще изшляпа с дългите спици на колелата си старо параходче с цигара-комин, влачещо сал от тиково дърво с колиба по средата.

Плоските брегове, по-близо до града засети с ориз, а по-надолу по реката пустинни, с редки оазисчета от храсти или пръсти на кактуси, стърчащи от пясъка, се простират еднообразно, скучно и безлюдно.

След това местността се изменя. Десният бряг започва да се издига от сивосинкавите и охрените гърбици на хълмове, увенчани с малки бели пагоди. Тук климатът вече не е така сух и над не особено дълбоките пропасти се появяват зелените поля, засети с фъстъци, пипер и царевица. Колонади от палми с кичести капители крият в сянката си малки селца. Светът придобива конкретност, мъглата се оттегля, небето синее и на него започват да се очертават редки, почти прозрачни облаци.

Неясна, безформена постройка, полузакрита от мангови дървета, се вижда върху фона на хълмовете. Пред нея са се разположили малък манастир, целият в зеленина, навеси за богомолците, малки пагоди, но всичко това се губи, изглежда като играчка, като неистинско редом с гигантския каменен куб, поставен върху пет намаляващи тераси.

По-рано тук са стоели лъвове-чинте — изглежда, най-големите в света скулптури на животни. Всеки лъв бил висок тридесет метра. Еднометровите бели мраморни нокти са се впивали в камъните на пиедесталите и еднометровите блюда на мраморните очи са се взирали в суетещите се в краката им човечета. Лъвовете били разярени. И не е чудно: те са предопределени да пазят най-голямата пагода в света, най-голямата постройка в света, а пазели разцепен грозен куб. И ако не са летописите и разказите на монасите от съседния манастир, хората така и нямало да разберат какво се е случило в градчето Мингун.

… Кралят на Бирма Бодопая се възкачил на престола през 1782 година. Неговият предшественик, крал Сингу, бил човек избухлив, невъздържан и освен това обичал да си попийва. Това не му пречело да си остане дълбоко вярващ будист и да строи из цялата страна пагоди и манастири. И трябва да се каже, че народът не се отнасял лошо със своя крал. Работата е там, че Сингу, качвайки се на престола, прекратил проточилата се дълго време война със Сиам, върнал войниците по домовете им и в страната настъпил дългоочакваният мир.

Затова пък на придворните и велможите не било леко. Много от тях изгубили главите си, не можейки да угодят на царя, други рискували да ги сполети съдбата на нещастните им събратя.

В двореца се зародил заговор. Придворните знаели, че кралят обичал да напуска омръзналия му дворец, като взимал със себе си само няколко войници, и със седмици не се показвал в столицата.

И ето, веднъж Сингу заминал за пагодата Хтихадо, на три дни път от столицата, и дълго не се завърнал. Една нощ към портата на двореца се приближила група ездачи. Отпред яздел човек в кралски дрехи. Стражата отдала чест и се отместила, пропускайки го в двореца.

Като влязъл в тронната зала, кралят свалил нахлупения над очите му шлем и заповядал да донесат леген с вода. Един от спътниците му донесъл вода. Кралят измил боята от лицето си и се оказал осемнадесетгодишният Маун Маун, князът на Паунга. Съпровождащите го войници били велможи-съзаклятници. Заговорът бил обмислен до най-малки подробности. Същата нощ били убити най-близките помощници на Сингу и новият крал Маун Маун заел официално трона.

Когато новината достигнала до Сингу, той отначало решил да бяга зад граница, но майка му, която пристигнала при него, го убедила да се опита да си върне трона, а ако не успее, да умре както се полага на истински крал. Сингу я послушал.

Сам, без оръжие, без стража, се приближил до портата на двореца и казал на войниците, които скръстили копия пред него:

— Не ме ли познахте? Аз съм Сингу — законният господар на този дворец.

Стражата се отместила и се поклонила до земята.

Кралят влязъл в двора и насреща му излязъл един от главните заговорници, бивш негов министър. Кралят се нахвърлил върху него с викове:

— Предател, аз се върнах, за да се възкача отново на трона!

Изглежда, че в тази минута в двореца царяла паника. Придворните трескаво пресмятали как ще свърши тази сцена, на чия страна да застанат, на чия страна е силата, на коя страна може да се оцелее. Не загубил самообладание само министърът заговорник. Той нямал абсолютно нищо за губене. Извадил меча си и разсякъл краля на две.

Но с това не свършила борбата за престола. Младият Маун Маун бил само една играчка в ръцете на заговорниците. Всеки момент най-силният от претендентите можел да му отнеме трона. И това се случило на седмия ден от царуването на Маун Маун и на третия след смъртта на Сингу. Крал станал Бодопая, като убил Маун Маун. След убийството на краля-марионетка последвали убийствата на тези, които го възкачили на престола, след това убили онези, които биха могли да претендират за трона, в това число всички роднини и жени на Сингу. Бодопая не искал да повтори участта на предшественика си.

Той царувал дълго, почти тридесет години, но именно първите дни на царуването определили по-нататъшния му живот. Бодопая се заклел да не се доверява на нито един от смъртните и неотменно следвал това правило. Никой — нито жена му, нито синът му, нито брат му — не бил посветен в плановете му. В течение на тридесет години кралят нито веднъж не бил спал две нощи подред в една и съща спалня. И никой не знаел в коя от многобройните стаи на двореца ще нощува.

Година след възцаряването си Бодопая решил да пренесе столицата на страната на ново място. Това било нещастие за цялата държава. Без да се говори за това, че жителите на половинмилионната столица трябвало за своя сметка да разрушат къщите си и да ги построят на новото място, намиращо се на повече от десет километра от старото, останалите бирманци били обложени със специални данъци — в новата столица Амарапутра ще се строят нов дворец, нови пагоди, нови манастири — и всичко трябва да бъде по-хубаво и по-богато, отколкото в старата столица Ава. Кралят искал да се прослави във вековете: корените на душевната болест — мания за величие, която ще го срази на стари години — се проследяват още през първите години на царуването му. Страната била отслабена от извънредни, непосилни данъци: все нови пагоди се строели в различни краища и най-после Бодопая решил да построи такава пагода, каквато светът не познавал.

Височината на мингунската пагода трябвало да достигне почти двеста метра. Дори пирамидата на Хеопс щяла да й отстъпва с петдесет метра.

Пагодата била строена от цялата страна — хиляди коли с камъни и тухли пристигали от Таунгу, Прома, Швебо и Шанските планини. Зидарите, докарани от всички провинции, денонощно зидали тухли ред след ред. Тринадесет години продължавала тази немислима работа. Първите седем години кралят често идвал на строителството. По средата на Иравади, на остров, бил издигнат специален дворец, в който живеел кралят, като се наслаждавал на шума на великия строеж и наблюдавал с умиление как педя по педя растяла любимата му рожба.

За тринадесет години била построена една трета от пагодата. Кубът върху пет тераси се извисявал на седемдесет метра. За него били изразходвани повече тухли, отколкото за строителството на столицата и на много градове. До него израснали три двадесетметрови лъва.

И тук, в измъчената от непосилното бреме страна, все по-широко и по-широко започнали да се разпространяват слухове за едно предсказание. Не е известно къде се е родило. Може би в далечно село, може и в самия дворец, може и сред работниците на строежа. Това било едно от онези предсказания, които се очакват дълго преди появяването им. И нищо чудно, че след месец за него знаел всеки бирманец.

„Ако пагодата бъде построена, ще загине велика страна“ — гласяло то.

В предсказанието имало немалко частица истина. Бюджетът на страната бил напълно нарушен, хазната — празна, трудовата повинност пречела на селяните да сеят и прибират ориза, хората гладували… Още малко и целият организъм, наричан държава, нямало да издържи на напрежението. Не било известно в какво ще се изрази — в селско ли въстание, в поражение ли във войната със съседа, или в дворцов заговор. Очевидно това разбрал и самият крал, колкото и тежко да му било да признае. След тринадесет години заповядал да прекратят строителството.

Отишли си зидарите, като оставили купища неупотребени тухли, напуснали строителството художниците, скулпторите и архитектите, които живели около него няколко години, затворили се дюкянчетата и складовете на възникналия в съседство град…

През 1838 година стихийно бедствие — земетресение — постигнало Бирма. Най-силно пострадала недовършената пагода. Възможно е да е повлияло именно това, че била незавършена, или пък в самата конструкция имало грешка — такъв гигант е много тежък, за да стои устойчиво на земята, — пагодата се пукнала и заприличала на разчупен хляб. Рухнали и лъвовете, като разхвърляли по земята еднометровите си нокти.

Само отлятата специално за пагодата камбана с височина четири метра и тегло деветдесет тона, най-великото постижение на бирманските леяри, стои върху каменната подложка, неподвластна на времето и земетресенията. Това е най-голямата в света от „работещите“ камбани (единствено „Иван Велики“ я надминава по тегло и размери). Специално била отлята толкова грамадна, за да отговаря на пагодата.

Ако отидеш при камбаната и я удариш три пъти със специално намиращото се до нея дървено клепало, ще се изпълни заветното ти желание.

Над паметника на суетността, струвал живота на хиляди хора, се разнася нисък, чист ехтеж.