Кир Буличов
7 и 37 чудеса (25)

МЕРОЕ
Шлаката от топилните пещи

Гръмката слава на страната на фараоните, богатото изкуство и величието на паметниците на Египет затъмнили спомена за страните, намиращи се по на юг, заемащи територията на днешен Судан. И на първо място за страната Куш.

Пепи II, фараон от шестата династия, живял почти две и половина хилядолетия пр.н.е., получил послание от наместника на Юга, Хуефхор, който се завръщал от поход оттатък праговете на Нил. Наместникът изброявал богатата плячка — черно дърво, слонова кост, тамян, щраусови пера и черно джудже пигмей. Фараонът, след като изслушал посланието, веднага продиктувал отговора — единственото писмо от древното царство, което е достигнало до нас, тъй като било издълбано върху стената на запазилата се гробница на Хуефхор,

„Тръгни на север към нашия двор — призовавал фараонът. — И вземи със себе си онова джудже… когато то ще плава с теб надолу по реката, назначи специални хора, които да стоят с него на борда на кораба, нека го пазят, за да не падне във водата. Когато то ще спи през нощта, назначи специални хора, които да спят до него, проверявай ги по десет пъти през нощта. Ние искаме да видим това джудже повече, отколкото всички дарове на Синай и Пунт.“

Писмото е ясно, ако се вземе пред вид, че фараонът бил само на осем години. Фараоните също бивали момчета, на които били безразлични даровете на Пунт, след като може да се види истинско черно джудже.

В началото на средното царство, петстотин години след като фараон Пепи (апропо, доживял едва ли не до сто години) видял най-после джуджето, Египет утвърдил властта си над нубийските земи южно от първите прагове на Нил. Изминали още петстотин години — в ония времена историята размотавала нишката си къде по-бавно, отколкото днес — и Тутмос I преминал с поход четвъртите прагове на Нил и оставил гранични постове в областите, където живеели кушанските племена. Изминали още петстотин години и Египет, който влязъл във фаза на неуспехи, загубил властта над кушаните. По това време те създали собствена държава.

… Надолу по Нил, малко по на юг от днешния град Шенди, железопътната линия преминава през район със странни хълмове. На едно място тя пресича два от тях; на десет метра отстрани на железопътния насип се издигат почти черни, блестящи стени от скала. Тези хълмове са стопроцентово създание на човешки ръце. Черната скала е шлака от работилите тук столетия топилни пещи.

По-далече, зад хълмовете, се виждат развалините на някакъв храм, напомнящ египетски, а също така и пирамиди: в тях има нещо от египетските и в същото време рязко се различават от тези, които се намират на хиляди километри на север. Пирамидите са малки, високи няколко метра, много по-стръмни от египетските и понякога отрязани отгоре. Мястото прилича на детска площадка на гиганти. Тук те са си играли, като са строели с кубчета — еднометрови издялани блокове от варовик.

Английският историк Базил Дейвидсън, който посетил Мерое, мъртвия град, една от столиците на държавата Куш^[1], така описва този малко известен досега град: „В Мерое и близките около него райони има развалини от дворци и храмове, които са родени от цивилизация, процъфтявала преди повече от две хиляди години. А около развалините, все още запазили някогашното си величие, се намират гробничните възвишения на тези, които са създали храмовете и дворците. Дори няколко часа, прекарани сред развалините на Мерое, дават да се надзърне с крайчеца на окото в тази далечна епоха. Стелите от червен базалт, изпъстрени с тайнствени писмени знаци, фрагментите от барелефи от бял алабастър, някога украсявали великолепните крепости и храмове, парчетата от боядисани глинени съдове, камъните, не успели да загубят ярките си рисунки, са следи от велика цивилизация. Навсякъде печално стоят изоставените гранитни статуи на Амон-Ра, бога на Слънцето, и вятърът на пустинята носи над тях облаци от кафеникавожълт пясък…“

В Мерое са започвали много пъти разкопки, но и до днес тази столица на Куш, както и други градове на държавата, възникнала на южните граници на Египет, не са изучени достатъчно. Когато през 1958 година директорът на суданския Департамент на старините представил на правителството доклад за паметниците, които подлежат на изследване и разкопки в Мерое, списъкът им надвишавал двеста обекта. Неотдавна археолози от ГДР направили по-нататъшни допълнения към него.

Но все пак в днешно време, когато археологията се е превърнала от ловец на ценни предмети в наука за миналото на човечеството, в Мерое не е направено малко: разчистен е от развалини и пясък гигантският храм на Слънцето, изследвани са ограбените в незапомнени времена пирамиди на управниците на Куш и са открити сложни подземни ходове, които водели до гробниците на цариците. Намерен е списък на царете на Куш, който доказал, че държавата са я управлявали местни династии непрекъснато от 1200 година пр.н.е. до 200 година. Изучени са керамиката, стелите и барелефите, разчетени са надписите… Днес най-после може да се каже, че развалините от храмовете и градовете на Куш не са неми — те проговориха… Проговори първата велика африканска цивилизация южно от Сахара, възприела много от Египет, развила се под негово влияние, но по-късно намерила собствени пътища и в някои аспекти надминала учителите си.

Първите векове от историята на Куш са свързани с египетското владичество. Собствената аристокрация, жреците, царският дом много заимствували от египетските моди и обичаи, макар че едва ли северните повеи са прониквали на дълбочина в обществото, тъй като то не само се отличавало от египетското етнически, но и самите занимания на кушанското население често били по-други: кушаните не били приковани към реката — дарителка на живота. Саваната спомагала за скотовъдството — много племена, зависими от Куш, си оставали чергари.

Както изглежда, към 800 година пр.н.е.^[2] слабите фараони от XXII египетска династия били принудени да дадат на Куш независимост. Столица на Куш станал град Напата, намиращ се край четвъртите прагове на Нил, център на култа към Амон, когото кушаните изобразявали като овен.

Не изминало много време и кушанските царе сами започнали да се придвижват на север. Първият от „великите“ царе на Куш на име Кушта воювал в южните номи на Египет. Синът му Пианхи провел редица кампании срещу египетските владетели, при което има основание да се предполага, че се е ползувал от подкрепата на жреците от храма на Амон, предпочитащи в Египет да управлява силен господар, който почита техния бог. А властта на Амон, както е известно от надписите и по-късните съчинения, била по-голяма в Куш, отколкото в Египет, много от действията на управника се диктували от предписанията на жреците на Амон, които имали голям опит в управлението не само на храмове, но и на владетели.

Скоро паднала Тива, по-късно, след обсада, и Мемфис, при което Пианхи се проявил като умел пълководец, способен не само да намира слабите места в отбраната на противника, но и умело да маневрира с армиите си, да сключва съюзи с враждуващите князчета и царчета, без да забравя да почита египетските жреци.

Египет бил обречен на поражение, войната с кушаните се водела примерно така: египтяните се затваряли зад могъщите стени на градовете и крепостите, а както се знае, няма непристъпни крепости. Рано или късно крепостта, лишена от подкрепа отвън, непременно ще падне. Пианхи знаел това.

След като победил последния от египетските фараони, кушанският цар основал поредната XXV „етиопска“ династия и в разстояние на половин век Египет бил управляван от африканци. Наистина това господство, кратко според мащабите на онова време, се прекъснало внезапно и драматично. В земите по долното течение на Нил се появил нов враг, опасен и жесток — кушаните и египтяните не могли да се сравняват с него.

Асирийците, които нахлули в Африка, били въоръжени с железни копия и мечове — положението приличало на онова, което след много векове ще направи безнадеждна борбата на източните народи против европейските отряди: разликата в равнището на въоръжението била фрапираща. Бронзовите и каменните оръдия на египтяните и кушаните били безсилни срещу желязото.

За щастие на кушаните асирийците не ги преследвали нагоре по Нил и Куш запазил независимостта си.

Тази неуспешна война изиграла и положителна роля в развитието на кушанското общество: именно оттогава започват да растат планините от шлака пред леярските пещи на Мерое и на други градове. Този процес продължил векове и Мерое, по израза на английски археолог, постепенно се превръща в „Бирмингам“ на Африка. На границата на нашата ера държавата Куш става източник на разпространяване на желязото в Африка. То било толкова обикновено в Куш, че правели дори железни сгъваеми столове.

Откъснатостта от други големи държави на Изтока (враждебните армии, за да достигнат до кушанските градове, трябвало да изминат много стотици километри по негостоприемни страни) спомагали за запазване самостоятелността на Куш, докато в това време по на север от него се сменяли империи и рухвали държави.

На границата на нашата ера Куш, като нахлува в Египет, подвластен на Рим, и разбива римските отряди, отново се намесва в близкоизточната голяма политика. Предприетата от римската армия наказателна експедиция разгромила град Напата и, както отбелязват историците на този поход, макар че не успяла да покори или присъедини Куш, освободила пленените римляни, а също така си върнала взетата по-рано от кушаните статуя на император Август. Изглежда, че статуята не е била единствена, защото в един от дворците на град Мерое при разкопките е намерена бронзова глава на същия император.

По това време столицата на Куш се преместила по на юг, в Мерое. Главно доказателство за това станали гробниците на богините царици, които започват да се издигат по-често в Мерое, отколкото в Напата. Възможно е за това да е била виновна бавно напредващата пустиня.

В Куш по онова време процъфтявали и други големи центрове. В пустинята, на тридесет километра от Мерое, се намират величествените развалини на двореца на един от управниците на Куш — тук също има няколко още неразкопани хълма, сред които се издигат останки от могъщи стени и редица ниски, дебели колони. Дори от това, което се е запазило, е лесно да си представиш залеза на древноизточната цивилизация, достигнала второто си хилядолетие, изтънчена, слабееща и чакаща тласък отвън, за да загине. Останките от напоителни системи показват, че около дворците имало обработени поля, зелени дървета хвърляли сянка върху каменните тераси и стаи. Търговците, които идвали от Индия и дори от Китай, докарвали екзотични стоки. За това подсеща китайската чаша, намерена в Мерое.

На още тридесет километра от тези дворци се намират развалините на храмовете на Нагаа. Те са издигнати в началото на нашата ера, когато египетската култура практически завършила пътя си, а кушанската още съществувала. Главен и най-добре запазен от храмовете на Нагаа е храмът на Лъва. Всесилният Амон отстъпва първенството на кушанските богове. Върху пилоните на храмовете кушанските царе извършват забравени подвизи, а на задната стена на храма се намира странният барелеф на триглавия четирирък лъвски бог Апедемаака (учените четат надписите на кушаните, но още не са се научили да ги разбират), който от пръв поглед навява аналогия с боговете на Индия. Може би това е случайно съвпадение, но може и да не е случайно: индийските стоки стигали до Куш и обмяната на идеи и художествени образи между тези страни била неизбежна.

Изминали сто или двеста години след войната с римляните и се появил опасен съсед — растящото етиопско царство Аксум. Укрепвайки, Аксум затворил търговските пътища от Куш за Индийския океан и по този начин окончателно подкопал могъществото на най-древното от съществуващите по това време царства. Куш още се съпротивявал, но към VI век изчезват надписите на царете му и вече не се споменава в съчиненията на древните автори. Куш нямало откъде да очаква помощ: античният свят загивал под ударите на варварите, падането на кушанската държава минало незабелязано за околния свят. Европейците, които малко знаели за Африка, не правели голяма разлика между държавата Аксум и предшествениците й — кушаните; всички били наричани етиопци.

С падането на градовете на Куш пропаднали напоителните системи, пустинята бързо погълнала дворците и храмовете, а овчарите, които сменили земеделците, нямали нужда от храмове, не знаели надписите им и боговете. И на историците и археолозите ще бъдат необходими още много години работа, преди ние да можем да оценим напълно значението на държавата Куш — посредника между Египет и Африка.