Кир Буличов
7 и 37 чудеса (4)

Чудо трето
ХРАМЪТ НА АРТЕМИДА ЕФЕСКА

С храма на Артемида Ефеска отдавна е възникнало объркване и затова не е ясно за кой от тях да пиша: за последния или предпоследния? Открай време авторите, които са писали за това чудо на света, не са имали представа какво именно е изгорил Херострат и какво е построил Херсифрон. Затова трябва накратко да разкажа за два храма, двама архитекти и един престъпник. Историята е драматична и е трудно да се реши точно кое тържествува в нея — злото или доброто.

Ефес, обогатен от културата на Изтока, бил един от най-големите гръцки градове в Йония, може би най-развитата и богата област в гръцкия свят. Именно от малоазийските градове произлезли смели мореплаватели и колонисти, пътуващи по Черно море и до африканските брегове. Богатите полиси на Йония строили много. В античния свят всеки знаел за храма на Хера в Самос, за храма на Аполон в Дидима, близо до Милет, за храма на Артемида в Ефес…

Последният храм бил строен многократно. Първоначалните дървени сгради овехтявали, горели или се срутвали от честите земетресения и затова в средата на VI век пр.н.е. било решено да се построи, без да се жалят средства и време, великолепно жилище на богинята покровителка. Още повече, че съседните градове и държави обещали да участвуват в това толкова солидно начинание. Плиний в описанието си на храма, направено, разбира се, няколко столетия след построяването му, между другото казва:

„… ограждат го сто двадесет и седем колони, подарени от същия брой царе“. Едва ли са се намерили наоколо толкова благожелателно настроени към Ефес царе, но очевидно е, че строителството станало в някаква степен общо дело на съседите на Ефес. Поне най-богатият от деспотите — Крез, цар на Лидия — внесъл щедра лепта.

Архитекти, художници и скулптори имало достатъчно. За най-добър бил признат проектът на знаменития Херсифрон. Той предложил да се строи храм от мрамор, като се използува необичайният за тогава принцип на йонийския диптер, т.е. храмът да се обкръжи с два реда мраморни колони.

Печалният опит от предишното строителство в Ефес принудил архитекта да се замисли как да осигури дълъг живот на храма. Решението било смело и нестандартно: храмът да се построи върху блатото до реката. Херсифрон разсъдил, че меката блатиста почва ще послужи като амортизатор при бъдещите земетресения. А за да не се забие в земята мраморният колос под собствената си тежест, била изкопана дълбока строителна шахта, която запълнили със смес от дървени въглища и вълна — получила се възглавница, дебела няколко метра. Тази възглавница наистина оправдала надеждите на архитекта и осигурила дълготрайност на храма. Не на този, наистина, а на другия…

Строителството на храма очевидно било непрекъсната инженерна главоблъсканица, за което съществуват сведения в античните източници. Да не говорим за изчисленията, които е трябвало да се направят, за да бъдат сигурни в толкова неортодоксалния фундамент. Например трябвало е да се реши проблемът за транспортирането на многотонните колони по блатото. Каквито и коли да конструирали строителите, те неизбежно затъвали под тежестта на товара. Херсифрон намерил гениално просто решение. В края на стволовете на колоните вбивали метални пръти, а на тях надявали дървени втулки, от които към биковете водели раздвояващи се ’окове. Така колоните се превърнали във валяци, в колела, които послушно се затъркаляли след впряговете от десетки чифта бикове.

Когато сам великият Херсифрон се оказвал безсилен, на помощ му се притичвала Артемида — тя била заинтересованото лице.

Въпреки всички усилия Херсифрон не успял да постави на място каменната греда на прага. След няколкогодишен труд, борба с недобросъвестните инвеститори, с бащите на града, с тълпите туристи и завистливите колеги нервите на архитекта били на границата на изтощението. Той решил, че тази греда е последната капка и започнал да се готви да се самоубие. Артемида трябвало да вземе бързи мерки — сутринта при заключилия се в „стаята на техническия ръководител“ архитект дотичали граждани с викове, че през нощта гредата сама легнала в нужните жлебове.

Херсифрон не доживял до завършването на храма. След преждевременната му смърт функциите на главен архитект преминали към сина му Метаген, а когато и той умрял, храмът довършили Леонид и Деметрий. Той бил завършен приблизително през 450 година пр.н.е.

Ние не знаем как е бил украсен, какви статуи е имало в него и какви са били фреските и картините, как е изглеждала статуята на Артемида. И по-добре да не вярваме на онези автори, които подробно описват уредбата на храма, украсените му с резби колони, създадени от забележителния скулптор Скопас, статуята на Артемида и така нататък. Това няма отношение към описания храм. Всичко, което е направил Херсифрон и приемниците му, е изчезнало заради Херострат.

Историята на Херострат като че ли е една от най-поучителните и драматични притчи в историята на нашата планета. С нищо незабележителен човек решава да постигне безсмъртие, като извърши престъпление, което никой никога не е извършвал (поне като се има пред вид, че Херострат е действувал без помощта на армия, жреци, апарат за принуждаване и палачи). Именно заради славата, заради безсмъртието, той изгаря храма на Артемида, построен преди по-малко от сто години. Това станало през 356 година пр.н.е.

Дървените части на добре изсушения от слънцето храм, запасите от зърно, намиращи се в подземията, даренията, картините и дрехите на жреците — всичко това се оказало отлична храна за огъня. С трясък се пукали гредите на покритията, падали, разтрошавайки се, колоните — храмът престанал да съществува.

И ето че пред съотечествениците на Херострат застанал проблемът: какво страшно наказание да се измисли за негодника, че повече никому да не идват наум подобни идеи?

Ако ефесците не били надарени с богата фантазия, ако сред тях не е имало философи и поети, блъскащи главата си над проблема и чувствуващи отговорност пред бъдните поколения, възможно е да са убили Херострат и толкоз. Още няколко години жителите да са говорили: „Имаше един безумец, изгори нашия прекрасен храм… само че как ли се казваше…“ И ние да сме забравили Херострат.

Но ефесците решили да свършат с претенциите на Херострат с един удар и извършили трагична грешка. Те разпоредили да се забрави Херострат. Да не се споменава името му никъде и никога — да се накаже със забрава човекът, който мечтаел за безсмъртна слава.

Боговете се посмели над мъдрите ефесци. По цяла йония, в Елада, в Египет, в Персия — навсякъде хората разказвали: „А знаете ли какво невероятно наказание измислили в Ефес за този подпалвач? Сега всички ще го забравят. Никой няма да знае името му. А между впрочем как се казваше той? Херострат? Да, този Херострат непременно ще го забравим.“

И, разбира се, не го забравили. Ефесци решили да построят храма отново. Втория храм строил архитектът Хейрократ, знаменитият фантазьор, на когото приписват изработването на плана на Александрия — образцовия град на елинския свят, и идеята да се превърне планината Атон в статуя на Александър Македонски със съдина в ръка, от която се излива река.

Този път строителството наистина траело броени години. Заслугата била на отдавна умрелия Херсифрон. Сега нямало гатанки и технически изобретения. Пътят бил утъпкан. Трябвало само да се повтори направеното по-рано. Така и постъпили. В по-големи мащаби, разбира се, отколкото по-рано. Новият храм бил дълъг 109 метра и широк 50. Ограждали го в два реда 127 двадесетметрови колони, при това част от тях били с резба, а барелефите по тях изработил знаменитият скулптор Скопас…

Този храм бил признат за чудо на света, макар че за това звание може би повече основания имал първият, построеният от Херсифрон.

Историята на възстановяването на храма и събитията от следващите години станали предмет на сплетни, клюки и слухове в целия античен свят, Приятелите и недоброжелателите на ефесци кръстосвали словесни копия по площадите…

„След като някой си Херострат изгорил храма, гражданите построили отново друг, по-красив, като събрали за това украшенията на жените, пожертвували собственото си имущество и продали колоните от предишния храм“ — пише Страбон, Информацията му била от доброжелателни източници. А ето че Тимей от Тавромений утвърждавал, както съобщава Артемидор, че „ефесците построили отново храма със средствата, оставени им от персите за съхраняване“. Същият този Артемидор отхвърля гневно подобни подозрения. „Те не са имали по това време никакви пари за съхраняване! — възкликва той. — А ако са имали, то те са изгорели заедно с храма. Ами че след пожара, когато покривът бил разрушен, кой би искал да държи пари под открито небе?“

В разгара на тези събития до Ефес стигнал Александър Македонски. Той умеел да пристига навреме. Като разгледал строителството и желаейки да покаже уважението си към светилището, а едновременно и да спечели политически капитал, Александър веднага предложил да поеме всичките досегашни и бъдещи разходи по строителството при едно условие: в надписа-посвещение да се споменава името му. Положението било деликатно. Как да се откажеш от благотворителността, когато зад нея стоят закалените фаланги на македонците? И любимите жени са без украшения, а и сребърните съдове са продадени на съседите… Трябва да се предполага, че в града се провеждали трескави тайни съвещания — колкото и да е добър македонецът, честта на града е по-скъпа.

И ето че се намерил един хитър и умен гражданин в славния Ефес.

— Александре — казал той. — Не подхожда на бог да издига храмове на други богове.

Усмихнал се пълководецът, повдигнал рамене и отговорил: „Е, както знаете…“

Храмът вътре бил украсен със знаменити статуи, изработени от Праксител и Скопас, но още по-великолепни били картините.

В нашето въображение гръцкото антично изкуство представлява на първо място скулптура, след това архитектура. А ние почти не познаваме гръцката живопис с изключение на няколко фрески. Но живописта съществувала, била разпространена широко, ценена високо от съвременниците си и ако се вярва на отзивите на ценителите, които не могат да се обвинят в невежество, често пъти е превъзхождала скулптурата. Може да се предположи, че живописта на Елада и Йония, която не е достигнала до наши дни, е една от най-големите и горчиви загуби, които е трябвало да понесе световното изкуство.

За да загладят обидата, нанесена на Александър, ефесците поръчали за храма негов портрет на художника Апелес, който изобразил пълководеца с мълния в ръка, подобно на Зевс. Когато онези, които били заръчали платното, дошли да го приемат, те били толкова поразени от съвършенството на картината и оптическия ефект (изглеждало, че ръката с мълнията се подава от платното), че броили на автора двадесет и пет златни таланта — през следващите двадесет и три века май че нито един художник не е успял да получи такъв хонорар за една картина.

В храма също се намирала и картина, на която Одисей в припадък на безумие впряга вол с кон, и картини, които изобразявали мъже, потънали в размисли, или воин, поставящ меч в ножница, както и други платна…

Изчисленията на архитектите, които построили храма върху блато, излезли точни. Храмът издържал още половин хилядолетие. Римляните много го ценели и с богати дарове допринасяли за славата и богатството му. Известно е, че Вибий Салутарий подарил на храма, по-известен в рамките на римската империя като храм на Диана, много златни и сребърни статуи, които по време на големи празници излагали в театъра за всеобщо разглеждане.

Славата на храма до голяма степен се явила причина за неговата гибел по време на ранното християнство. Ефес дълго си оставал опора на езичниците — Артемида не искала да отстъпва славата и богатството на новия бог. Казват, че ефесци изгонили от града си апостол Павел и неговите последователи. Такива прегрешения не могли да останат ненаказани. Новият бог изпратил в Ефес готите, които разграбили светилището на Артемида през 263 година. Укрепващото християнство продължавало да ненавижда дори запустелия храм. Проповедници подбуждали тълпи от фанатици против това олицетворение на миналото, но храмът все още си стоял.

Следващият етап от гибелта му настъпил, когато Ефес попаднал под властта на християнска Византия. Започнали да разграбват мраморната му облицовка за разни постройки, бил разглобен покривът и нарушено единството на конструкцията. А като започнали да падат колоните, парчетата им били погълнати от същото блато, което спасявало по-рано храма от загиване. А след още няколко десетилетия под рядката каша и наносите на реката се скрили последните следи от най-красивия храм на Йония. Постепенно било забравено дори мястото, където се е намирал.

На английския археолог Ууд били необходими дълги месеци, за да открие следите на храма. На 31 октомври 1869 година му провървяло. Фундаментът на храма бил напълно разкрит през нашия век. Под тях се намирали следи от храма, изгорен от Херострат.