Майкъл Харт
100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството (1)

1. МОХАМЕД
570 — 632

Решението ни да поставим Мохамед начело в списъка на най-влиятелните личности в света може да предизвика изненада у някои читатели, а у други — съмнения, но той е единственият човек в историята, постигнал изключителни успехи както на верско, тъй и на светско равнище.

Със скромен произход, Мохамед създава и разпространява една от най-големите религии в света и става извънредно ефикасен политически водач. Днес, тринайсет века след смъртта му, неговото влияние е все още много мощно и силно въздействащо. Повечето личности в тази книга имат предимството да са родени в средища на цивилизацията, във висококултурни и политически влиятелни нации. Но Мохамед, роден в 570 година, произхожда от Мека, град в Южна Арабия — по онова време изостанал район, далеч от всякакви средища на търговия, изкуство и наука. Останал сирак на шест години, той израства в скромна среда. Според ислямските предания е бил неграмотен. Икономическото му положение се подобрява, когато на двайсет и пет годишна възраст се оженва за богата вдовица. Независимо от това, когато наближава четирийсетте, все още липсват външни признаци, че е забележителна личност.

По онова време повечето араби били езичници, вярвали в много божества. Ала в Мека живеели малък брой евреи и християни и тъкмо от тях Мохамед вероятно възприема представата за един-единствен всемогъщ Бог, който господства в цялата Вселена. На четирийсет години Мохамед вече е убеден, че този исторически Бог (Аллах) влиза в досег с него (чрез Архангел Гавраил) и го е избрал да разпространява истинската вяра.

Три години Мохамед проповядва само на близки приятели и познати. После, към 613 година, се отдава на публични проповеди. Когато лека-полека спечелва привърженици, властите в Мека започват да го смятат за опасен. Мохамед се чувства застрашен и в 622 г. забягва в Медина (град на около 320 километра северно от Мека), където му предлагат служба със значително политическо влияние.

Това бягство, наречено Хегира, е повратна точка в живота на Пророка. В Мека той не е имал много последователи. В Медина те са далеч повече и скоро той добива влияние, което фактически го прави абсолютен властелин. През следващите няколко години, когато последователите на Мохамед бързо нарастват, се водят редица битки между Медина и Мека. Тази война завършва в 630 г. и Мохамед се завръща победоносно в Мека като завоевател. През останалите две и половина години от живота му арабските племена бързо се приобщават към новата религия. Когато умира в 632 г., Мохамед е вече истински управник на цяла Южна Арабия. Бедуинските племена в Арабия се славят като безстрашни воини. Ала те са малобройни и раздирани от разединение и междуособни битки, не могат да се мерят с по-големите армии на кралствата, установили се в земеделските райони на север. Обединени от Мохамед за първи път в историята и вдъхновявани от пламенната си вяра в едничкия истински Бог, тези арабски бойци се впускат в поредица от най-изумителните завоевания в човешката история. На североизток от Арабия лежи обширната новоперсийска империя на Сасанидите; на северозапад е Византия, или Източната Римска империя с център Константинопол. Количествено арабите не могат да се сравняват с противниците си. Обаче на бойното поле положението е съвсем различно и въодушевените араби бързо завладяват цяла Месопотамия, Сирия и Палестина. В 642 г. Египет бива откъснат от Византийската империя, а персийските войски са смазани при големите боеве около Кадисия в 637 г. и Нехавенд в 642 г.

Но дори тези огромни завоевания, постигнати под ръководството на най-близките приятели и приемници на Мохамед — Абу Бакр и Умар ибн ал-Хатаб — не слагат край на арабското нашествие. В 711 г. арабските армии вече са прегазили Северна Африка чак до Атлантическия океан. Оттам те се насочват на север, преброждат Гибралтарския проток и завладяват Кралство Испания.

По едно време се породили опасения, че мюсюлманите може да покорят цяла християнска Европа. Обаче в прословутата битка за Тур в 732 г. мюсюлманските войски, напреднали до средата на Франция, са съкрушени от франките. Въпреки всичко за по-малко от един век бедуинските племена, вдъхновявани от словото на Пророка, създават империя, която се простира от Индия до Атлантическия океан и каквато светът не е виждал дотогава. И навред, където мюсюлманските войски стъпват, следва масово приобщаване към новата вяра.

Вярно, не всички завоевания остават. Макар че запазват вярата си в Пророка, по-късно персийците си извоюват независимостта от арабите. А в Испания след повече от седем столетия борба християните си възвръщат целия полуостров. Но Месопотамия и Египет, люлки на древна цивилизация, остават арабски и владеят целия северноафрикански бряг. Разбира се, новата вяра продължава да се разпространява през вековете далеч отвъд границите на първоначалните мюсюлмански завоевания. В наши дни тя има десетки милиони последователи в Африка и Средна Азия и дори повече в Пакистан, Северна Индия и Индонезия. В Индонезия тази нова вяра се оказва обединяващ фактор. Но на индийския подконтинент конфликтът между мюсюлмани и индуси все още е главна пречка по пътя към единението.

При това положение как трябва да се оцени цялостното въздействие на Мохамед върху човешката история? Както всички религии, ислямът упражнява огромно влияние върху битието на своите последователи. Тъкмо по тази причина всички създатели на големите религии заемат видно място в тази книга. И тъй като християните в света са горе-долу два пъти повече от мюсюлманите, на пръв поглед може да изглежда странно, че Мохамед заема по-предно място от Исус. За тази подредба има две главни основания. Първо, Мохамед е играл много по-важна роля за развитието на исляма, отколкото Исус за развитието на християнството. Макар че Исус е създал основните етични и морални норми на християнството (доколкото те се различават от юдаизма), Свети Павел е този, който разработва християнското богословие, той е главният прозелит^[1] и автор на голяма част от Новия завет.

А Мохамед е създателят и на ислямското богословие, и на главните етични и морални принципи на исляма. Освен това той има ключова роля в разпространяването на новата вяра и в създаването на нейните обреди. На всичко отгоре той е авторът на мюсюлманското свещено писание — Корана, сборник от Мохамедови прозрения, вдъхновени според него свише. По-голямата част от тях са преписвани — повече или по-малко вярно — още докато Мохамед е бил жив, а дълго след неговата смърт са събрани в меродавен сборник. Следователно Коранът отразява до голяма степен достоверно Мохамедовите мисли и идеи.

Такъв подробен сборник с мисли на Христос не е достигнал до нас. И понеже Коранът е поне толкова важен за мюсюлманите, колкото Библията за християните, влиянието на Мохамед чрез Корана е огромно. Не е изключено влиянието на Мохамед върху исляма да е по-голямо от общото влияние на Исус Христос и Свети Павел върху християнството. От чисто верско гледище може да се каже, че въздействието на Мохамед върху човешката история е равнозначно на Исусовото.

И още нещо. Мохамед (за разлика от Исус) е водеща фигура както от религиозно, тъй и от светско гледище. Всъщност като двигателна сила на арабските завоевания той може да бъде поставен на първо място като най-влиятелния политически водач на всички времена.

За много от важните исторически събития можем да кажем, че са били неизбежни и щяха да се случат дори без определен политически водач, които да ги насочва. Например южноамериканските колонии вероятно щяха да извоюват независимостта си от Испания дори ако Симон Боливар не се беше родил. Но не може да се каже същото за арабските завоевания. Нищо от този род не се е случвало преди Мохамед и няма основания да смятаме, че би станало без него. Единствените подобни успехи в човешката история са завоеванията на монголите през XIII век, които се дължат главно на Чингис Хан. Макар и по-обширни от арабските, те обаче се оказаха нетрайни и днес единствените райони, заемани от монголи, са тези, в които те са живели преди времето на Чингис.

Арабските завоевания са нещо съвсем друго. От Ирак до Мароко се простира цяла верига арабски нации, обединени не само от вярата си в исляма, но и от общия си арабски език, история и култура. Мястото на Корана в мюсюлманското вероизповедание и фактът, че той е написан на арабски, сигурно са попречили арабският език да се разпадне на неразбираеми помежду си диалекти, което иначе би могло да се случи през изминалите тринайсет века. Разбира се, между арабските държави има различия и недоразумения, и то значителни, но частичното разединение не бива да ни пречи да видим важните елементи на единство, които продължават да съществуват. Така например нито Иран, нито Индонезия — и двете петролопроизводителки и с ислямско вероизповедание — се присъединиха към петролното ембарго през зимата на 1973/74 година. И не случайно всички арабски държави, само арабски държави участваха в ембаргото. Както виждаме, арабските завоевания през VII век продължават и днес да играят важна роля в човешката история. И тъкмо това несравнимо съчетание на светско и верско влияние ни дава правото да смятаме Мохамед за най-влиятелната фигура в историята на човечеството.