Артър Кларк
Профили на бъдещето (1) (Изследване границите на възможното)

Увод

На мнозина писатели се е удавало с по-голям или с малък успех да опишат технологическите чудеса на бъдещето. Жул Верн може да послужи като класически и по всяка вероятност неповторим пример — защото се е родил в една необикновена епоха и е съумял напълно да използува това преимущество. Живял е по времето на бързото развитие на приложните науки (1828–1905) и е бил съвременник както на първия параход, така и на първия самолет. Само един друг човек е надминал Жул Верн по смелост и точност в своите предсказания — това е американският издател и изобретател Хуго Гернсбек (роден в 1884 година). Макар и литературните му дарования да са били по-слаби от тези на великия французин, поради което и славата му не е тъй голяма, все пак влиянието, което той косвено упражнявал чрез издаваните от него списания, не отстъпва по нищо пред влиянието на Жул Верн.

Общо взето, учените изглежда са лоши пророци; това е доста изненадващо: въображението се смята за едно от задължителните качества на добрия учен. И все пак неведнъж и дваж изтъкнати астрономи и физици са изпадали в глупаво положение, заявявайки на всеослушание, че такъв и такъв научен проект е неосъществим. В следващите две глави аз ще имам удоволствието да посоча няколко великолепни примери, които могат да послужат като предупреждение. Най-голямата мъчнотия изглежда е да се намери човек, в който са съчетани дълбоки научни познания — или поне елементарен научен усет с гъвкаво въображение. Верн е отговарял отлично на тези изисквания, а също и Уелс — когато е пожелавал. Но за разлика от Жул Верн Уелс е бил същевременно и велик художник на словото (макар и често да е намеквал, че не се смята за такъв) и е постъпвал съвсем разумно, като не е позволявал на фактите да го оковават във вериги, когато тия факти се оказвали неудобни или ненужни.

Призовал веднъж великите сенки на Верн и Уелс, аз не твърдя, че само читателите и авторите на научно-фантастична литература са компетентни да разискват възможните перспективи на бъдещето. Днес вече не е необходимо, както преди няколко години, да се защищава този литературен жанр от нападките на невежи или, направо казано, злобни критици: общо взето, най-хубавите научно-фантастични произведения могат съвсем спокойно да се сравняват с всички, издавани в наши дни художествени произведения с изключение, разбира се, на най-бележитите^[1]. Но сега нас ни интересуват не литературните качества на научната фантастика, а само нейното научно-техническо съдържание. През последните тридесет години в десетки хиляди разкази и романи са били изследвани всички възможни и голяма част от невъзможните варианти на бъдещето; останали са малко неща, които по принцип могат да се случат и които не са описани в някоя книга или списание. Критичното — обърнете внимание на това определение — четене на научна фантастика представлява една необходима и съществена подготовка за всеки, който иска да гледа повече от десет години напред. Хора, които не знаят за какво е мечтал човек в миналото, едва ли могат да имат и най-елементарна представа за бъдещето.

Това твърдение може да възбуди негодувание особено между по-второстепенните дейци на науката, които често се присмиват на научната фантастика (аз никога не съм чувал първоразредни учени да вършат това, напротив, познавам неколцина, които сами пишат научно-фантастични произведения). Но неопровержима истина е, че всеки човек с въображение, което му позволява реалистично да оценява бъдещето, неизбежно ще почувствува влечение към този род литература. Съвсем не искам да кажа, че сред читателите на научна фантастика ще се намерят повече от един процент хора, способни да станат пророци, заслужаващи доверие, но аз действително смятам, че сред такива пророци почти сто процента ще се окажат или читатели на научна фантастика, или писатели фантасти.

Що се отнася до моята квалификация в тази професия, то нека написаните от мен книги сами говорят за това. Наистина, както и всички други пропагандисти на космичните полети, аз надцених необходимия срок и недооцених нужните разноски, ала тази грешка не ме съкруши. Ако знаехме тогава, през 1930 година, че създаването на космични кораби ще струва милиарди долари, ние щяхме напълно да се обезкуражим; в ония години никой не би повярвал, че някога би могло да се разполага с такива средства.

Бързината, с която днес се развиват космическите изследвания, тогава също би ни изглеждала невероятна. В своята рецензия върху книгата на Херман Оберт „Ракети за междупланетното пространство“ списанието „Нейчър“ (Природа) през 1924 година гръмко заяви: „В тези дни на безпрецедентни постижения едва ли някой би се осмелил да отрече, че дори и амбициозните замисли на хер Оберт няма да се осъществят, преди да изчезне целият човешки род“. А всъщност те бяха осъществени до голяма степен още преди да угасне животът на самия професор Оберт.

Лично аз мога да претендирам за донякъде по-големи успехи от рецензента на списание „Нейчър“. Прелиствайки първия си роман „Прелюдия към космоса“, написан през 1947 година, аз с усмивка забелязвам, че макар и да ми се е удало да извърша едно „точно попадение“, определяйки 1969 година като краен срок за изпращане ракета на Луната, аз съм отнесъл първия спътник с човек на борда към 1970 година, а кацане на Луната — към 1978. По онова време повечето читатели сметнаха тия прогнози за прекалено оптимистични, но ето че сега те свидетелствуват за моя вроден консерватизъм. Като още по-убедително доказателство за това може да послужи фактът, че през 1945 година аз дори и не се опитах да взема патент за съобщителен спътник (вж. глава 16). Разбира се, това едва ли би ми се удало; но ако аз бях дори сънувал, че първите експериментални спътници за свръзка ще влязат в орбита, преди още да навърша петдесетте си години, аз навярно бих се опитал да сторя това.

Така или иначе, в тази книга не се разглеждат мащабите на времето, а само крайните цели. При сегашния темп на прогреса невъзможно е да си представим каквото и да било техническо постижение, което да не може да бъде реализирано през идващите петстотин години — ако, разбира се, то изобщо може да бъде осъществено. Обаче за целите на настоящото изследване няма никакво значение дали идеята, за която става въпрос, ще бъде реализирана след десет години или след десет хиляди години. Сега нас ни интересува не кога, а какво може да бъде постигнато.

Ето защо много от прогнозите, изложени в тази книга, ще се окажат противоречиви. Така например една напълно съвършена система на съобщения може да бъде доста вредна за развитието на транспорта. По-малко очевидно е обратното положение: ако придвижването в пространството стане светкавично бързо, ще има ли някой нужда от съобщения? В бъдеще човек ще трябва да избира между множество постижения от най-висша степен, конкуриращи се едно друго; в подобни случаи аз съм разгледал всяка възможност поотделно, все едно, че другата не съществува.

По същата причина някои глави свършват с оптимистична нотка, други — с песимистична. В зависимост от заетата позиция, както неограниченият оптимизъм, така и неограниченият песимизъм във връзка с бъдещето са еднакво оправдани. В последната глава аз съм се опитал да примиря тези две положения.

Някой бе казал, че изкуството да се живее — това е да знае човек кога да спре и кога да отиде само малко по-далеч. В четиринадесета и петнадесета глава аз се опитвам да следвам този принцип, като разглеждам идеи, които почти безспорно се отнасят не към научните факти, а към научната фантастика. За някои хора сериозното разглеждане на такива проблеми като невидимостта или четвъртото измерение може да изглежда празно губене на време, ала при дадения контекст то е съвсем оправдано. Еднакво важно е да се открие какво може да се осъществи и какво не може да се осъществи, като последното е понякога значително по-забавно.

Когато пишех този увод, в ръцете ми попадна рецензията на една доста скучна книга върху двадесет и първия век. Известният английски учен, автор на рецензията, намира книгата за изключително смислена и всички екстраполации на автора — за доста убедителни.

Бих желал да се надявам, че подобни обвинения никога няма да бъдат отправени срещу мен. Ако тази моя книга се окаже напълно разумна и всички мои екстраполации — убедителни, това значи, че на мен не ми се е удало да надзърна достатъчно далеч в бъдещето. Защото единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни, е, че то ще изглежда крайно фантастично.