Кир Буличов
7 и 37 чудеса (40)

АНГКОР
По тези места са живели гиганти

Природата, която в пустинята и сухите степи с хилядолетия запазва консервираните от пясъка храмове и крепости, съвършено по друг начин се отнася с тях в тропиците, в джунглите. Достатъчно е хората да напуснат къщите, града, и вече след година храстите и филизите на бамбука ще разместят плочките на площадите, лианите ще обвият стените на къщите и зелените петна на тревата ще украсят покривите. Ще изминат няколко десетки години и стените, разкъртени от могъщи корени, ще се срутят, ще рухнат покривите и бързоразвиващите се дървета ще затулят с короните си останките от сградите. Още по-бързо обрастват каналите и резервоарите, изгубват се между храстите пътищата и се покрива с невидимата плесен на времето хорската памет.

Така почти изчезнали следите на монските държави на Южна Бирма и Тайланд, Ченла, Тямпа, Фунан — градовете им някога били населени със стотици хиляди хора, храмовете им гордо се извисявали на площадите и дворците — позлатени, просторни, с лабиринти от стаи и зали, изглеждали неподатливи на властта на времето.

В Азия има две изключения. Това са Боробудур и Ангкор. Единствено кутелът, построен преди хиляди години на Ява и храмовете на средновековната столица на Кампучия не са се предали на натиска на гората. Само наистина велики строители са могли да създадат тези сгради. И най-великите от тях са творили в Ангкор.

Преди сто години почти никой не е знаел за Ангкор. Нито европейските учени, нито самите кхмери. Толкова хубаво го били скрили джунглите.

Френският естественик Анри Муо, пътешествувайки из отдалечените области на Кампучия, чул легенди за „изгубения град“. Легендите, обикновени за източните народи, нямало да привлекат специалното му внимание, ако не се повтаряли отново и отново с точния адрес на града, който били видели и ловци, и рибари, и селяни от селата край езерото.

Естественикът бил настроен скептично, но когато чул легендата от захвърления от съдбата в този край мисионер, се съгласил да отиде в града заедно с един пастир.

Отначало пътували с лодка, след това пеша през гората по тясна пътечка и в един прекрасен ден, като разтворил храсталаците, французинът се вцепенил от учудване. Видял града, който ние сега познаваме с името Ангкор.

Исполински храмове се извисявали над най-високите дървета и дори обвилите ги лиани и прерасналите в стените възлести стволове не могли да скрият величественото благородство на кулите. Просторните тераси били осеяни с чудесни барелефи и статуите на танцуващи жени заничали от запълнени с листа и боклуци ниши. Под черните портали излитали птици, а под таваните на храмовете загадъчно шумолели прилепи.

Френският естественик не видял и една десета част от града: оказало се невъзможно да се промъкне по улиците и площадите му. Но и това, което видял, го разтърсило, толкова необикновено било всичко, неповторимо и неприличащо на нищо друго в света. Преди заминаването си дълго разпитвал жителите на близкото село, които знаели за съществуването на града в джунглата:

— Кой го е построил? Защо хората са напуснали града? Кога е било?

Но селяните отговаряли само:

— Градът е дело на ръцете на царя на небесните пратеници Пра-Юна.

— Този град е построен от гиганти, които някога са живели по нашия край.

— Сам се е построил, защото това не е по силите на хората.

… През 802 година в княжество Индрапура пристигнал кхмерски принц. Сигурно дошъл не току-така в княжеството — едно от множеството малки независими държави на страната. Възможно било да са живели негови роднини или просто престолът да се е оказал свободен и той с помощта на въоръжен отряд би успял да го завладее без труд. Това на пръв поглед бил обикновен династичен преврат в незначително княжество и се случил толкова отдавна, че за историците, дори за най-любознателните, времето стигнало, за да го забравят.

Принцът се коронясал с името Джаяварман II. Като си осигурил властта, той се заел да увеличава владенията си. Присъединявайки съседното княжество, Джаяварман основал столица на петнадесет километра от мястото, където по-късно ще бъде построен Ангкор. Районът привлякъл княза с изгодното си стратегическо положение. Оттук извършвал походи. Изминали няколко години и Джаяварман, кой знае защо, се разочаровал от избраното за столица място. Преместил се с няколко километра встрани и се опитал да основе нов град. Но и това място не му се харесало. Тогава се преместил на планината Пхном-Кулен, където задължил жреците да го провъзгласят за жив бог. Един от наследниците му, Яшоварман I, отделял много внимание за укрепване, дори за обожествяване на царската власт. Това можело да се осъществи само с пълната поддръжка на жреците. И царят основал десетки манастири, строял храмове на различни религии и най-накрая започнал издигането на нова столица, достойна за живия бог. Нарекли я Яшодхарапура. Сега е известна с името Ангкор.

Кхмерите прокопали много канали, изкопали големи изкуствени езера, прокарали пътища към града. Той бил ограден отвсякъде с висок насип и заемал шестнадесет квадратни километра. Върху тази площ са намерени останки от осемстотин малки изкуствени езера и резервоари.

Четири широки павирани пътища водели в града и покрай тях се разполагали къщите на гражданите и дворците на богаташите. А в центъра на града, там, където се събирали пътищата, на хълма, бил построен храмът Пхном-Бакхенг. Велможите на царството гледали да не изостават от царя и след няколко десетки години всички хълмове около града били увенчани с храмовете на знатните.

След смъртта на Яшоварман настъпил продължителен период на междуособици и борба за власт. И претендентите за престола се заели да строят свои столици, като взимали за образец столицата на Яшоварман. Двадесет години Ангкор бил в занемара, но новият цар, както гласи надписът, „възстановил свещения град Яшодхарапура и го накарал да блести с несравнима красота, като построил къщи, украсени с бляскаво злато, дворци, трепкащи със скъпоценните си камъни…“

По това време се отнася създаването в Ангкор на няколко известни храма, в това число на малкия, но смятан за архитектурен шедьовър храм Бантеай Срей. Най-грандиозните храмове на Ангкор обаче били построени след още сто години в периода на разцвет на могъщата Ангкорска империя.

Ако строителството на Ангкор (което в превод означава просто „град“) е било завършено по времето на първите царе, то така и да си е останал — един от многобройните, изгубени в джунглата градове, които (ако ги намерят) предизвикват жив интерес у археолозите и сдържан у другите представители на човешкия род, заети с работата си.

Но през 1113 година на престола се възкачил Суряварман II. За него надписът гласи: „Още млад, не завършил занятията си, той носел в себе си жаждата за царско величие, а бил тогава зависим от двама повелители“. По това време, когато Суряварман се изкачил на престола, ангкорската държава преживявала поредна криза, свързана с борбата за власт на трима претенденти за престола наведнъж — най-младият от тях бил Суряварман. Като победил съперниците си, Суряварман поднесъл големи дарове на църквата. „Той — продължава разказа друг надпис — извършил богати жертвоприношения и подарил на жреците паланкини, ветрила, пръчки с парче кожа на края за убиване на мухите, корони, висулки, гривни, пръстени и токи. На различните храмове раздал украшения, църковна утвар, земя, роби и стада…“ След това Суряварман, както се и полага на истински цар, събрал армия и се отправил да завоюва съседите. Но те не поискали да се покорят на Ангкор. Армията, която била изпратена във Виетнам, претърпяла тежко поражение и била изгонена оттам, флотата от седемстотин съда, изпратена през следващата година, също била принудена да се върне. Тогава Суряварман се съюзил със съседа си — държавата Тямпа, но в решаващия бой тямпите преминали на страната на врага и на царя му се наложило да бяга. Той решил да си отмъсти на неверните съюзници. Организирал срещу тях поход и завзел столицата им. Оттеглилите се на юг тямпи не само че оказали неочаквана съпротива, но и разбили поред всички отреди и армии на Суряварман.

Не успявайки да постигне военна слава, царят се ориентирал към вътрешни работи. Започнал да укрепва култа към бога-царя и за тази цел построил Ангкор-Ват — най-голямата религиозна постройка в света. Да, Ангкор-Ват е по-голям от който и да е европейски храм, от която и да е мюсюлманска джамия, зикурат, пагода или пирамида. При това е построен толкова здраво, че напълно се е запазил.

Храмът представлява светилище, високо 65 метра, което е разположено върху тринадесетметрова платформа. Под нея има още една платформа, голяма един хектар, с четири кули в ъглите, съединени с галерии помежду си и с централен храм, и всичко това е оградено от два реда стени с порти, кулички и стълби, тъй че общата площ на Ангкор-Ват е един квадратен километър.

Трудно е да се опишат самите кули на Ангкор-Ват, тъй като в световната архитектура няма нищо подобно. Като че ли най-много приличат на царевични кочани, отрязани отдолу до половината или на върхове на пшенични класове с невероятни размери. По-рано са били покрити със златни листове, а барелефите на терасата — богато украсени. Храмът бил ограден от двестаметров ров и се отразявал в него шарен и величествен…

Името на автора на Ангкор-Ват (а може би и на няколко автори) не е отбелязано в нито един надпис. Наричаме създател на храма човека, който не е имал нищо общо с голямото творчество, който се е грижил само за прославата си на всякаква цена — или със завладяването на съседни страни, или с издигането на гигантски храмове. И тази историческа несправедливост очевидно никога няма да бъде поправена. Узурпаторът — Суряварман II — е застанал стабилно на почетния пиедестал на историята, както това са направили много други царе и императори преди него. Сега не се знаят и едва ли са се знаели преди осемстотин години имената на хората, наистина създали Ангкор-Ват. Държавната власт не е била заинтересувана от това. Още повече, че това е било по-високо от нейното разбиране — богът-цар на земята е един, поне в границите на държавата. И никой не се е съмнявал, че неговата воля и неговата хазна строи храма.

На архитектите въобще не им е вървяло много в историята. Дори в случаите, когато имената им са останали в надписи, книги или платежни ведомости, авторството на сградите се приписва на властелините. Малцина помнят създателя на пирамидите или на Тадж-Махал, затова пък имената на Хеопс и Шах-Джахан са известни. Тази печална традиция се е запазила практически до наши дни — архитектът не се подписва върху цокъла на сградата, както скулпторът върху пиедестала на статуята, не поставя името си, както писателят върху корицата на книгата, и дай боже да му провърви, както на Айфел, и да нарекат кулата с неговото име. Но това е изключение…

Като трилистник на приказно растение се издигат все по-високо към небето кулите на Ангкор. С приближаването си към него виждате централната кула и две от тези, които се намират в ъглите на терасата. Отстрани на пътя са се проточили дългите шии на каменните дракони Нага, които някога са гледали във водата на рова. Подпорите на дългата галерия на външната стена водят към центъра, към пищния портал на входа. Пътят до храма е дълъг. Преминали сте дълбокия ров, стъпили сте под портала на входа и сте се озовали във външен двор. Пресичате го, отново минавате под арка и започвате изкачване по широка стълба към храма. Той е построен така, че изкачващият се към него усеща, без да иска, нарастването на могъществото и дори всесилието му. Хората винаги са свързвали понятието за бога с представата си за несравнимостта на мащабите на човешкото битие с битието господне. Дори древните гърци, като създали богове със свой ръст и свой характер, ги заселили на Олимп и в небесата. Когато религията става държавна, тоест едно от най-важните средства за подчинение на поданиците на царя, големината на храмовете започва да расте — те олицетворяват не само величието на божеството, но и величието на представителя на бога на земята, стопанина на живота, царя. В Ангкор царят официално бил изравнен с бога и храмът — домът на бога — бил и дом на царя, в който не живеел той, а божественото му начало.

Суряварман, който претърпял редица съкрушителни поражения във военните авантюри, хвърлил всичките сили на държавата за създаване на илюзия за непобедимостта и могъществото си — не могъл да си позволи да се ограничи с храм със скромни размери. Скромните храмове се създават от млади религии, още несвързани с борбата за светски блага, в държави, където новата религия още не се ползува от поддръжката на властта.

Храмът на Изтока много често по външен вид произлизал от понятието планина. Това е свързано с ролята на свещената планина Меру (Олимпът на източния свят) и с по-важната функция на планините в митологията на Изтока, отколкото на Европа. Планината е символ на мощ и величие и затова индийските средновековни храмове са като планини, затова е като планина петглавият Ангкор-Ват.

Суряварман заповядал вътре в храма да се постави статуята на бог Вишну. В лицето Вишну прилича на Суряварман. Това е традицията на Ангкор. Царете му не само духовно се оприличавали с бога, но се смятали и за негово физическо въплъщение.

Построяването на храма и всичко, което го заобикаля, е само част от работата, извършена в Ангкор. Изненадващо е колко таланти се били струпали преди осемстотин години на малката кампучийска земя. Постиженията на древните художници не са по-малко, ако не и повече, в украсата на храма, в статуите и барелефите му.

Барелефите са много изразителни. Всеки, който е бил в Ангкор, не е могъл да не усети общото движение, тяхната променливост, точността на изобразяването на света.

Барелефите възпроизвеждат не само митологични сцени, но и исторически събития от царуването на Суряварман. Особено изразителни са сцените на битките. Ето, кхмерските войски нападат от засада тямпите в гората и кратка, но яростна схватка бушува сред тънките стволове. Отдолу — морско сражение: сблъскват се бойни галери с високи носове, завършващи с глави на дракони, и падналите във водата бойци се опитват да се задържат на повърхността. До един от тях незабелязано се е приближил крокодил отзад и кракът на воина вече е в челюстите на чудовището. А ето сцена на отблъскване нашествието на тямпите. Разярени слонове тъпчат воини, които са се вкопчили в смъртна схватка: загубилите оръжието си хващат врага за гърлото… А ето и самия Суряварман. Седи на трон под царски чадър, около него слуги и ветрила, министри, които са се събрали пред трона и внимателно слушат очевидно мъдрите и много важни слова на монарха.

Изобщо по времето на Суряварман, сигурно защото делата му не били блестящи, придворните, а след тях послушно изпълняващите своите задължения художници и писари са се стремили към възхвала на царя. Той бил не само „най-добрият от царете и букет от достойнства“, но дори „във всички науки и всички видове спорт, в танците, пеенето и във всичко друго толкова преуспял, като че ли сам го бил измислил“. И като видял това, бог казал с почуда: „И защо съм си създал в лицето на този цар такъв съперник?“

Неудържимата възхвала на царя, както това се е случвало не само в древна Кампучия, довело до фатални последици. За самохвалството на Суряварман се наложило неговите потомци да плащат. В записките на един арабски пътешественик е разказана история, която се отнася към далечното минало на Кампучия, но ситуацията в нея много напомня тази, която се оформила в страната при наследниците на Суряварман.

Много преди Суряварман кампучийският престол (страната тогава се наричала Чанла) се заемал от млад и дързък цар. Всички заобикалящи му казвали, че е могъщ и непобедим. И ето веднъж царят казал:

— Имам едно заветно желание, което ми се иска да се осъществи?

— Какво е, царю?

— Бих искал сега пред мен на поднос да се намира главата на царя на Ява.

След дълго ли, след кратко ли, но думите на царя стигнали до ушите на управника на Ява. Той екипирал хиляда кораба и пресякъл пролива. Стигнал до стените на столицата на младия цар и в битка лесно разбил войските му, а царя пленил. И му казал:

— Ти искаше да видиш главата ми на поднос. Добре. Ако заедно с това искаше още и да завладееш страната ми, да опожариш градовете ми и да поробиш поданиците ми, то аз щях да направя същото с твоята страна. Но ти изрече само първото желание. Ще взема със себе си само твоята глава на поднос. Страната ти няма да пипна. А ще помоля министрите ти да издигнат на престола някой, който би отговарял за думите си.

Така и направил.

Приемниците на Суряварман наследили самомнението му. След неговата смърт тямпите разгромили гордата империя на кхмерите и завзели столицата. Страната не могла да се съпротивява — тя се задъхвала под тежестта на допълнителните данъци, въведени от царя във връзка с войните и гигантското строителство. Селата били останали без хора: кой отишъл войник, кой отработвал ангария в строителството; започнали селски бунтове. Затова нахлуването на тямпите било само последната капка, която нарушила равновесието на колоса с глинени крака.

Именно с този като че ли смъртоносен удар за държавата е свързан и новият й разцвет. Когато столицата била завзета, жителите й отвлечени в робство и златните плочки от кулите на Ангкор-Ват откъртени от завоевателите, кхмерите, които били разгромени, но не и покорени, се обединили около Джаяварман VII. Това била най-любопитната фигура в историята на Кампучия.

На времето той доброволно се отказал от престола, който му се падал по право, и напуснал столицата, което, съгласете се, не е съвсем типична за цар. И изгнанието, както и отказът от трона наистина били доброволни — за това има солидни доказателства.

Но когато страната била заплашена от поробване, Джаяварман обединил в планините остатъците от разгромените отряди, създал селско опълчение и започнал борба със завоевателите. През 1181 година той нанесъл на тямпите съкрушителен удар, потопил флотата им и убил царя.

През същата година Джаяварман бил коронован за цар. Той полагал геройски усилия да спаси страната — прекопавал нови канали, строял язовири, въдворявал ред сред чиновниците. Надписите говорят, че бил построил сто болници. Джаяварман възстановил разрушения от враговете Ангкор и го обградил с могъща стена. Оттогава тази част на града е известна под името Ангкор-Том — укрепен град.

Стената на града, дълга повече от тридесет километра и дебела осем метра, с квадратна проекция, е построена от камъни и се е запазила досега. Около нея имало ров със стометрова ширина, в който живеели много крокодили — първата линия от отбраната на града. Мостовете, които водели към портата, били широки петнадесет метра и отстрани вместо балюстрада имало по петдесет и четири гиганта, държащи в ръцете си много дълга — на всички великани едва стигали силите — змия Нага. По площ Ангкор-Том, построен за няколко години, бил по-голям от който и да е град на средновековна Европа.

В центъра на града, прославен с храмове, дворци и с известната тераса на слоновете, бил издигнат Байон — нов вид храм за Кампучия. Също такива храмове са били издигнати по-късно в други части на страната.

Храмът Байон представлява фантастично, странно и противоречиво зрелище, както и всичко, което правел Джаяварман. Строил болници и приюти и в същото време обирал селяните, за да изпраща отново и отново в поход армиите си; въвеждал по-демократичния и разбираем за народа будизъм и запазвал култа към царя-бог.

Храмът Байон е последното съоръжение на Ангкор. И в него, със сложността му, мрачността и грамадността му се вижда вече залезът на империята.

Петдесет грандиозни кули, устремени към него, и на всяка от четирите му страни — исполинското изображение на лицето на бодхисатва Локешвара. Двеста лица, усмихващи се с еднаква загадъчна усмивка, гледат града и всички те, ако се вярва на преданията и хрониките, са лицето на самия Джаяварман, последния велик строител на Ангкор.

Джаяварман живял дълго и умрял на деветдесетгодишна възраст. Той оставил на наследниците си обширна и могъща империя, но с всеки следващ властелин границите й се намалявали и мощта отслабвала. Най-накрая, след един от набезите на сиамците през 1431 година, които разграбили града, жителите напуснали Ангкор.

Още живеели в него, но тревата започнала да се промъква през плочите на павираните улици, зараствали с трева резервоарите и рововете, гладните, забравени от всички крокодили излизали на сушата и издъхвали сред лианите на мъртвата столица. Или достигали до закътана горска рекичка и там се аклиматизирали, като плашели рибарите и ловците.

След това джунглата погълнала напълно града и пътищата към него били забравени, както бил забравен и култът към царя бог. И жителите на местните селца, натъквайки се в гората на усмихващите се кули, мислели, че не хора, а духове са създали този град. Или сам се е създал.

А градът не искал да умира. Храмовете му отблъсквали притискащите се корени на дърветата, стягали камъните, за да не пропуснат филизите на бамбука. Това била дълга борба и завършила с победата на града.

Градът издържал. Отначало сведенията за Ангкор се смесвали с легендите и приличали на легенди. Но след няколко десетилетия упорит труд, разкопки, изучаване на полуизтритите надписи, историци от различни страни могли да съберат такова количество факти, че сега знаем не само кога е управлявал и с кого е воювал този или онзи цар, но и как са се обличали, в какво са вярвали, за какво са мислили многобройните му поданици.