Кир Буличов
7 и 37 чудеса (16)

ХАДРАМАУТ
Градовете на небостъргачите

Някои езиковеди уверяват, че думата „хадрамаут“ може да се преведе, като „присъствие на смъртта“. Може и да не е така, но едва ли на земята ще се намери сурова пустееща местност по-малко пригодена за живот на хората, отколкото каменистите долини на Южна Арабия — Арабия феликс, „щастливата земя“, както я наричали древните гърци, знаещи за нея от разказите на водачите на кервани, които докарвали от там благоухания и екзотични тъкани.

Пътникът, който прониква към Хадрамаут от Аден, трябва предварително да се подготви за трудния път. Сега по тези места се появиха някакви пътища и до някои градове на Хадрамаут може да се стигне с кола, но допреди няколко години керваните, отиващи в Хадрамаут, наемали солидна въоръжена охрана и се запасявали с вода и храна. В пустинята могли да се натъкнат на разбойнически банди, организирани от някой шейх, който не виждал в разбойничеството нищо позорно за истинския воин.

От кладенец до кладенец, обозначени от редки дървета и ниски бедуински шатри, покрай гробища, приличащи отдалече на разпилени камъни, по склона на сухи рижи скали, по пресъхнали корита на стихийни водни потоци, влачещи камъни, тиня и дървета, покрай кулите на рядко срещащи се села — покрай целия този враждебен и негостоприемен свят се нижат редките кервани. В пясъчните и каменисти равнини миражите са чести: пътниците виждат колебливите картини на небесносини езера, села с финикови палми около тях…

Но как се е оказал тук миражът, който се издига в края на равнината до стръмните планини — редици небостъргачи, бели и розови, създадени от широкия размах на таланта на съвременен архитект?

И керванджиите, равнодушни към обичайните миражи, се оживяват, ускоряват крачките и подканват камилите да избързат.

— Шибам — се разнася по кервана. — Пред нас е Шибам.

… На самия край на света, в безводните и диви планини на Южна Арабия, на двеста километра непроходима пустиня от Персийския залив, се намира градът на небостъргачите, невероятен, но въпреки това жив, съществуващ вече няколкостотин години, имащ собствен султан, пазар и горички от финикови палми. Това е най-чудният от миражите в света — той съществува.

Миналото на Арабия феликс не е много изучено. В наши дни там работят експедиции от археолози, които се стараят да разплетат дългата и сложна история на многобройните държави, съществували в южната част на Арабския полуостров дълго време преди новата ера. Оттук Савската царица е ходила при цар Соломон с безценни дарове, а царството й, тайнствено и недостъпно, географите дълго време разполагали в най-фантастични места на Земята, включително и в Южна Африка.

Сега вече съвсем точно е известно, че Южна Арабия била населена отколе с арабски племена от семитската група, които доста се различавали от северните араби; дори езикът им се различавал от класическия арабски език — бил близък до етиопския.

За пръв път за тези държави се споменава в литературата към 288 година пр.н.е. В труда на гръцкия философ Теофраст се говори за най-древната от тях — държавата Саба.

Сабейците, които заемали крайбрежните райони на най-южната част на Арабския полуостров, били финикийците на южните морета. Царството им напреднало значително по-рано от другите арабски държави поради изгодното си географско положение. Сабейските заселища били разположени на пътя от Египет за Индия. Тук минавали търговски пътища, по които се пренасяли перли от Персийския залив, тъкани от Индия, коприна от Китай, маймуни, слонова кост, злато и щраусови пера от Етиопия. А и самата сабейска земя давала ценни продукти за търговия. Тук растели подправки, получавали миро и благовония — най-ценните стоки на древния свят.

В книгата „Перипъл на Еритрейско море“^[1] — основен географски справочник на древността (I век пр.н.е.) — за сабейските пристанища се говори като за богати селища. Сабейците имали монопол над мореплаването във водите на Персийския залив, за който в същия перипъл е казано: „Мореплаването покрай бреговете на Арабия е опасно. Там няма пристанища, места за хвърляне на котва и подслоните за кораби не са добри, скалите и подмолите са ужасни.“ Сабейците отлично познавали морето и по-добри моряци от тях нямало в цяла Южна Азия.

Стоките обаче не винаги са могли да бъдат превозени по море. Често корабите се разтоварвали в сабейските пристанища и стоките се препращали по-нататък по кервански пътища. Те били също така изследвани за пръв път от сабейците и водели на север — към Петра и в Сирия; на запад — през Синай и Египет; на североизток — в Месопотамия и Индия.

В южната част на Арабия се образували малки търговски арабски държави, сред които най-известни били Маин, Катабан и Хадрамаут. Катабан и Хадрамаут, изглежда, нямали излаз на море и се осланяли на оазисите в пустинните планини на полуострова.

Южноарабските държави не били силни във военно отношение. Подобно на Петра, Палмира и Комагена това били градове на търговци, селяни и занаятчии. Те били заобиколени от горички с финикови палми, а зад тях се простирали безводни планини — царството на бедуините, независими и бедни.

Отначало тези държави били теократични, Управниците им носели титлите „мукариб“, което можело да бъде изтълкувано като върховен жрец. Арабите се прекланяли пред богове, приличащи на боговете на Месопотамия. Главни били богът на утринната звезда Астар (вариант на вавилонската Ищар, само че в мъжки облик) и богът на Луната, който се наричал различно във всяка държава (в Саба — Алмаках, в Хадрамаут, както и във Вавилон — Син, в Катабан — Ам). Освен главните в пантеона на арабите се наброявали много богове от по-нисък ранг, някои от които нямали дори собствени имена. За боговете се строели светилища. Едно от тях е намерено в Мариб, столицата на Саба, което представлява овален каменен храм.

Основен проблем на арабските държави, както и днес, бил проблемът за водата. Арабите строели канали, диги и резервоари и един от язовирите бил толкова голям и известен, че се споменава често в античната литература.

Арабите много време преди новата ера създали своя писменост, за чието съществуване в Европа станало известно през XVIII век. Пътешествениците донасяли в Европа копия от надписи и през 1837 година Емил Рьодигер започнал разчитането им.

В южноарабската писменост всеки знак означавал буква и азбуката съдържала всичко 29 знака. Учените смятат, че южноарабската азбука се е отделила от така наречената синайска — свързващо звено между финикийската азбука и египетското йероглифно писмо. И наистина някои нейни букви приличат на буквите от финикийската азбука, но тя се е развивала съвсем самостоятелно и разликата между нея и финикийската е много голяма, каквато е например разликата между славянската и латинската писменост.

Ако първите сабейски градове са възникнали, както смятат изследователите, през II хилядолетие пр.н.е., то сабейското царство е просъществувало повече от хиляда и шестстотин години. Приблизително през V век пр.н.е. властта в Арабия преминала от жреците в ръцете на светските владетели — царете — и оттогава държавите се управляват от малка група най-богати и знатни семейства.

С течение на времето едно от царствата, разположено в центъра на района — Саба, започнало да покорява околните царства и да ги включва в границите си. Първо загубила независимостта си намиращата се на север държава Маин. По-късно, през I век пр.н.е., в Саба бил включен Катабан и най-накрая, вече в началото на новата ера, загубил независимостта си и най-отдалеченият, скритият в планините и пустинята Хадрамаут. Към III век сабатейците обединили цяла Южна Арабия в една държава.

По това време в живота на държавите от Южна Арабия все по-голяма роля започва да играе Етиопия. Близко по култура и език, етиопското царство винаги било тясно свързано с Южна Арабия. В културата и архитектурата на Етиопия и арабските държави ясно се проследява взаимното им влияние. Етиопците спохождали съседите си под предлог за помощ на тази или онази страна във вътрешните конфликти, но предпочитали да не си отиват от тези богати места и се стараели да контролират арабските държави.

От полза за Етиопия били и религиозните разногласия в Южна Арабия. Старите богове на арабите губели влияние, още повече, че властта на жреците вече била подкопана. Тук проникнали юдейството и християнството и почитателите им водели отчаяна борба. Постепенно юдейството взело надмощие и последният сабейски цар се опитал да го обяви за държавна религия. За християнска Етиопия този акт се оказал удобен предлог, за да завземе Южна Арабия. През VI век сабейското царство престанало да съществува.

По това време икономическото значение на арабските градове намалявало. След сгромолясването на Римската империя замрели керванските и морските пътища: Европа не се нуждаела повече от коприна и благовония. С разрушаването на великия Марибски язовир през VI век — чудото на инженерното изкуство на древността, запустели някога плодородните полета. Градовете все повече се отделяли един от друг и пътищата до тях се забравяли, засипвали се с пясък и обрасвали с бодили.

През 575 година етиопците били сменени от персите, а след още сто години дотук стигнали вълните на исляма. Южна Арабия станала крайна провинция за арабската империя.

Когато след няколко десетилетия се появили първите трудове на арабските историци, преселници от север, то в тях вече нямало нищо нито за Хадрамаут, нито за Катабан: — славни и богати царства, чиито надписи се срещат от Етиопия до Сирия и чиито търговци стигали до Китай, нито за страните, построили язовири и канали, каквито дори римляните не познавали.

Но във вътрешността на пустинята, в долината на някогашното царство Хадрамаут, се запазили няколко града. Те съществували главно от керванната търговия, която се оживила много след VIII век, а също така от отглеждането на финикови палми и развъждането на камили.

Там управлявали шейхове и султани, които ставали все по-независими с отслабването на властта на арабския халифат. Но нито един от тях не успял да се издигне над съседите си: прекалено бедни били пустинните градове на Хадрамаут, прекалено малобройно населението им. То не могло и да се увеличи. В страна, в която всяка капка вода се цени като злато, прирастът на населението се определя от максималното количество хора, което тя може да напои. И ето тъй станало, че „излишните“ млади араби започнали да заминават за Индия и Сингапур — още повече, че в жилите им тече кръвта на древни мореплаватели и търговци. Затова днес в градовете на Хадрамаут благосъстоянието на жителите зависи не само от количеството вода в кладенците, но и от изгледите за реколтата и оживеността на търговията в Калкута и Сингапур. Ако работите вървят добре, то капитан на сингапурски плавателен съд или собственик на калкутско дюкянче ще преброи пачка рупии и ще ги изпрати в никому неизвестния, изгубен в пустинята град Шибам. А на старини и той ще се върне в родината…

Може да се предположи, че по време на сабейците къщите в Шибам не са били високи и не са се притискали така плътно една до друга. Но според това доколко обеднявала страната и ставало трудно да се живее, всяко село, всяка къща строяла непристъпна кула: заседналите жители ги заплашвали набезите на бедуини, а и съседът често пъти ставал враг, защото нито земята, нито водата не стигали и на двамата.

Не е било необходимо град Хадрамаут да се загражда със стена: тази роля изпълнявали задните фасади на къщите, които плътно се допирали една до друга. В града можело да се влезе само през единствената врата.

Всеки си строял крепост. Първите й етажи със стени, дебели няколко метра — това са складовете, хамбарите, оборът. В стената има една малка врата и бойници от двете й страни. Бойници има и на втория, и на третия етаж. И едва от четвъртия, където няма да се изкачи враг, започват редица прозорци — там живеят хората. Голямото семейство, живеещо в къщата, населява всичките горни етажи — обикновено в небостъргачите те са седем-девет.

Животът на върха на собствената крепост е удобен и от хигиенна гледна точка. Тесните улички, по които не може да се провре дори каруца и където по средата тече ручейче от нечистотии, миришат лошо и са задушни. Горе, под самото небе, е по-чисто и по-прохладно.

Над Шибам, най-големият от градовете на Хадрамаут, се издига многоетажният дворец на султана, който се различава от другите къщи по това, че върху бялата вар е нашарен с червени ивици.

Сега времената на междуособиците са вече минало, но традициите са силни. Ако се срути от старост някой небостъргач, на негово място строят друг, също такъв или дори по-висок. На широчина градът не расте: оазисът е малък, земята е нужна за финиковите палми. А и населението почти не се увеличава: макар че вода има в изобилие, тя е дълбоко под земята и все още не може да се достигне — няма нито техника, нито сили.

… Главната улица на Шибам е корито на стихиен воден поток, който влачи камъни, кал, дървета и разрязва града на две. Тук, в пясъка, са направени кладенци и към тях от сутринта се точат жени с глинени стомни, с фереджета, в дълги дрехи — сини в Шибам, зелени, червени или черни в другите градове.

Сутрин на пазарния площад пристигат кервани и бедуини от пустинята. Селските жители се различават от градските по високите шапки с периферии. Бедуините се ограничават със забрадки на главите, жените им не си закриват лицата. Те са украсени със сините точки на татуировката. А градските жени на Хадрамаут си боядисват лицата: рисуват зелени и кафяви ивици надлъжно на носа и върху веждите и си покриват бузите с блестяща жълта боя. Затова те изглеждат (на този, който ги види без фередже) като оживели страшни идоли. Казват, че този обичай е останал от времето на Савската царица. На европейска журналистка, която била поразена от обичая, й показали в Шибам алабастрова скулптура отпреди две хиляди години. Женската главичка била боядисана по същия начин, както се боядисват днес жените от града на небостъргачите.

От древността се е запазил и обичаят да се украсяват къщите. Те са се извисили към небето, но вратите им са малки и двете им крила, а също и черчеветата, и капаците на прозорците са украсени богато с дърворезба, на горните етажи има много колони с резба, по стените се вижда орнаментална украса.

И това не е чудно, нали Южна Арабия е била прочута със скулптурите си, някои от тях и сега красят музеите на света. В Хадрамаут са красиви и джамиите, и мавзолеите, в които през традиционните мюсюлмански форми прозират правите линии на абисинските обелиски — дори хилядолетието на мюсюлманството не е могло напълно да заличи древните връзки на тези страни.

… Керваните напускат града късно вечерта, за да преминат през нощта проходите. Въпреки че сега бедуини не нападат търговците, към морето все пак се стремят да тръгнат през нощта, така е прието и сигурно докато по пустините на Хадрамаут кретат кервани от камили, те ще напускат градовете през нощта. Макар че вече никой няма да помни защо.