Кир Буличов
7 и 37 чудеса (22)

КАРНАК
Хилядогодишната луковица

Тива — столицата на фараоните от XVIII династия, се намира на седемстотин километра южно от Кайро, на брега на Нил, върху земите на четвъртия ном^[1] на Горен Египет. Оттам вече е близо до първите прагове на Нил, до нубийските земи, чужди по времето на строителството на пирамидите, но покорени към средата на второто хилядолетие преди нашата ера.

XVIII династия е може би най-известният период в живота на древен Египет. Фараоните му ни са познати от училище и с техните имена е свързана за нас историята на тази страна: Тутмос III и гордата му съуправителка Хатшепсут, Аменхотеп IV, бунтовник, известен под името Ехнатон, прекрасната му жена Нефертити, младият Тутанкамон, покорен на жреците на Амон…

Днес Тива, известна по времето на фараоните под името Уасет, се нарича Луксор. Това красиво име няма отношение към Египет. Някога римляните, като дошли до тези места, нарекли изградения тук укрепен лагер „кастра“, откъдето тръгнало арабското име Ал-Кусур, преиначено по-късно от европейците като Луксор.

Загубените в пясъците на близката пустиня храмове и сгради на Тива били забравени през Средновековието, само фелахите от съседните села ги почитали като сътворени от духове. На границата на миналия век, разгромявайки мамелюците край пирамидите, Наполеон хвърлил след тях дивизията на генерал Дезе. Войниците, уморени от безкрайния път покрай великата река, веднъж видели издигащи се от пясъка гигантски пилони. И загорелите, изпечени от слънцето и вятъра войници на революционна Франция без команда салютирали паметника, защото покорителите на пирамидите и на Долен Египет още не били виждали такова нещо.

Вероятно войниците отначало са видели колонадата на Луксорския храм — южния дом на бог Амон. А може би главния храм на Тива, известен сега като Карнак по името на разположеното до него арабско село.

Започналото в Европа след египетските походи на Наполеон увлечение по Египет — не само от изкуството му, но и от тайните му, мистиката, с която невежите покривали всичко свързано с тъмните колонади на храмовете, с геометричната правилност на пирамидите, с мумиите и гробниците, в значителна степен било свързано именно с Луксор и Карнак — най-театралните, изисканите, сложните и загадъчните от храмовете на древен Египет, От линиите на лотосовите капители и строгите пилони е повлиян в много отношения ампирът от началото на миналия век — часовниците върху камините и императорският порцелан, безбройните сфинксове и пирамидки, които украсявали петербургските и парижките дворци.

И наистина, ако в основата си египетските паметници са прости, логични и не предизвикват асоциации за театър или лабиринт, то Карнак е може би изключение. В Египет няма да намериш по-сложен паметник, в който можеш да се заблудиш като из тесни улички на средновековен град, с много коридори, с тесни ниши и камери, с гори от колони, със стотици статуи на богини, с галерии от сфинксове, със спокойния блясък на свещени езера и развалини на изрязани от релефи блокове.

Причината за това се изяснила след разкопките на Мариет, Шеврие, Легрен и други известни археолози от миналия век. Оказало се, че храмът на Амон в Карнак прилича на луковица; той, централното светилище на главния бог на страната, се строил, достроявал и допълнял в течение на две хилядолетия от стотици фараони и управници, всеки от които смятал за свой дълг да остави там следа, макар и статуя, пристройка, барелеф, но непременно да остави. Великите фараони не се ограничавали с колона или статуя, те като че ли участвували в грандиозно съревнование, проточило се столетия: кой може по-добре от другите да угоди на Амон.

Очевидно основаването на Карнакския храм е от времето на XI династия, когато Тива се превърнала от незначително селище в голям процъфтяващ град на средното течение на Нил, където се кръстосвали пътищата от Нубия, Пунт, Червено море и от големите оазиси на западната пустиня. В началото на XII династия (2000 година пр.н.е.) главният култ към Амон е вече в Тива. Към същото време спада издигането на първите значителни постройки.

При разкопките на централната част на стоящия сега храм са намерени следи от храм от времето на фараона Сенусерт I. Освен това от Сенусерт бил издигнат малък храм — от тези, които се наричат от египтолозите „будки“. Той също не се е запазил, но блоковете му, използвани за изграждане на по-късни светилища, дали възможност на френския архитект Шеврие да го сглоби и изправи отново.

Фараоните се отнасяли без каквото и било уважение към труда на своите предшественици, винаги били готови да разрушат чуждия храм заради собствената си слава. Това било в случаите, когато лично нямали нищо против предшественика. А ако се прибавяли лични обиди или вражда… Тази драма се вижда нагледно в Карнак — паметник не само на египетската архитектура, но и монумент на драмата в египетската история.

След като изгонили от страната хиксосите, фараоните от XVIII династия отново обединили Египет и в резултат на редица завоевателни войни го разширили далеч зад пределите на Нилската долина. Египет станал богат и могъщ и това веднага се отразило върху строителството на храма на Амон.

Аменхотеп I строи там алабастров храм, също намерен в наше време на блокове и възстановен от археолозите. Тутмос I оставя три великолепни пилона, водещи към храма, и хипостилна (колонна) зала, царица Хатшепсут строи зала от кварцитови блокове за ритуалната ладия на Амон, редица други постройки, както и четири високи обелиска.

Но наследникът на Хатшепсут и неин съуправник Тутмос III най-напред старателно се заема да заличи от лицето на земята всичко, което е свързано с името на леля му. Тутмос имал причини да я ненавижда.

Когато умрял великият фараон Тутмос I, оставил царството на сина на наложницата си, Тутмос II, и той, за да заздрави правата си върху престола, веднага се оженил за сестра си, младата и прекрасна принцеса Хатшепсут, дъщеря на главната жена на баща му. Осемнадесет години управлявали Египет братът и сестрата, и когато през 1501 година пр.н.е. Тутмос II умрял, то престолът трябвало да се предаде на сина му, десетгодишния Тутмос III, чийто произход също не бил от най-добрите: майка му била неблагородна наложница.

През първите две години от управлението на младия Тутмос в държавата нищо не се променило: управлявайки страната, Хатшепсут действувала от името на племенника си. Но след това на царицата й омръзнало да стои на заден план, извършил се безкръвен преврат и жената се обявила за фараон. Царицата била подкрепена от могъщите велможи, които се страхували, че заедно с младия фараон до управлението на страната ще се доберат жадни за власт и уморили се да чакат своя час алчни хора.

Почти двадесет години Тутмос не могъл да направи нищо с леля си. Животът си отминавал, а енергичната царица се оказала необикновено жизнеспособна и никак не искала да върне трона на племенника си. Едва тридесетгодишен мъж, Тутмос успял да се отърве от лелята, която умряла или била убита.

През следващите години на своето управление Тутмос III търсил из царството барелефи, статуи, надписи на леля си и ги разрушавал, за да заличи от лицето на земята спомена за нея.

В Карнак Тутмос решил да се отърве от грамадните тридесетметрови обелиски на Хатшепсут. Изглежда, най-простият начин за борба с тях било да се съборят и да се заменят със собствени. Но кой знае защо, може би поради противодействието на могъщите жреци на Амон, Тутмос не се решил на това, а предприел страшно непроизводителна акция: заповядал да се издигнат стени и да се зазидат в тях обелиските — никой не трябвало да ги вижда.

За да се зазидат тридесетметровите обелиски, трябва да се построят стени, отговарящи на височината им. Стената се издигнала на 20 метра и неизвестно защо изграждането на затвора на обелиските било прекратено. Върховете им се извисяват над стената на затвора като глави на жирафи.

Затова пък с барелефите и надписите на Хатшепсут Тутмос се справил безпощадно. Образите на царицата са заличени с длето, а също и картушите^[2] с нейното име. Наистина, не навсякъде: понякога каменоделците били немарливи или сред жреците съществувала някаква опозиция — Тутмос не успял да унищожи всичките следи от царуването на Хатшепсут.

Като се справил със спомена за лелята, Тутмос пристъпил към собствения си принос в храма. Били поставени два обелиска и няколко статуи, построена разкошна зала за „хебед“ — царския юбилей, престроени повечето от наличните съоръжения, издялани барелефите, разказващи за военните подвизи на Тутмос, и най-после изградена зала, наречена „ботаническа градина“, защото върху стените й били изобразени растенията и животните на Египет.

Двамата следващи фараони от тази династия не внесли особени изменения в храмовия комплекс, затова пък Аменхотеп III (1411–1375 година пр.н.е.) се захванал с ентусиазъм с престрояването му. Той издигнал нов храм, ограден от полумесеца на свещено езеро, в което поставил 600 двуметрови гранитни статуи на богинята Сохнет. Кой знае защо, на тези статуи и в наше време им се паднало много да пътешествуват — във всички най-големи музеи в света има делегати от това многобройно семейство. Една от тях се намира и в ленинградския Ермитаж. Край свещеното езеро Аменхотеп направил внушителна статуя на свещения бръмбар — скарабей — и най-после издигнал централна колонада, увенчана с капители във вид на разтворени цветове на лотос. Двадесетметровите дебели колони са толкова грамадни, че върху капитела на всяка от тях могат да се съберат сто души.

Аменхотеп III не се ограничил само с дейност в храма на Амон. Не по-малко известен е и собственият му заупокоен храм, построен на другия бряг на Нил, до който има две грамадни статуи на фараона, известни като „Мемноновите стълбове“. Тук е въздигнат грамаден трети пилон и храм на Монт.

Когато днес отдаваме дължимото на Аменхотеп III, ние най-напред сме задължени на другия Аменхотеп, сина на Хапу, на човека с плоското скулесто лице, големи, рязко очертани, почти негърски устни, ярка брадичка и тесни изпъкнали очи. Статуята на този грозен, пълен човек се е запазила в един от храмовете в Карнак.

Ако Имхотеп е първият гений на историята, изобретател на пирамидите и каменната архитектура на Египет, то съименникът на фараона завършва създаването на нов тип класически храм. Архитектът Аменхотеп, синът на Хапу, бил ценен от фараона толкова високо, че му било позволено да си построи собствен заупокоен храм в Тива, където в опростена и ясна форма се вижда всичко, което е постигнала египетската архитектура, Принципът на храма, замислен от архитект Инени и разработен в окончателен вид от Аменхотеп, бил следният:

Храмът започвал от Нил. Там се строял вълнолом, където могли да спират ладиите, превозващи в празнични дни статуята на божеството. От водата към храма водела алея от сфинксове, която завършвала при високите тържествени пилони, украсени с барелефи и надписи. Пред пилоните обикновено стоели колосите на фараоните. Като минеш под пилона, се озоваваш в обширен двор, ограден от трите страни с колони, след това попадаш в хипостилната зала с два реда странични колони, образуващи базилика, и с още няколко реда странични колони. След това следва зала за ритуалната ладия на Амон и зала за статуята на божеството. Освен това в задната част на храма са разположени много други помещения: съкровищници, складове, архива и така нататък. Комплексът на храма се допълва от парк и свещено езеро.

Тази схема могла да се изменя. Понякога имало по-малко зали, понякога повече, но в уникален храм, подобен на Карнак, се оказват много повече пилони и статуи на фараони, отколкото е възможно за друго светилище, докато в заупокойния храм на самия архитект Аменхотеп броят и размерите на помещенията са скромни и малки.

В тази система всичко било обмислено и проверено от опита на поколенията. Създавайки върху нейната основа великите храмове на Тива, архитектите на първо място са имали пред вид въздействието на храма върху молещия се.

Когато тържественото шествие се изкачвало между редиците строги сфинксове към пилоните, те израствали като че ли до небето и подготвяли за среща с тайнственото. Неподвижните колоси на фараона доказвали нищожеството на човека, влизащ в храма. След просторния величествен светъл двор човек се озовавал в полумрака на загадъчната гора на хипостилната зала, в гората от съединяващи се на приказна височина колони, на които зеленината на пищните капители се разтваряла в небесния лазур на тавана, блестящ от златни звезди.

Следващите помещения на двореца били по-тесни, по-ниски и по-тъмни от предишните, само в хранилището на свещените реликви понякога се предвиждал отвор в стената или тавана, откъдето лъч светлина падал върху статуята на бога…

По-нататъшната история на Карнак отново ни връща към борбата на идеи и партии. Аменхотеп IV (Ехнатон), бунтовник, който провъзгласил култ към Атон и преместил столицата в Тел-ел-Амарна, където се родил странният трогателен, реалистичен и в нещо декадентски стил на новото, обвеяно от хуманни, но нежизнеспособни идеи изкуство, не обичал храма на Амон — въплъщение на властта на жреците. Източно от карнакския храм той построил храм на Атон. Но от него не е останало нищо: след гибелта на смелия и обречен на неуспех експеримент жреците и следващите фараони изравнили храма на Атон със земята. Но както и навсякъде, в Карнак нищо не изчезнало безследно. Причина за това била практичността на следващите строители. При разкопките били намерени статуи от еретика Ехнатон, а много блокове от храма му, украсени с барелефи в стила на амарнската школа, се оказали вградени в по-късните постройки за прослава на Амон.

Измолвайки прошка за греховете на Ехнатон, наследниците му Тутанкамон и Ейе набързо издигнали в Карнак стели и обелиски в чест на възвърналия се на власт Амон. Фараоните от следващата XIX династия Сети I и Рамзес II също добавили към славата на Карнак, като издигнали още една хипостилна зала. Освен това Рамзес оставил следа в Карнак, издигайки два свои колоса — седящи статуи, в чиито крака се намират мъничките фигури на жена му Нефертари.

И така нататък… сменяли се династии, сменяли се фараони, а Карнак продължавал да обраства със стели, обелиски, пилони, храмове и кьошкове. Особено се стараели фараоните, които не били сигурни в правата си на свещения престол. Така нубийският фараон Тахарка предприел строителството на колонада в първия двор на храма, от която се е запазила само една, не много красива, приличаща на бъчва двадесетметрова колона. И Александър Македонски, който от политически съображения почитал чуждите богове, посетил този храм. Той заповядал да се преустрои едно от помещенията след залата на Тутмос III, което и днес се нарича „молитвена стая на Александър“. Много построили в Карнак и Птолемеите, на които Египет се паднал при подялбата на империята на Александър. Именно с тяхната дейност е свързана странната находка на територията на храма, намерена през 1903 година от френския археолог Легрен.

До единия от пилоните Легрен открил яма с натрошени стели и статуи. В това нямало нищо чудно: в течение на хиляди години храмовете овехтявали, разрушавали се от неприятели (например през 663 година пр.н.е. асирийският цар Ашурбанипал изцяло разграбил и опожарил Тива). Тежките, ненужни за работата късове било възможно да бъдат и закопани. Но учудващи били мащабите на находката. Когато Легрен извадил от земята късовете, се оказало, че под тях се намират други статуи и барелефи. Месеци наред се трудили работниците, измъквайки от невероятната яма, по-точно пропаст, все нови чудесни паметници на древния Египет. На дълбочина четиринадесет метра се наложило да се прекратят разкопките, тъй като в скривалището нахлула подземна вода. Само каменните статуи наброявали седемдесет и пет, без да се смятат многобройните стели и барелефи.

Ето тази яма се приписва на Птолемеите, които привеждали в ред полученото от тях стопанство… Чак толкова не ги е било грижа за труда на далечните фараони.

По това време Карнак станал туристически център. А туристите, както се знае, не се изменят с течение на времето, „професионалната“ им болест вилнее днес със същата сила, с каквато е вилняла преди две хиляди години. Така върху стените на Карнак са се запазили много антични надписи от типа на „Вася + Петя посетили“. Наистина днешните археолози се отнасят към тях къде по-търпимо, отколкото към надписите, оставени по стените на Карнак от нашите съвременници — а те, за съжаление, не са малко.