Кир Буличов
7 и 37 чудеса (37)

ШВЕ ДАГОН
Най-златната пагода

На архитектурните паметници понякога е свойствено да създават със силата на изключителното си значение съвсем определена, но за съжаление понякога лъжлива представа за страната. Ако говорим за Египет, то въображаемият му пейзаж е свързан неизбежно с пирамидите. Пустини, пирамиди, сфинксове… А това не е така. Милиони жители на Египет не са виждали пирамидите, живеят много далече от тях. Когато си спомняме за Америка, то мислено си представяме иглите на небостъргачите и Статуята на свободата над залива. А Съединените щати са страна, за която Ню Йорк не е най-типичният пейзаж. Много хора, мислейки за Русия, я свързват с храма на Василий Блажени или дори по-скоро с Кремъл…

Приблизително такъв е случаят и с Бирма. Златната пагода Шве Дагон толкова поразява попадналия там човек, че той едва ли не в половината очерци и статии нарича Бирма Страната на златните изгоди. И това е лъжа, макар и красива. Позлатените пагоди са само единици.

Налагало ми се е да пътувам много из Бирма и мога да кажа със сигурност, че ако трябва да я наречем Страната на пагодите — пагоди там наистина има много — и то, разбира се, Страната на белите пагоди, защото деветдесет и девет процента от тях са варосани обикновено.

Но Шве Дагон е златен. Шве Дагон е от всички най-висок, от всички най-величествен, от всички най-забележим. Намира се на върха на хълма и се вижда от което и да е място на Рангун, той присъствува във всяка книга за града и страната, във всеки рекламен проспект. Шве Дагон стана символ не само на столицата на Бирма, но и на цялата държава.

Неговата история е история на Бирма и никои не знае на колко години е, кога и от кого е бил построен, макар че за това има много легенди. Ето в какво се доближават те: преди две и половина хиляди години двама братя-търговци от Бирма — Таписа и Бхалика, посетили Индия. Там видели Буда, който седял под свещеното дърво бо. Буда им дал осем косъма от главата си и им заповядал да ги пазят в родния си град — Окала, който се намирал на мястото на сегашния Рангун.

Братята незабавно си тръгнали обратно. Но връщането не се оказало лесно. Царете на държавите, покрай които минавал пътят на търговците, научили за дара на Буда и с всички средства се опитвали да им отнемат свещените косми. Два от тях взел царят на Аджанта, два завладял царят на змиите: той се превърнал на човек и се промъкнал на кораба.

Но четири косъма все пак стигнали до местоназначението си. Само какви тържества започнали в Бирма, щом жителите й разбрали за дара на Буда! Дори Сака, владетелят на небесата, се спуснал на земята и помогнал да се избере достойно място за строителството на светилище, където да се пазят космите. Най-после мястото било избрано и когато цар Окалапа отворил ковчежето с дара, за да го вгради в специално построената пагода, открил всичките осем косъма вместо четири… Те литнали на височина колкото седем палми, от тях се разпространили силно светещи лъчи, глухите чули, немите проговорили, а земята се покрила с бисери.

В действителност преди две хиляди и петстотин години в Бирма още не е имало бирманци — те дошли в страната много по-късно. Не е имало и цар Окалапа. А и едва ли Шве Дагон е толкова стар.

Напълно е възможно, но вече през първите векове от новата ера на мястото на сегашния Шве Дагон да е имало малка пагода и със сигурност е известно, че през 1372 година царят на град Пегу посетил пагодата и заповядал да я възстановят. След него царете на Пегу — моните — и царете на Горна Бирма от време на време отивали там и давали заповеди за подновяване и позлатяване на пагодата. Всеки път пагодата, върху която натрупвали нов слой тухли, се уголемявала, докато през средата на XV век достигнала днешните размери.

Външно пагодите в Бирма приличат на детски пирамидки от разединяващи се халки. По структура те са по-близо до египетските пирамиди или пирамидите на древните маи: нямат вътрешни помещения и в тях не може да се влезе. Само някъде в дълбината на всяка пагода се намира малка камера, където са зазидани светините. Всички церемонии, празненства, богослужения се провеждат върху ограждащата я платформа.

Колкото по-високо се издигала пагодата Шве Дагон — а в крайна сметка тя достигнала височина над сто метра (над равнището на платформата) и станала най-високата пагода в света и изобщо една от най-големите сгради на Средновековието (окръжността на основата й е четиристотин и шестдесет метра), — толкова повече злато отивало за реставрирането й. Златото се полагало върху пагодата във вид на тънки листчета и всеки път за това отивали стотици килограми от скъпоценния метал.

И ето, отвсякъде видима, пагодата се рее над Рангун — ту червенееща при залеза, ту ослепително жълта през деня.

Комплексът от пагодни сгради Шве Дагон започва след стотина метра от конуса й. На километър наоколо са се пръснали манастири, жилища за богомолците, паркове и градини, малки пагоди и неизбежното свещено езеро.

… Край пътя, зад ниска каменна ограда, е яркозеленият правоъгълник на водата. Сред него върху дебели колове се издига малка бяла пагода. Повърхността на изкуственото езеро е толкова гладка и спокойна, че изглежда като че ли не е пълно с вода, а със зелено желе. На едно място към водата водят каменни стъпала. Там стои момче в карирана пола-лоунджи и пред него има кошница. Тя е пълна с царевични топчета. Ако сте намислили да слезете при водата, купете си от момчето няколко топчета — ще ви дотрябват. Достатъчно е да хвърлите във водата царевичното топче и изкуственото езеро моментално се преобразява. Водата кипва като в тенджера върху печка и се оказва, че езерото не е чак толкова спокойно, както е изглеждало на пръв поглед. То е буквално препълнено с риба. Дълги дванадесет сантиметра, приличащи на малки сомчета, тъмнозелени, покрити със слуз, мустакати риби се преплитат на повърхността на водата като плътна маса — не се вижда водата. Бият се за парчето царевица, отхапват от топчето и, изглежда, че след няколко секунди от него няма да остане нищо. Но в този момент голяма черна маса разблъсква рибите, от водата се подава клюн, разтваря се и нахапаното топче изчезва. И веднага езерото се успокоява… Но ето още няколко топчета летят във водата и около всяко отново закипява езерото и почти сигурно там се появява, разпъждайки рибите, черният клюн. Сложете парче хляб или царевица до самия бряг и тогава ще видите притежателя на черния клюн — голяма стара костенурка, дълга повече от метър.

Изкуственото езеро е на много години, каменните му брегове са извехтели и между плочите са порасли трева и храсти. Такива езера, където можете да извършите добро дело и да нахраните безсловесните твари, има при всяка голяма пагода.

Зад изкуственото езеро започва площад. Там са колите и автобусите, докарали туристи, количките и велосипедистите; има много будки — продават цветя, може и да се закуси.

Два лъва-чинте, високи до десет метра, пазят стълбата, която води до пагодата. Лъвовете са бели, само муцуните и ноктите им са боядисани. Кръглите очи гледат в далечината. Те пазят пагодата не от хората — очите им търсят нещо по-голямо. Може би очакват да дойде истински дракон или зъл великан. Тогава те ще му дадат да разбере.

Между лъвовете се намира портал, от него нагоре води дълга стръмна стълба, от двете страни на която има безбройни търговски дюкянчета. Тук, на тъмната стълба, продават и книги, и дребни сувенирчета, и цветя, завързани за бамбукови пръчици, за да стоят по-изправени в блестящите медни кани, намиращи се пред статуите на будите, и чадърчета от станиол — също дарове за Буда, и свещи.

Под навес, при светлината на самотна електрическа крушка, седи хиромант. Голям чаршаф с грубо изображение на длан, изпъстрена с черни линии, надвисва над него като авангардистки декор. Хиромантът се поклаща над наредените върху килимче вълшебни книги, като че ли си пее наум провлечена източна песен.

Ето продавача на талисмани и омайващи напитки от билки. Над шатрата му са разпънати скъсани кожи от леопарди. Черепи на елени и диви биволи целят с рогата си минувачите, купчини от коренчета и клончета, приличащи на снопчета дърва, мъниста, костилки и тъмни фигурки са нахвърлени накуп, предпазващ вълшебника от обикновените смъртни.

В ъгъла се е скрил татуировачът, наредил пред себе си мостри от рисунки. Той е строг и сериозен. Професионално, като медицинска сестра, държи в ръката си машинката за татуиране, която прилича на спринцовка или малък вибрационен свредел. Прогресът прониква дори в тази област на приложните изкуства.

Сега в градовете няма много желаещи да се украсят с татуировка, макар че рисунките пред майстора са цветни и самото татуиране е механизирано и ускорено стотици пъти, а преди сеанса майсторът изчиства кожата на пациента със спирт, за да не проникне, не дай боже, инфекция. Сред старците и бабичките, изкачващи се по стълбата към пагодата, има много татуирани. И днес в селата или в планинските райони с татуировка покриват изцяло краката и ръцете си — като че ли човек е облечен в син, изпъстрен дантелен плат. Стълбата извежда на площадка, залята от слънце. От другата й страна е прилепнал навес, под който блещукат позлатени статуи. Необятният склон на пагодата се издига, закривайки небето като с плътна завеса.

Пагодата е оградена от платформа, постлана с мраморни плочи. Тя е четириъгълна и е застроена нагъсто с навеси, светилища, малки храмове така, че около пагодата остава само пътечка, широка десет метра. По нея вървят туристите и поклонниците. Едни седят на мраморните плочи, размишлявайки за живота, други се молят, като държат в ръцете си цветя или свещички, някои са се укрили на сянка да почетат вестник или да похапнат. Шляпането на многобройните боси крака по мраморните плочи, преливането на тихи гласове, далечният звън на камбана, шумоленето на хартиени цветя и чадъри създават тържествен и особен фон на пагодата. Особеността и тържествеността се подчертават от изобилието, многообразието и гъстотата на боите, от които е създаден този свят: зеленината на палмите, чиито корони се прокрадват до платформата и надничат през бариерата, и на малкото дървета, допуснати на самата платформа. Белотата и златото на пагодите, ярката червенина и синевата на покривите, оазисите на цветята, пъстротата на статуите и стълбовете (на върховете им стоят статуите на пазителите на пагодите с мечове в ръце) и над всичко — великолепното блестене на потъналия в самото небе Шве Дагон.

Да заобиколим пагодата по платформата, както правят всички, които идват тук, — от селянина от далечните хълмове до чуждестранните президенти. Пътешествието, макар и кратко — половин километър — е наситено доста, тъй като за две хиляди години пагодата е събрала много върху платформата си.

Право пред нас е тазундаунът, приличащ на елха навес под осем намаляващи се покрива. Под тях е полутъмно и прохладно. Тазундаунът се е притиснал с гръб до самата пагода и златните буди внимателно гледат влизащите с присвитите си очи. Статуите са полускрити зад каните с цветя и пъстрите чадърчета. Върху платформата има десетки такива тазундауни.

Ето малка пагода. В осемте й ниши се намират статуи на седящия Буда, над всяка — скулптурата на звяр или птица и всяка ниша изобразява планета, а също така и един ден от седмицата. Необходимо е разяснение. Бирманската традиционна наука за произхода на света се различава от тази, с която сме свикнали, в нея има осем планети, като към тях се отнасят и Луната, и Слънцето, осем страни на света и осем дни в седмицата. Осмият ден е вмъкнат в обикновената седмица не без трудности, за да се оправдае съществуването на осмата планета. Този ден започва след залеза на слънцето в сряда и свършва в четвъртък на разсъмване. Символизира се от Рах, слон без зъби. Означава североизток и като несъществуващ отговаря на несъществуваща планета — на хипотетичното небесно тяло, което предизвиква затъмненията на Луната и Слънцето.

Зад пагодата на осемте планети върху подставка се намира камбаната на Махагант, излята през 1778 година. Тя тежи шестдесет тона, висока е два и половина метра и стените й са дебели тридесет сантиметра. Това е една от най-големите и красиви камбани в света. По времето на англо-бирманската война, когато англичаните завзели Рангун, извлекли камбаната от пагодата, натоварили я на параход и искали да я откарат в Англия, но параходът се преобърнал и камбаната потънала. Англичаните се опитвали да я извадят, но не могли. Само когато бирманците се захванали с тази работа, реката върнала камбаната и тя така и не напуснала Бирма. От време на време някой се приближава до камбаната и удря по нея три пъти. Тогава, ако се вярва на бирманците, ще се изпълни съкровеното му желание.

По-нататък се извисява голям тазундаун. Залата под този навес е толкова голяма, че побира десетметровата статуя на седящия Буда и остава място, където различни организации провеждат събрания и митинги — религията е доста търпелива към светските интереси.

Ето че излязохме на ъгъла на платформата. Тук, върху площадка, оградена от две страни с пагоди, а от другите две — с парапет, се намира свещеното дърво бо. Според преданието то е издънка на същото онова дърво, под което у Буда настъпило прозрението: той разбрал смисъла на живота и създал учение, водещо към спасение. Това дърво било засадено в деня на празнуване независимостта на Бирма — 4 януари 1948 година, На рождения ден на Буда тук се извършва тържествена церемония: членовете на правителството и известни бирманци поливат дървото.

От тази площадка се открива градът, който се вижда през ивиците светлина между старите дървета, покрили склона на Шведагонския хълм. В далечната лека мъгла тъмнеят покривите на църквите и лентата на реката блести на хоризонта.

Склоновете на Шведагонския хълм са също свързани тясно с историята на страната. Англичаните, които завзели Рангун, направили тук гробище на войниците, загинали при щурмуването на пагодата — трудно би било да се измисли по-голямо оскърбление за бирманците. През годините на английското колониално господство на склоновете се провеждали митинги и стачки и тук сега се намира мавзолеят на Аун Сан и другите министри от първото правителство на Бирма, убити през 1947 година.

Ако изминем още няколко метра, ще се намерим пред малка пагода, която според преданието е най-старата постройка върху платформата. Пред пагодата се намира камъкът на желанията. Ако след като се поклоните на камъка, си кажете наум: „Нека този камък ми се стори лек и тогава ще ми се изпълни желанието“ — и го вдигнете, ще можете сами да се убедите дали е лек, или тежък, всичко зависи от силите и въображението ви. Наистина, остава свободата на избора. Имате право да кажете: „Нека този камък ми се стори тежък, и тогава ще ми се изпълни желанието“.

Под следващия тазундаун може да се види статуята на Буда с различни по големина очи. Казват, че статуята е поставена в чест на великия учен от паганско време Шин Итцагон, който можел да превръща оловото в злато. Интересите на алхимиците по целия свят били приблизително еднакви.

Пред пагодите и тазундауните на стълбчета са поставени кутии за дарения. А до тях дежури някой от членовете на съвета на Шве Дагон. Той тържествено благодари на всеки дарител.

Изведнъж се открива странно зрелище. Сградата на края на платформата е правилно кубче, без украси, без цветя, без статуи на Буда и дори без дух-пазител. Вратата се отваря и отдолу се показва покривът на кабината на най-обикновен асансьор. Бил монтиран преди дванадесет години, за да може да се изкачва по-удобно високия хълм…

Е, какво пък, време ни е да си ходим. Може би ще ми се удаде да се върна тук, когато има голям празник, когато платформата е запълнена с народ и когато пеят и танцуват. Може би ще ми се удаде да дойда някак си вечерно време, в онзи тайнствен и очарователен час, когато слънцето вече е залязло, но краткият тропически здрач още не е изчезнал и всичко е залято с топла синева, в която като златни звездички блещукат стотиците свещи пред пагодите и на платформата. Отразявайки с върха си последните слънчеви лъчи, пагодата като език на пламък отлита в синьото небе.