Кир Буличов
7 и 37 чудеса (11)

ПЕРСЕПОЛ
Гората от колони

Ако Бехистунският надпис е паметник на апотеоза на персийската държава на Ахеменидите, то драматичните събития, свързани с Персепол, бележат края не само на тази държава, но и на този древен свят, възникнал на бреговете на Нил и Ефрат, който бавно и високо се издигнал в пирамидите и храмовете на Карнак, Ниневия и Вавилон и се разпаднал под яростния удар на малката армия на македонския пълководец. Ще доживява века си Вавилон и ще се сменят владетелите на египетския трон (от съратниците на същия този Александър), но огънят, който погълнал персеполския дворец, отбелязал не само пълното унищожаване на този великолепен паметник на архитектурата. Тогава, както пише английският археолог Мортимър Уилър, „загинала цялата средноизточна цивилизация, за която отминало времето на творчески порив…“

Персеполският дворец е връстник на Бехистунския надпис. През същите години, когато Дарий се домогнал до безгранична власт в Ахеменидската империя, като унищожил съперниците си, отлично съзнавайки важността на парадното оформяне на властта и обединената благодарение само на военната сила държава, разпростряла се от Кавказките планини до Египет, си поставил за цел и създаването на достоен център на империята.

Суза, столицата на империята, макар и да бил голям и богат град, отстъпвала несъмнено и на Вавилон, и на Тива, и възможно и на някои елински градове като Ефес или Милет. Обаче за Дарий не бил толкова важен размерът на града, колкото съответствието на центъра на империята на всесилието на властелините й. Затова като образец за новата столица той не взел съществуващите градове, а тръгнал по стъпките на предшественика си Кир II, който намислил строителство на мемориал в Пасаргади в чест на победата си над индийците — решаващата битка за господство над Близкия Изток. Там и бил погребан Кир, който загинал през 530 година пр.н.е.

Несъмнено Пасаргади не бил предназначен за постоянно пребиваване на царя и на двора. Разкопките на хълма открили грамадна каменна платформа, към която от долината се издигат две широки стълби. В подножието на хълма са намерени останки от малък дворец и кула, известна в тези места под името „Затворът на Соломон“ (още едно свидетелство за стремежа да се приписва всичко неясно на известни имена). На юг от Пасаргади, сред пустинна равнина, се намира проста каменна постройка върху терасовиден фундамент. Това е гробницата на Кир.

Останките от двореца в Пасаргади говорят, че градът бил временно жилище. По-точно Кир възнамерявал да построи там истински дворец, но от войни и походи нямал време. Синът му Камбиз покорявал Египет, гледал да запази империята на баща си и също нямал време да достроява Пасаргади. Като се домогнал до властта, Дарий отначало обърнал внимание на Пасаргади и започнал там строителство, но след като построил временен дворец от сурови тухли, изоставил работата.

Изминали няколко години, преди Дарий да открие друго място за двореца: величествени тераси, спускащи се от планината Рахмед към река Пулвар на петдесет километра от днешния Шираз.

Там се намирал храмът, а може би и малък град, основан от Кир. Гърците нарекли новата столица с името „Персепол“ — град на персите, което ни е известно от записките на Клитарх, историк на Александър Македонски. Персите са го наричали Парса.

Древният персийски обичай да се издигат светилища върху хълмове е спазен и в Персепол. Терасите, на които е разположен градът-дворец, градът-светилище на живия бог — царя на царете, са укрепени с грамадни каменни блокове, изравнени, павирани и съединени с широки мраморни полирани стълби, от двете страни на които имало стени с барелефи — еднообразни, скучни, но величествени. Тук всичко е подчинено на една цел — да се подтисне зрителят не само с богатството и могъществото на царя на царете, но и с организираността, с реда в тази държава, където всичко е подчинено на единен план, на единна воля.

В ахеменидска Персия се трудили много художници и занаятчии, събрани от всички краища на света. Когато Александър Велики стигнал до Персепол, видял край пътя огромна тълпа осакатени хора — това били пленени от персите гръцки художници, скулптори, резбари. За да не избягат, ги осакатявали жестоко: лишавали ги от част от тялото или лицето, която не била необходима за работата. На едни художници били отсечени левите ръце, на други — стъпалата на краката, носовете, ушите. Осакатените гръцки майстори в Персепол били повече от осемстотин. Но освен тях на строежа на двореца работели египтяни, мидийци, вавилонци, юдеи, набатейци, арменци — всички племена и народи, чиято съдба била прекършена от персийското завоевание. Но едва ли ще се намери друг дворец в света, в който така точно и последователно да се е прокарвала централната идея — идеята за персийското могъщество. Тук волята на художниците чужденци била окончателно смазана от главната задача и не е трудно да си представим, че освен физически мъки осакатените художници са изпитвали и морални мъки — на клиента и господаря били необходими само техническото им умение и занаят, но не и творческото начало. Резултатът от това били колони и стени на стълби, украсени с безкрайни, майсторски и точно изработени, еднообразни барелефи, които повтарят в общи черти един и същ мотив: царят на царете на трон и върволица от еднакви воини, еднакви данъкоплатци, еднакви поданици. Дори по това, което се е запазило от Персепол, е очевидно пълното тържество на чинопочитанието, редът и войнишкият строй.

Последователността на идеята най-силно се проявява в главните сгради на съоръженията на Персепол — залата за приемите — ападана — и тронната зала.

Ападаната е квадратна зала, толкова огромна, че по време на тържествени аудиенции в нея се побирали десет хиляди души. Покривът на залата, намиращ се на недостижимата височина на седеметажна сграда, се поддържал от седемдесет и две колони. Те били изобретение на ахеменидските архитекти — Египет или Елада не познават подобни. Това са отвесни каменни стълбове, израстващи от високи, леко закръглени пиедестали и завършващи в горната си част с капители с възглавнички във вид на лъвски фигури или фигури на бик, съединени в гърбовете си. Колоните не отстъпвали встрани, както е прието, за да открият перспективата на пространствения обем. Те стоели равномерно из цялата зала като гора, заради което се губела перспективата и се получавала замръзнала вкаменена гора, която придавала допълнителна статичност на двореца, където времето трябвало послушно да спре в краката на властелина на света.

Не е чудно, че археолозите досега не могат да намерят отговор на елементарния сякаш въпрос: а къде е мястото на царския трон в тази зала? Тя е еднаква от всички страни, сама за себе си е свят без край и начало, тронът би могъл да бъде навсякъде и никъде. Изказвали се дори предположения, че залите на Персепол са съкровищници, нещо като музеи на заграбеното и докарано от целия свят имущество.

Дарий не довършил постройката на персеполския дворец. Строителството било продължено от Ксеркс и Артаксеркс, за което тези царе оставили съответни надписи. То заело няколко десетилетия. Като не се задоволили със залата на Дарий, Ксеркс и Артаксеркс пристроили до нея втора. Но с изключение на големия размер на залата и няколко по-различни барелефи, нищо не било изменено. Идеята тържествувала.

По това време, когато разноплеменните майстори одялвали еднообразните стволове на колоните за мъртвата гора и изрязвали еднакви барелефи, повелителят на персийската държава Ксеркс, опитвайки се да завоюва Елада и да я ощастливи с принадлежността си към света на реда, опожарил Атина. Това се случило през 480 година пр.н.е. Гърция не могла да бъде покорена — персийската флота загинала при Саламин и Ксеркс отстъпил, но унищожението на Атина се пазило толкова трайно в паметта на гърците, че гибелта на Персепол се свързва почти без изключение от всички антични автори именно с това събитие.

За елините борбата с Персия на Ахеменидите приела характер на принципен конфликт. Това не било просто война, каквито доста много са се случвали в съдбата на Гърция, това бил смъртоносен конфликт между два свята. Споменът за опожаряването на Атина бил жив и след столетие и половина, когато Александър Македонски се прехвърлял на азиатския бряг, за да унищожи армиите на поредния Дарий, поредния цар на царете на застиналата, каменна, но изтощена и вече нежизненоспособна ахеменидска държава. Възможно е конфликтът, чието описание е достигнало до нас през призмата на гръцкото възприятие, да го идеализираме, но когато Диодор Сицилийски пише, че Александър решил да унищожи напълно Персепол, то това намерение е свързано в нашето въображение с драматичната сцена на срещата на Александър с осемстотинте художници; Александър искрено отказвал правото на съществуване на града с казармените барелефи, който осакатява художници. Не вярвам в случайността на пожара и гибелта на Персепол, макар че много автори, види се, пазейки репутацията на великия човек, подчертават случайността в разказите за последния ден на ахеменидската столица.

Версията за буйния пир в Персепол, където възлюблената на Птолемей атинянка Таис грабва факел и призовава да се унищожи Персепол като отмъщение за гибелта на Атина, и Александър, подчинявайки се на общото настроение, пръв хвърля факела в каменната гора на тронната зала, изглежда като драматичен апокриф. Александър е пресметлив и въздържан. Всичко, което върши до деня на пожара, говори за това, че е прав Диодор Сицилийски, който уверява в предварително взето решение от Александър. Иначе защо е заповядал няколко дни преди пожара да се превози от Персепол в Суза цялата съкровищница на персийските царе, защо предоставя на войниците си града на пълно разграбване, въпреки че се е предал без бой? И в момента на пожара градът бил празен, мъртъв и пуст.

Така или иначе, дворците изгорели. Пожарът приключил сутринта. Срутили се покривите на тронните зали, изгорели заобикалящите ги постройки и само мъртвата гора от колони останала сред пепелището.

И макар че оттогава изминали повече от хиляда години, гората от колони, оредяла от времето, все още стои. И останките от барелефите те карат да се спреш пред ужасния строй от войници и пленници, крачещи в неизвестността, крачещи хилядолетия, макар че няма нито армии, нито дворци. Античните истории разказват, че Дарий, умирайки от ръката на своя сатрап, в последните минути на живота си могъл да открие сред заобикалящите го само едно лице, трогнато от съчувствие — лицето на настигналия го най-после Александър Македонски. И именно към него се обърнал умиращият Дарий с молба да се погрижи за семейството му.

Александър покрил тялото на царя на царете с плаща си и заповядал да го погребат в изгорения Персепол.

Наистина съществува и друга версия: че Александър закъснял. Когато настигнал царския керван, Дарий вече бил мъртъв.