Кир Буличов
7 и 37 чудеса (36)

ПАГАН
Петте хиляди храма

През лятото на 1975 година Бирма я сполетя поредното безпощадно земетресение. Особено пострада древният град Паган. Във вестниците, съобщавайки за бедствието, се появиха имена, които по-рано едва ли са били известни на много хора: разрушен е храм Ананда, станала е жертва и пагодата Бупая, падайки в Иравади…

Те извикваха в паметта ми величествените силуети на фона на утринното небе, прохладните, извисяващи арките си нагоре, екливи зали на храмовете и шумоленето на тревата под солидните пагоди.

Възстановяването на повредените храмове вече е започнало и много ще бъде спасено. Много, но не всичко…

Паган е известен несравнено по-малко, отколкото заслужава, макар че е един от най-удивителните паметници на човешката култура. И щом като съществуват популяризатори на другите чудеса на света, то нека на мен остане да прославям Паган и тази моя страст да се зачете в бъдещото ми съществуване (така казват будистите) за добро дело.

Бирма се намира южно от Китай и източно от Индия. Цялата, от север на юг, я пресича могъщата река Иравади. Тя се спуска от Тибетските възвишения, пресича зелените хълмове в северната част на страната, като се разлива в широката долина, напоява сухите равнини на централна Бирма и се влива в Индийския океан, разделяйки се в много ръкави на делта.

В центъра на страната, в сухия пояс, на брега на Иравади, се намира чудесният град Паган. Най-вероятно е да са го основали първите племена на бирманците, дошли преди хиляди години в страната, която сега се нарича Бирма.

През 1044 година Паган станал столица на Бирма, която тогава се е наричала Паганско царство, и след двеста и петдесет години, в края на XIII век, подир рухването на държавата под ударите на монголските войски, градът бил изоставен от жителите.

Изгнили и се разпаднали дървените дворци и къщи, обрасли със суха трева и кактуси улиците, изсъхнали изкуствените езера и резервоарите, но храмовете и пагодите на града, на брой около пет хиляди, още са здрави.

Малко хора извън пределите на Бирма са чували за Паган, сравнително малко са били там. Причините са няколко. И това, че Бирма дълги години била настрана от търговските пътища, и това, че дори в Бирма Паган не е много достъпен — до там няма железопътна линия. И най-накрая, на Паган не обръщали особено внимание, докато Бирма била колония: тя се е смятала за крайна провинция на Британска Индия и индийските паметници и храмове, по-известни, засенчвали далечния Паган.

Но непроходимите джунгли не скрили Паган, както се случило с храмовете на Ангкор и пирамидите на маите, пясъците на пустинята не го засипали като Хара-Хото или Хорезъм. Вече 700 години, откакто Паган не е столица на Бирма, но той и сега е едно от най-тачените в страната места и с думите „това се е случило в Паган“ започва всяка втора бирманска приказка.

Великият пътешественик Марко Поло пръв от европейците е видял Паган. Макар че някои историци се съмняват ходил ли е там, Марко Поло, който се намирал тогава на служба при императора Хубилан хан, внук на Чингис хан, оставил в книгата си отчет за войната на монголците с Паган и описание на града.

След това изминало почти половин хилядолетие, преди Паган отново да бъде видян от европейски пътешественици. Но ако за късмет на Марко Поло му се паднало щастието да намери града жив, то англичанинът Саймс, който нарисувал няколко от храмовете на Паган, видял в края на XVIII век мъртъв град. Наистина Паган още не бил ограбен от английските туристи и различните търсачи на приключения.

През първата половина на миналия век Паган бил посещаван от англичани-мисионери, офицери, шпиони, дипломати. Англия се стараела да покори Бирма и затова английското правителство било заинтересувано от събиране на сведения за тази страна. За Паган писали повърхностно — древността и красотата не интересували деловите хора, те често изразявали съмнение, че градът е построен от бирманци, било прието те да се представят за полудив народ, който трябва бързо да се приобщи към европейската цивилизация.

След разузнавачите, щом Бирма била покорена през 1885 година, тръгнали не учени, а обирачи. Това били и войници, вдигащи от прахта статуетки, и офицери, които откарвали в родните си места по-големи статуи, и лъжеархеолози, опитващи се да превозят в европейските музеи цели стени с фрески.

Учените се заели с Паган едва в началото на нашия век. Преди Бирма да стане независима, те били единици и макар че историците научили много за Паган, той в много отношения си оставал все още тайнствен и неразгадан град.

Сега в Паган е открит музей, всяка година се извършват разкопки и реставрации, на практика идват бирмански студенти — архитекти, художници, филолози, изкуствоведи, стремят се да дойдат туристи. И с всяка година Паган става все по-известен и славата му, скрита във вековете, отново се връща при него.

… Помня първата си утрин в Паган. Слънцето още не беше изгряло и въздухът зад прозореца беше с наситен сив цвят. Към прозорците на малкото хотелче, намиращо се сред града, се бяха стекли храмовете на Паган. Стояха, където и да погледнеш, небесносини и виолетови, с отблясъци на настъпващия ден по върховете. Съвсем наблизо се издигаше към небето, към перестите облаци, острият игловиден връх на Татбиню. От земята до върха на чадъра са седемдесет метра, но цялата грамада изглежда лека като приказен дворец, построен за една нощ. Без съмнение тук са се трудили добри вълшебници. Като завладял южните земи на Бирма, населени с мони, първият цар на Паган, Анируда, докарал в столицата си майстори от всички краища на държавата. Паган трябвало да надмине градовете на всичките известни на Анируда земи. Оттогава всеки цар на Паган, за да възвеличи името си, строил голям храм и няколко малки. Велможите, министрите, пълководците, богатите се стараели да не изостават по-назад от царете.

Паган станал един от най-големите културни центрове на Азия. Университетите му видели студенти от далечни страни. Тук са се учили ланкийски и тамилски принцове, бонзи от Тямпа и пилигрими от Китай. В Паган имало няколко библиотеки и сградата на една от тях е единствената светска постройка в Паган, която се е запазила до наши дни.

Първото голямо съоръжение на Паган е пагодата Швезигон, грамадна пирамида, построена от Анируда. А по-късно били издигнати и първите храмове. Най-известен от паганските храмове е Ананда, построен в края на XI век. Представете си правоъгълна лаконична сграда на два етажа, чиито гладки стени са прорязани тук-таме от прозорчета с разкошни, приличащи на пламък портали. От средата на всяка стена започва едноетажна покрита галерия, през която може да се стигне в центъра на храма, тъй че храмът по план представлява правилен кръст. Покривът на храма е във вид на няколко намаляващи покриви-тераси, украсени по ъглите с малки пагоди и скулптури на приказни лъвове. На последната, най-малката тераса, се намира конична кула — сикхара, увенчана с остър игловиден връх. Височината на храма е шестдесет метра. Отвън е лек, светъл и изглежда почти безтегловен.

Вътре е съвсем друг. Минавате през висока врата и се озовавате в дълга, слабо осветена галерия. Тук е тихо и прохладно. Изведнъж ви обхваща чувство за тайнственост. Отпред нещо блещука. Пресичате два концентрични коридора, които обикалят сградата покрай стените, и се озовавате в краката на грамадна десетметрова позлатена статуя на Буда. Тя е осветена едва-едва, само прозорчето в стената на височина на главата й хвърля лъч светлина върху лицето и изглежда, като че ли Буда се усмихва загадъчно. Тук всичко е пресметнато така, че да се подтисне човекът, да се накара да чувствува собственото си нищожество пред лицето на съдбата и висшите сили. Коридорите, които се разотиват встрани, са тесни, но високи и с арките си се сливат в полумрака над главата. В нишите са скрити неголеми статуи и всяка крачка отеква в коридорите звънливо и ясно.

Но щом напуснеш храма и отново се озовеш на слънце, сградата с целия си вид, с лекотата си отрича тъмнината и строгостта на утробата си.

А на другия край на Паган (храмовете са разхвърляни доста свободно по крайбрежната равнина и затова градът заема площ няколко десетки квадратни километра) се намира друг храм, който е построен едновременно с храма Ананда.

Това е храмът на Мануха, царят на моните, пленен от Анорат през един от първите походи на бирманците. Анорат оставил на царя на моните придворните му и част от хазната; Мануха бил почетен пленник. Но все пак пленник, лишен от трон, родина, бъдеще. И както гласят хрониките, Мануха продал кралския си рубин и с парите построил храм.

В Паган няма друг такъв храм. Сградата е лишена от украшения, строителят й не си е поставял за цел да направи храма красив. Три куба, по-големият в центъра, по-малките — отстрани. Малка врата. Когато влизаш в храма, очакваш да се озовеш в квадратно помещение, отговарящо на очертанията на стените. Това е така, и в същото време зрелището, откриващо се пред очите ти, е необикновено и почти невероятно. Цялата централна зала на храма е изпълнена със статуята на седящия Буда. Главата му се опира в тавана, лактите и коленете — в стените, а в съседната зала може да се мине само провирайки се през пролуката, образувана от стената и от пръстите на ръката на Буда, която лежи на коляното му. На десетметровия, широкоплещест и набит Буда е много тясно в храма, стените го притискат, още малко и няма да издържи, и едва раздвижвайки рамене, ще разруши този страшен затвор. Но Буда е неподвижен.

И на мен ми се струва, а аз не съм единственият, който мисли така, че плененият цар Мануха е построил нарочно такъв храм. Притиснатият Буда — олицетворение на пленения цар и реалното усещане за робство, неудобство и мъчение, което те обзема, когато гледаш смазания от стените и тавана великан — веднага поражда в твоите представи образа на пленник.

В страничните зали е същото. Още две статуи и на тях също така им е тясно, също така стените са се притиснали до гърбовете им, лактите, коленете — никога не ще изправят нозе и ръце… А когато заобиколиш храма, отзад те очаква още една среща. Покрай всичките три зали се е проточила четвърта, дълга и ниска. Заточеният в нея Буда лежи — постигнал е блаженият покой, нирвана. И пак чувствуваш иронията на думите „покой“ и „блаженство“, нали Буда лежи в тесен ковчег и капакът му е само на няколко сантиметра от главата.

Храмът на Мануха е самотен в Паган. Другите храмове, както големите, така и малките, приличат повече на Ананда. По тях съдиш как се е развивала бирманската архитектура, как са се променили вкусовете. По-късни храмове са летящият, лек красавец Годопалин, великанът Татбиню, Хтиломино, Джамаязеди. Те са осветени по-добре от Ананда. Коридорите им са по-широки, прозорците повече и в тях се диша по-леко. Малките храмове, които наброяват десетки, обикновено са украсени богато с фрески — те като ковьори покриват храма от пода до тавана. Макар че фреските изобразяват сцени от живота на Буда, те разказват за живота на Паган, за хората му, къщите му, тъй като майсторите заселвали митологичните личности в познати им къщи и дворци и дори ги задължавали да пътуват именно в такива каруци, каквито са се движели през тези дни по улиците на първата бирманска столица.

Твърде важно изобретение на бирманските строители, което се е явило като една от главните причини за много доброто съхранение на бирманските храмове, била арката, почти неизвестна в средновековна Индия и Югоизточна Азия. Бирманците са измислили използуването й за много неща, разработили са множество нейни типове и видове и затова храмовете им в конструктивно отношение далеч превъзхождат всичко, което е било построено в древността и средните векове в Източна Азия.

Още една доста интересна и характерна черта на паганските храмове са огнените им портали. Всяка врата, всеки прозорец в Паган са украсени отгоре с пищен портал, приличащ на езици от пламък, който се изтръгва от сградата. Понякога в пламъка може да се различи главата на приказния змей Нага. Някои учени смятат, че именно пожарите в древните храмове са вдъхновили архитектите да създадат такъв странен портал. Други мислят, че по-рано храмовете са били украсявани с палмови листа. Но във всеки случай по тези портали може без грешка да се познае паганският храм.

В Паган има и няколко храма, които се различават от другите, макар че носят в себе си отпечатъка на паганската архитектурна школа. Един от храмовете не е измислен от бирманци. Това е преработеното от пагански архитекти копие на индийския храм в Бодхгая. Именно там, в свещеното за всички будисти място, се намира храмът, въздигнат на мястото, където се е родил Буда. Паганските майстори ходили там и със средствата на паганските царе възстановили овехтелия индийски храм. Като се върнали, построили същия в Паган. Други храмове, различаващи се от обикновените пагански, са храмовете на небудистките религии. Паган бил голям търговски и политически център на Югоизточна Азия и в него имало колонии на търговци, монаси, учени от различни страни — индуисти, поклонници на огъня, джайнисти. Те също строили в Паган свои храмове, но тъй като архитектите все пак били бирманци, то и тези храмове имат характерните за паганската архитектура черти.

Въпреки всичко в града няма да се намерят и две еднакви постройки — всеки храм е неповторим и уникален. Нагайон прилича на ладия с издължен висок нос, Джамаянджи изглежда могъща крепост, Паятонзу — лека играчка, присънила се във весел сън…

Освен храмове в Паган има много пагоди. От малки, колкото човешки ръст, до многометрови, издигнати върху няколко тераси. Около големите пагоди са минавали великолепните шествия в дните на празниците.

Градът отдавна е мъртъв, но това не значи, че хората са си отишли от тези места. Върху територията на Паган по-късно били построени малко градче и няколко села. Между храмовете са се прострели ниви, пасища, градини, палмови горички и децата тичат на училище, по навик заобикаляйки хилядолетните грамади по тясна пътечка. Тромави биволи теглят плуг зад ограда от възлести кактуси, а надолу по Иравади, без да бързат, пъплят джонки и дългокоминести параходчета.

Ако се озовеш в Паган, обикновено е прието да се изкачиш на горната тераса на храма Годопалин и от шестдесетметрова височина да обгърнеш с поглед великата столица и да дочакаш залеза на слънцето. То се спуска към сините хълмове на другия бряг на реката и докато се търкаля все по-близо до тях, все по-дълги и гъсти стават чудноватите сенки, докато се слеят в еднородна вечерна синева. Слънцето расте и червенее, скривайки се зад гърбицата на хълма; ето то изчезва, но още няколко минути безкрайното небе пази цвета му — то е червено, ярко, синеещо се към зенита и вече тъмносиньо зад гърба ти.

Долу, в селото, се запалват първите огньове, лаят кучета и радиото в една от къщите — в тази приказна тишина се чува на километри — започва да предава последните новини.

А Паган заспива и ти се струва, че сенките на умрелите преди седемстотин години царе, велможи и художници запълват широките му площади. Нощта принадлежи на миналото.