Кир Буличов
7 и 37 чудеса (24)

ТИМГАД
Образцовият римски град

В древността в Северна Африка съществували няколко цивилизации, които се сменили, поглъщайки и, разбира се, взаимно обогатявайки се, независимо дали са желаели това, или не.

Египет не е разпростирал властта си на запад по-далече от Либия, но идеите и пратениците му достигали дори до Атлантическото крайбрежие. Ненапразно върху фреските на Тасили са намерени следи от египетското влияние.

След египтяните в тези краища се появили финикийците — най-големите търговци и мореплаватели на древния свят. Градовете им възникнали преди пет хиляди години по бреговете на днешните Ливан и Сирия.

Преведена, думата библия^[1] означава „книги“, Тази дума дължи своя произход на финикийския град Библ (Гублу), в който, макар че не всички езиковеди са съгласни с това, е била създадена фонетичната писменост^[2].

Финикийците, за разлика от другите създатели на фонетичното писмо, не само го „внедрили“ в употреба, но го и разпространили по цялото Средиземноморие.

Именно финикийците две хиляди години преди Васко да Гама заобиколили Африка, при това по заповед на египетския фараон Нехо, от изток на запад, който искал да възстанови стария канал, съединяващ източния канал на Нил с Червено море. Като преминали канала, финикийските кораби с остри носове и приличащи на полумесеци, вдигнали квадратни платна и се отправили на юг край бреговете на Африка. Когато по техните сметки настъпила есента, моряците слезли на брега, засели пшеница, изчакали реколтата, прибрали я, напълнили трюмовете със зърно и заплували по-нататък. Като пътешествували по този начин, финикийците не се страхували от глад и дългият път не бил страшен. Изминала още една година в плаване, финикийците отново слезли на брега и гребците се превърнали в земеделци. Едва на третата година те се върнали в Средиземно море през Херкулесовите стълбове.

Херодот чул за пътешествието, но не повярвал на разказа. И имало защо да не се вярва. Ето какво пише мъдрият грък: „Като се върнаха, те казаха (някои им повярваха, а аз — не), че когато плавали около Либия, слънцето било от дясната им страна“.

Разбира се, слънцето изгрявало отдясно, както се полага в Южното полукълбо. Херодот, който смятал, че земята е плоска, възприел това най-хубаво и безспорно доказателство за истинността на разказа на финикийците като фантастична измислица.

Където и да се озовавали предприемчивите и делови жители на финикийските градове, основавали колонии или търговски селища, лесно свиквали с новото място, донасяли нови занаяти, знания и страст към промяната на местата. Търговските им селища се превръщали в градове и веригата от финикийски колонии се проточила по цялото Средиземноморие. По времето, когато корабите на пътешествениците около Африка се завърнали в Средиземно море, те могли да се чувствуват като у дома си в която и да е негова точка: финикийски селища имало на Родос, Кипър, Крит, Малта, Сардиния чак до Испания и Тунис. Завръщайки се у дома, мореплавателите навярно са надникнали и в Картаген, основан от финикийците триста години преди смелото пътешествие.

Финикийците са отивали навътре в Атлантическия океан и никой не може да каже колко далеч са навлизали те във водите му. Знае се поне, че са ходили в Англия, където купували калай и олово, и на Азорските острови, тогава, когато гърците и римляните нямали още представа за тях. Съществува хипотеза, според която финикийците са посещавали и Америка.

Картаген, един от най-големите градове на античния свят, постепенно разширил властта си върху цяла Северна Африка и станал главен съперник на Рим. Тази търговска република, управлявана от богати търговски къщи, си приличала по нещо с Венеция от Средните векове. Корабите й били стопани в Средиземно море, а керваните отивали от Картаген във вътрешността на Африка, достигайки до саваните, откъдето Картаген си набавял слонове, черни роби, злато и желязо.

Пуническите войни, известни на всеки ученик, славните имена на картагенските пълководци Хаздрубал и Ханибал, битката пред Рим, морските сражения — титанската борба на най-силните държави по това време — довели до унищожаването на Картаген. На прага на новата ера той паднал и бил разрушен, но финикийските колонии в Северна Африка не изчезнали. Населението им било смесено, финикийците били малцинство: там живеели либийци, бербери, преселници от Азия и Италия, араби и негри; като създали свой свят на африканския бряг, финикийците умело се втъкавали в съществуващите връзки, като постепенно заемали ръководно положение и подчинявали местните династии.

По този път тръгнали и римляните, които сменили картагенците — третата власт в Северна Африка. Римският ред се оказал дори по-ефикасен и здрав, отколкото властта на Картаген. Подобно на кушанското царство, което възприело външно египетския пантеон, египетското изкуство, египетските концепции за власт, така и градовете, създадени от Рим на мястото на финикийските в Северна Африка, външно не се отличавали от римските градове в Европа или Азия; римляните били опитни организатори на империята.

Въпреки че населението на градовете на Магриб си оставало смесено и римляните никога не били мнозинство, атрибутите на римския град тук са толкова очевидни, че ако такъв град би бил пощаден от времето и враговете, не би било лесно веднага да се определи в кой район на Римската империя е построен.

Характерен пример за подобен град в Северна Африка бил Тимгад. Основан през 100-тната година на мястото на картагенско селище от император Траян, той скоро получил правото на римски град, тоест признаване на гражданите му за почти равноправни граждани на империята. Разширила се до крайните предели на могъществото си, империята се грижела за верността на покрайнините.

На Тимгад му провървяло: когато западнал и загубил значението си, сравнително бързо го изоставили и забравили. След падането на Римската империя минал под властта на Византия, но когато земетресение разрушило част от града, той вече умирал.

Икономическата система на Римската империя била разрушена, износът на пшеница, с който се поддържала Северна Африка, спаднал, климатът станал по-сух, пресъхнали изворите, подхранващи града, и загубила смисъл сложната водопроводна система, дълга повече от тринадесет километра, която с помощта на акведукти подавала вода от извора в планината до фонтаните и резервоарите на Тимгад. И това, което в римско време изглеждало проста инженерна задача — да се намерят нови извори и да се прокарат още няколко километри акведукти, в началото на Средновековието вече не било възможно. Сахара взела своето. Хората напуснали града и го забравили. А тъй като нямало наблизо вода, то и селяни не се заселвали до развалините и не разграбили скъпоценните плочи за стопански постройки, както се случило по други места. Сахара, която погубила града, го запазила както лавата запазила Помпей.

Тимгад, образцовият римски град, бил построен с линия и пергел: две широки централни улици го пресичали, срещайки се в центъра. До тях, като шахматни квадрати, чак до градските стени, които подсещат, че Тимгад отначало е бил военен лагер както и много колониални градове на империята, били разположени еднакви жилищни квартали. По-късно, когато градът станал център на района, военният лагер бил пренесен в Ламбезис, където се е запазила внушителна триумфална арка, която по нещо прилича на средновековен замък.

Сред еднообразните квартали, сред малките къщички на гражданите, се издигат големи обществени сгради: на римския град му се полагало да има пълен комплект от тях. Градски бани, където са се запазили мазетата на парните котли, от които идвала пара, затопляща помещенията с ваните. Там и днес се разпознават топлите и горещите басейни, залата за изтриване и площадките за бавни беседи на „истинските“ римски граждани, които никога не били виждали Рим. Една от главните улици на града — декуманус, в чиято каменна настилка са се запазили дълбоки белези — вековни следи от каруци, води до величествената арка на Траян — как може римски град без триумфална арка? Статуите, които са я украсявали, са изчезнали, но колоните стоят както по-рано и улицата минава под три отвора — широк, централен, за колите, странични — за пешеходците. Убедихте ли се? При нас всичко е както в Рим! В самия център се намира… разбира се, форумът. От главната зала се е запазил само пода на курията^[3], където заседавал муниципалитетът, и насреща базиликата, където се намирали съдът и борсата. Тимгад бил главно търговски град. Търгувал със зърно. От статуите на императорите и на други знатни и достойни лица са останали само основите, но броят им говори, че и в това римските граждани от различни националности са се стараели с нищо да не изостават от столицата. Две гигантски колони увенчават хълма, на който някога е бил Капитолът — храм, посветен едновременно на трима богове: Юпитер, Юнона и Минерва. Някога пред предната фасада на Капитола имало шест колони, вътре в храма огромната зала се разделяла на три притвора — за всеки бог отделен.

Пазарът в Тимгад, който се е запазил по-добре, отколкото в други римски градове, е интересен и необикновен: запазили са се дюкянчета с каменни маси и тезгяхи вътре. Дюкянчетата са украсени богато с орнаменти и релефи, които замествали фирмите. Не е трудно да си представим как е шумял пазарът, когато тук са се събирали керваните от пустинята и от крайбрежието.

Римските граждани се стараели да подражават на европейските си съотечественици и в изкуството. Грамадният театър на Тимгад бил с диаметър шестдесет и три метра и побирал до четири хиляди зрители. Едва ли такива размери са се диктували изключително от суетност — градът бил културен център на цялата околност. Към паметниците на културата се отнася и тимгадската библиотека — полукръгла двуетажна сграда с ниши за свитъци, шкафове за книги и дори с книжен склад в двора. Строителството на библиотеката, както се вижда от намерения там надпис, струвало 400 хиляди сестерции и я финансирал някой си Марк Юлий Квинтан. Фондовете на библиотеката били големи дори и в сравнение със съвременните мащаби — около двадесет и пет хиляди тома.

Изглеждало, като че ли градът е умрял, без да остави следи. Заличил се споменът за форума, шумния пазар и ромона на фонтаните, за мъдрите беседи на терасите на баните. Завоевателите, които дошли тук, след като изчезнал споменът за римляните, не се интересували нито от книгите им, нито от боговете им, нито от театрите им…

И все пак това не е така. Градът бил африкански в какъвто и „същински римски“ външен вид да се е гиздил. И когато го напуснали последните римски граждани — либийци, финикийци, бербери, негри, тоест търговците, робите, занаятчиите, те отнесли със себе си спомена за статуите, книгите и театралните маски и този спомен, видоизменен в поколенията, отишъл в други области на черния континент, влял се като ручейче в широкия поток на африканската култура. Иска ми се да вярвам, че в скулптурите на Нок, в главите на Ифе, в стените на Зимбабве, макар не пряко и несъзнателно, но се е отразило това, което е съществувало тук преди едно и половина хилядолетие, така както потомците на творците на фреските на Тасили, отивайки в други земи, са донесли със себе си опита и спомена за своето високо изкуство, което никак не намалява постиженията на други времена и други народи и не лишава скулптурите на Ифе и Бенин от неповторимата им оригиналност.