Кир Буличов
7 и 37 чудеса (1)

УВОД

Чудесата били седем: египетските пирамиди, Халикарнаският мавзолей, Родоският колос, Александрийският фар, храмът на Артемида Ефеска, статуята на Зевс Олимпийски и висящите градини на Семирамида.

Броят им се определял от магията на числото седем, ограничените възможности на човешката памет, пределите на античния свят и главно от устойчивостта на традициите. Когато приблизително през III век пр.н.е. някой провъзгласил именно това седемцветие за еталон на чудесата, част от човечеството, което живеело около Средиземно море, се подчинило на авторитета и само някои местни патриоти, без да оспорват самия принцип, се стараели да внесат частични поправки. Например римският поет Марциал признавал за седмо чудо на света Колизея, други — Александрийската библиотека, а трети — Пергамския олтар.

Хиляда години след падането на Рим, когато отново у хората се съживил интерес към това, което става извън пределите на малкия им свят, си спомнили за чудесата и силата на античния авторитет била такава, че споменатите седем чудеса се възприемали вече като неотделимо цяло, макар че някои от тях били напълно изчезнали от лицето на земята, като са се запазили само в древните ръкописи и предания. Именно тогава се появил известният израз: осмо чудо на света.

Осмо чудо на света били Палмира, Петербург, Венеция, дори Айфеловата кула. Девето чудо нямало и не могло да има. Към седемте чудеса можело да се прибави само едно, като с това се покаже безспорното му превъзходство над всичко, създадено от хората след утвърждаването на канона.

Гърците били големи пътешественици, но рядко излизали извън пределите на Средиземно море, затова слабо познавали вътрешните области на Индия, Югоизточна Азия и още по-малко Китай, а също така едва ли са имали представа за Африка по на юг от Сахара. Чудесата, сътворени извън пределите на техния свят, изчезнали или били забравени по времето, когато те се втурнали да плават в близките морета или, появили се след строгия и съвсем субективен подбор, не попаднали в „седмицата“. Така възникнала историческа несправедливост, чието отражение се чувствува и в опитите да се замени някое от известните чудеса, и в раждането на „осми“ чудеса на света.

Всяка историческа несправедливост, стига да не е причинила материални щети, може да се поправи, а още повече несправедливост от такова условно естество. Без да споря по избора на древните, а само като го използувам за изходна точка, се опитах да допълня списъка на чудесата с паметници, които не са попаднали в зрителното поле на древните елини.

През последните пет хилядолетия човечеството е сторило и създавало много произведения на изкуството, при това го е извършвало великолепно. Но какво да се смята за чудо? Очевидно онова, което по замисъл или изпълнение е значително, възможно дори уникално, неповторимо за културата на народа, който го е създал, и в същото време е ценно за историята и културата на всички жители на Земята.

Обаче дори такива критерии не позволяват да се обхванат всички забележителни паметници на човешката култура — прекалено много са те за една, за две, за десетки книги. Наложи се да се огранича, да въведа допълнителни критерии и така нататък… Като резултат от тези мои занимания издателство „Наука“ издаде през 1969 година книга, която се казваше „Други 27 чудеса“.

В нея бяха събрани разкази за двадесет и седем чудеса на света, създадени в Азия. Азия е материк на едни от най-древните и разнообразни култури, които до голяма степен са предопределили развитието на световната култура. Да се пише за чудесата на целия свят е необхватна тема, докато паметниците на Азия (които са много повече от 27) могат, макар и накратко, да се разгледат в рамките на една книга. По силата на драматични събития в историята паметниците на азиатската култура са по-малко известни, отколкото, да речем, паметниците на античния свят, а интересът към Изтока през цялото време расте и ролята на страните от Изток в съдбата на земята днес е много по-важна, отколкото преди едно столетие. И най-накрая — авторът имаше възможността да бъде в различни източни страни и да види много от описаните паметници.

В някои случаи се придържах към общоприетите възгледи за културната ценност на един или друг паметник. Така в книгата попаднаха Тадж-Махал, Боробудур, Ангкор. Другите паметници, които намериха своето място в книгата, като Паган, Баалбек, Канарак, са по-малко известни на широкия кръг читатели, но безспорно спадат към чудесата със „световно значение“. Когато имах два или повече приличащи си по нещо изключителни паметници от миналото, избирах този, чиято история около създаването му и по-нататъшна съдба по моя преценка бяха по-интересни. Едва ли е разумно да се спори кое е по-прекрасно — фреските на Сигирия или Аджанта, храмът Канчипурам или Канарак, Тодайджи или Камакура. И едните, и другите са изключително ценни, но се налага да се жертвува много, за да не би книгата от прочитна да се превърне в каталог с анотации. Затова изборът често беше субективен и на някого сигурно ще се стори неправилен. С това ще трябва да се примиряваме.

Трябва да се каже и нещо друго: на някои страни и райони провървя повече, на други — по-малко. Например в Бирма са описани четири паметника, а Тайланд изобщо е пропуснат. Индия и Шри Ланка (Цейлон) са обособени в отделна част, а в Япония е описан само един паметник. Това е свързано с факта, че дълго време живях в Бирма и съм запознат с паметниците й много по-добре, отколкото с чудесата на Япония и Тайланд. Видях Тадж-Махал, колоната на Чандрагупта и Фатехпурсикри, бях много пъти в Средна Азия, също в Близкия Изток, а ето че малко познавам Китай. По-добре е да пишеш за неща, които знаеш. Това съвсем не значи, че в Япония има малко културни паметници или че в Тайланд няма нито един, който да се отнася към категорията „чудесни“.

Когато няколко години след издаването на книгата „Други 27 чудеса“ ми предложиха да се върна към тази тема, да преработя и допълня книгата, изникна въпросът: да си останат ли определените по-рано географски рамки, или да се излезе извън пределите на Азия? Стори ми се по-правилно да се разшири описаният регион, да се включат области, които влизат в общото понятие „Изток“ и са свързани с Азия както в историческо, така и в културно отношение.

Включването на културни паметници от Африка ми се стори тематично оправдано. Да не говорим за това, че североафриканските и близкоизточните центрове на човешката цивилизация са не само близки, но са си оказвали и определено влияние. Миграциите на народите и идеите, пътищата на военните походи, изменящите се граници на държавите ни дават възможност да си създадем последователна картина на взаимносвързания, преплетен с търговски пътища Изток, който е обхващал Азия и Африка, доказателство за което са индийските храмове в Югоизточна Азия, персийските — в Индия, късовете от китайски чаши сред развалините на Зимбабве или документалните хроники за пратеничествата от Африка чак до Китай.

По такъв начин настоящата книга не е само преиздаване на „Други 27 чудеса“, тя е допълнена с „африкански“ раздел, отделни глави на другите раздели са преработени, изменени или дори заменени с нови. Най-накрая сметнах, че е необходимо да добавя за сведение на читателите още една глава — уводна за оригиналните седем чудеса. Повечето от тях са били разположени в Азия и, така или иначе са свързани с описаните в книгата чудеса. В същото време за някои от тях на читателите не е известно почти нищо освен името им.

Когато пишех книгата си, се ръководех не само от познавателна цел, но и от проблема за историческата справедливост.

Азиатските и африканските страни, където в далечно или не много далечно минало са били създадени чудесни храмове, скулптури, фрески, една след друга се превърнали в колонии на европейски държави. И като колонии съществували десетилетия наред, дори векове, чак до средата на нашия век. Когато там се настанили европейските завоеватели, често пъти вече не се е знаело кой е издигнал Черната пагода в Канарак или кой е отлял желязната колона в Делхи. Историята на създаването на паметниците била забулена с легенди. И това откривало широко поле за догадки.

Начинът на мислене на европейските историци и колониални чиновници бил елементарен: ние, европейците, не сме създали нищо подобно, в същото време много лесно покорихме този изостанал народ, следователно той не е и могъл да го създаде. А кой тогава го е създал?

Например Бирма след покоряването й била включена в Британска Индия като нейна провинция и била дори лишена от правото на самостоятелност в състава на Британската империя. И храмовете на Паган, древната столица на Бирма, единодушно били обявени за копия на индийските храмове, макар че за това е нямало научни основания. Гигантските каменни строежи на Зимбабве изглеждали прекалено грандиозни, за да са построени от африканци. На сцената веднага се появил цар Соломон и финикийците, които уж се били занимавали със строителството в южната част на Африка. Скулптурите на Ифе били реалистични, изискани и без съмнение спадали към произведенията на голямото изкуство. За техни автори били обявени обаче древните гърци или атлантите.

Археологията, епиграфиката, историята са изяснили вече много неща и разсъжденията за „изостаналите“ бирманци изглеждат наивни. Но това не значи, че истината е победила. Освен рецидивите от миналото се появи нова опасност. Този път от небето.

В наши дни любителите на мистериозното не могат да се задоволят с духове и вещици. Суеверията в днешно време се маскират в наукообразни одежди. Така се родиха хипотезите за пришълците от космоса, дошли, за да построят нещо. И по-нататък с убедеността на колониални чиновници от миналия век съвременните апологети на пришълците отчаяно ограбват цивилизациите на Изтока. Страници от книги и отделни филми изобилствуват с изявления, че нашите прадеди не са имали силата да построят пирамидите на Египет, Баалбекските храмове, да отлеят желязната колона в Делхи и дори да нарисуват фреските на Тасили. Убедителната сила на подобни хипотези се основава на това, че далеч не всички знаят кога и как наистина е бил построен този или онзи храм или монумент. Помислете само: привържениците на пришълците не се сещат да им припишат строителството на Айфеловата кула или на Московския Кремъл. Впрочем на жителя на Индонезия, който не е запознат с френската или руската история, би могло да се внуши подобна версия.

Дълбоко убеден, че всички чудеса на земята са създали хората без намеса отвън, колкото и невероятни да се струват на съвременния жител тяхното майсторство и обем на работа, искам да докажа, че „подозираните“ в неземен произход чудеса са толкова земни, колкото и Тадж-Махал или което и да е минаре на Хива.

Най-накрая трябва да спомена, че в книгата понятието „чудо“ се третира така широко, както са го третирали древните (особено ако се имат предвид такива „апокрифни“ чудеса като Александрийската библиотека). Между чудесата са и цели градове и дори местности, подобни на Гьореме в Турция. Тук ще се срещнат чудеса, разпрострели се на няколко километра — Великата китайска стена, чудеса от няколко десетки квадратни метра, като Бехистунския надпис или фреските на Сигирия, чудеса, които могат да се държат в ръце — скулптурите от Ифе. Нали целта на книгата е да даде представа за разнообразието и богатството на културите на Изтока и за неоценимо важното им място в историята на човечеството?

Когато била създадена дълготрайната формула на „седемте чудеса“ (III век пр.н.е.), всички те са били в по-голямата си част незасегнати още от времето и хората и главно — леснодостъпни. Античният средиземноморски свят, който станал особено тесен и опознат след създаването на империята на Александър Македонски и възникването на елинизма, позволявал на любознателния пътешественик да види всичките седем чудеса най-много за няколко месеца благодарение на това, че нито едно от тях (с изключение на Вавилон) не било отдалечено от морето. А и за Вавилон водели много оживени търговски пътища.

Скоро едно след друго чудесата започнали да изчезват. Римският пътешественик вече не би могъл да види всичките седем. А до наши дни е оцеляло само едно от чудесата и колкото и да е парадоксално, най-древното — египетските пирамиди.