Кир Буличов
7 и 37 чудеса (27)

ЛАЛИБЕЛА И КАЙЛАСАНАТХА
Различните близнаци

Ахмед Гран, имамът на Зейла, бил на поход срещу страната на етиопците, последните неверници в Северна Африка, които трябвало да бъдат наказани жестоко за това, че не са приели вярата на пророка. Храбрият имам, разбира се, не помнел думите на пророка Мохамед, който изпращал роднините си под закрилата на етиопския крал и когото ценел за търпимостта му към изповядващите друга вяра.

Имамът вървял с меч по земите на етиопците и другите имами също бързали да довършат съпротивяващото се с последни сили царство.

И веднъж воините на исляма стигнали до ручей, който, по думите на водача, се наричал Йордан. Имамът се усмихнал на съвпадението.

— Свята река — казал той с насмешка, но думите му не учудили водача.

— Това е свято място — отговорил той. — Тук са построени свещени храмове, равни на които няма в света.

Имамът кимнал. Като няма, няма. Той се бил нагледал на какво ли не в тази упорита страна и мислел, че едва ли нещо ще го учуди… Над градчето Лалибела се издига планината Абуна-Йосиф, петната червена вулканична лава кървят върху зеленината на склоновете. Не се виждат никакви чудеса. Водачът помолил да се изкачат с него по склона на планината. Войниците изпреварвали имама, за да проверят дали няма отпред засада, и докато предводителят на арабите се изкачвал към чудото, обещано от водача, те събрали на широкия, изсечен в скалите двор монасите и криещите се в манастира старци и жени с деца.

Пред имама се издигала църква на християнския бог — не много голяма и не много старателно украсена, червена, както и планината.

— Е — обърнал се имамът към водача. — Къде е чудото?

Монасите и жените се притискали до стената. Плачели изплашените деца.

— Благоволете да слезете от коня.

— Защо?

— Влезте вътре.

Имамът се подчинил.

И едва преминал под арката на портала на църквата, разбрал. Имамът прекарал дълго в църквата, преминавайки от статуя към статуя, разглеждайки барелефите и опипвайки с длан колоните и стените. А след това заповядал да се вкарат в храма монасите и бежанците.

Било му мъчно и обидно, че хората са прахосали толкова усилия и са проявили такова майсторство за възхвала на лъжливия бог.

— Тук има единадесет църкви — казал водачът. — Съединени са с подземни ходове и галерии и ако заповядате…

Имамът махнал с ръка. Не искал да гледа другите църкви. Достатъчна му била една, издялана от тази скала изцяло, включително и арките, колоните, статуите, барелефите — вечен паметник на бога и на строителите на храма.

Имамът заповядал да се донесат дърва и да се запали клада върху пода на храма.

Сухите съчки бързо пламнали и светлите петна на пламъците накарали суровите лица на светците да се мръщят и да се смеят.

— Вие можете да изрязвате камъни в прослава на бога си — казал имамът. — А кой от вас го обича дотолкова, че доброволно да стъпи в огъня?

Монасите мълчали.

— Е!

И тогава една от жените прекрачила в разгорялата се клада.

Имамът се отвърнал от огъня и викнал на войниците да я извадят от кладата.

„За съжаление — пише арабският летописец — лицето й вече беше обгорено от едната страна. И имамът решил да не разрушава тези храмове, а само да откъсне саваните, да вземе събраните скъпоценности и да повреди лицата на изображенията на идолите.“

По този начин неизвестна жена спасила от разрушение храма на Лалибела. И това било именно така, защото историята е записана от арабски летописец, който нямал нужда да възхвалява християнските деяния: тема на съчиненията му били подвизите на славния имам Ахмед.

… Войските на арабите се придвижвали към столицата на Етиопия. Отслабналата държава нямала сили да издържи на нашествието. Но неочаквано дошла помощ от океана. От едноверците.

Проникването на португалците в Индийския океан е една от най-кървавите и трагични страници в историята на Изтока. Нахлувайки в океана, корабите на Васко да Гама и ескадрите, които вървели след него, разграбвали, потапяли, подпалвали корабите и градовете на индийците и арабите, унищожавали всичко по пътя си, тъй като имали за цел да изплашат, да слисат предишните стопани на океана.

Само за Етиопия било направено изключение, обявили я за съюзник на Португалия — разногласията в тънкостите на религията били оставени за бъдещето. И затова, когато негусът се обърнал към португалците с молба за помощ, на брега на Етиопия слязъл португалски отряд от петстотин войници, моряци и благородни хидалго. Начело бил лично дом Крищован, петият син на адмирал Васко да Гама, в панталон и жилетка от червено кадифе и златна сърма, френско наметало от скъп черен плат, бродиран със злато, и с черна шапка, посипана със скъпоценни камъни. На дом Крищован му било много горещо, но той представлявал тук най-християнския крал и затова търпял тези мъки. Арабските имами били разбити.

За няколко години португалците като скакалци наводнили Етиопия. Пред войниците и търговците вървели християнските мисионери. Португалците се стараели да превърнат Етиопия в доброволна колония и се престарали. Недоволството от високомерните и алчни съюзници растяло с всяка измината година и когато йезуитите успели да направят католик един от негусите, избухнал взрив. Етиопия въстанала, много от мисионерите били избити, а останалите живи седем хиляди португалци трябвало да напуснат страната.

Португалските мисионери, както се е случвало много пъти, се проявили не откъм най-добрата си страна, за което си и платили. Обаче те помогнали съществено на съвременната историческа наука. Като разузнавачи били майстори. Вече през XVI век мисионерите проникнали в най-отдалечените кътчета на Етиопия, в която след тях нямало европейци чак до началото на нашия век. И оставили подробни описания на всичко, което видели.

А един от мисионерите — Алвареш, достигнал и до Лалибела, която едва не била разрушена от имама Ахмед Гран.

Като посветил няколко страници от труда си на възторженото описание на църквите в Лалибела, той го завършва с думите: „Аз завършвам, чувствувайки умора от труда си и пребивавайки в увереност, че никой няма да ми повярва, ако напиша повече, а и за това, което написах, ще ме упрекват като лъжец. Но кълна се в името господне, че всичко, което е написано тук, е истина, аз бих могъл да напиша къде повече, ако не се страхувах от обвинения в лъжа.“ След това, видимо решил, че репутацията му все едно е погубена, мисионерът все пак не издържал и добавил: „Подобни на храмовете на Лалибела няма да намериш в целия свят“.

Лалибела — странна, направена като че ли от звънчета дума — е не само географско название. Това е името на един от етиопските царе от династията Загве, управлявал от 1182 до 1220 година (понякога се срещат други дати на царуването му, което се дължи на разликата между етиопския и европейския календар).

Негус Лалибела с нищо особено не изпъквал над другите царе и ако по-късно църквата го провъзгласила за светец и му приписала съответни черти, причина за това са храмовете на Лалибела.

Понякога създаването на този или онзи паметник е разбираемо, логично и обяснимо с напълно реални причини. Карнакският храм е станал именно такъв, какъвто е, защото представлява главното светилище на страната. Тадж-Махал е трябвало да бъде построен, тъй като е гробница на жената на Великия Могол. Тези паметници биха могли да бъдат и други, но възникването им е закономерно. А ето че появяването на храмовете на Лалибела не може да се обясни с нищо, дори и заради това, че в Етиопия нямат предшественици и единственият в света техен прототип и близнак се намира на другия бряг на Индийския океан и е отделен не само от няколко хиляди километри, но и от половин хилядолетие.

За съжаление подбудите на цар Лалибела не могат да се опишат, затова пък последиците са налице.

Така или иначе, приблизително през 1200 година царят намислил да създаде чудо на брега на ручея с претенциозното име Йордан. По всяка вероятност по тези места вече е имало пещери, в които живеели християнски отшелници, дори някакъв изключителен със светостта си аскет, чието име историята не е запазила. Тук бил използуван необикновен начин на строителство. В склона на планината се издълбавал окоп, дълбок десет-петнадесет метра, който като квадрат обхващал грамадната монолитна скална маса, а от тази монолитна маса изсичали църква. Постигали две цели наведнъж. Първо, не било необходимо да се решават проблеми, възникващи пред обикновения строител, тъй като авторът получавал уникалната възможност да вае целия храм като статуя. Второ, което не било без значение по онова тревожно време, църквите били скрити: всяка от тях се намирала в яма. Между тях в планината били прокарани подземни пещери и ходове, по които можело бързо и незабелязано да се мине в съседния двор.

От единадесетте църкви десет са построени при цар Лалибела, а единадесетата — в негова чест от вдовицата му. Църквите не се повтарят, но всички са етиопски, нито една от тях не могла да бъде построена другаде. Лаконичността и строгостта на етиопската архитектура, която възникнала в Аксум и съхранява до ден-днешен определени черти, помага на учените да реконструират древните постройки. Ако възникват съмнения какъв е бил дворецът в Колое или Аксум, е достатъчно да се видят средновековните замъци на Гондар, за да се познаят древните традиции в назъбените стени, изпъкващите пиластри и квадратните колони, а и съвременната каменна къща с арките и колоните, с терасите се строи по същите канони, по които и дворците на Аксум. Тържеството на етиопския стил впечатлява още повече, ако се припомни, че цар Лалибела, който замислил грандиозно строителство, извикал чуждестранни майстори да помагат на етиопските.

В летописите са се запазили сведения, че при Лалибела са дошли петстотин строители и художници от Ерусалим. И още един любопитен детайл са запазили летописите: инструменти за строителството са се събирали из цялата страна и в специални работилници са правели нови. И никак не е чудно, че строителството е продължило двадесет и четири години.

Храмовете са се запазили почти напълно, ако не се смятат повредите на някои статуи и барелефи, причинени от мюсюлманските завоеватели. С изключение на тези тъжни епизоди християнските монаси никога не са напускали Лалибела и старателно са пазели църквите.

Не е възможно да се разкаже за всичките единадесет църкви-скулптури, но трябва да се спомене, макар и кратичко, за двете най-интересни.

Църквата на свети Георги се намира малко по встрани от другите. Докато не я доближиш съвсем, тя е абсолютно невидима.

Представете си, че вървите по полегат склон на планина, между редки дървета с големи яки корени и изведнъж се озовавате на края на пропаст-траншея. В този каменен кладенец, дълбок дванадесет метра, се намира църква, чийто покрив е на равнището на склона на планината. След като са отчели необикновеността на точката, от която зрителят може да види храма, строителите са го изградили във вид на правилен кръст. Ето този кръст, дълъг дванадесет метра, с геометричен орнамент по него, виждаш в краката си. Освен четирите фасади, като всяка друга сграда църквата има и пета — покрива — обърнат към небесата.

Ако се спуснеш в кладенеца, то ще се окажеш пред висок червен храм, чиито стени са раздвижени от корнизи, пиластри и разнообразни прозорци (майсторите не са мислили за такива детайли, като рамки или черчевета, затова се появили прозорци във вид на кръстове, квадрати, свастики, овали…).

Най-голям от лалибелските храмове е Медане Алем. Едната му страна е повече от тридесет метра. От четирите страни е ограден от колонада. Десетметровите квадратни колони поддържат украсения с проста рисунка портик, а фасадата, скрита зад колонадата, е изсечена така, като че ли е построена от дебели дървени греди, краищата на които дори се подават от стените.

Тук неведнъж са се повтаряли думите: по света няма нищо подобно. Но по отношение на храмовете на Лалибела това не може да се каже, защото такъв храм има. Съвпадението е толкова учудващо, че ще си позволя да обединя двете съоръжения, разделени от времето и пространството, в една глава, за да подчертая капризността на пътищата на творчеството, можещи да доведат творци от различни места на земята към поразяващи сходни решения.

… Традициите на пещерната архитектура в Индия са се сформирали много векове пр.н.е., а с укрепването на будизма пещерният храм станал толкова обичаен, че в началото на Средновековието били построени няколко хиляди. Най-известни са пещерните храмове на Аджанта и Елора. Водещи началото си от скромните пещери на будистките отшелници, пещерните храмове постепенно се превърнали в значителни съоръжения. Има период, когато те стават основен вид на индийската култова архитектура и оказват такова влияние върху развитието на индийската архитектура, че дори в храмовете, отдалечени от скалите и планините, се разпознават прародителите им — пещерите. Самият храм, приличащ на стръмна пирамида, сложно украсена със скулптури и барелефи, напомня планина, а вътрешните му помещения, притиснати от плоски прикрития, предизвикват асоциации за пещери.

Към средата на първото хилядолетие пещерните храмове станали изискани, сложни и огромни. Достатъчно е да се каже, че будистката пещера-храм Тхин-Тхал в Елора се издига на три етажа, всеки с площ 800 квадратни метра. Площта на пещерата Дас Аватар е около хиляда квадратни метра.

В началото на Средновековието са се строили все по-малко пещерни храмове. Затова има няколко причини — упадъкът на будизма, привършването на запасите от подходящи скални пропасти и желанието на индуските управници да строят храмове в столиците си, а не в неудобни места, диктувани от капризите на природата.

И ето, на залеза на ерата на пещерните храмове в Южна Индия се появил храмът Кайласанатха в Елора, издигнат по заповед на раджата Кришна от рода на Ращракутите. Това се случило в края на VIII век.

Храмът Кайласанатха съединил в себе си две направления в индийската архитектура. В него се слели пещерният и надземният храм, традициите на храмовете на Аджанта и храмовете на Канчипурам.

Съчетавайки пещерната и надземната архитектура, Кайласанатха е построен също като църквите на Лалибела: в полегатия склон на планината издълбали окоп, който оградил монолитния къс, а след това този къс скулпторите превърнали в храм с две вътрешни зали, много статуи и барелефи.

Храмът Кайласанатха, построен петстотин години по-рано от църквите на Лалибела, ги превъзхожда по размери, сложност и изисканост на формите. И не е чудно, тъй като етиопските майстори били изобретатели — всеки храм бил пръв и единствен. В Индия архитектите не само че имали опит в строителството на подобни съоръжения (макар че никога преди това не бил строен храм по този начин), но и използували подробни трактати на строителството, където били изложени всички норми и правила. Това, разбира се, ограничавало инициативата на архитектите, лишавало ги от право да експериментират, но пък им осигурявало увереност. При това на царя на Лалибела, управляващ обедняла Етиопия, се наложило да събира из страната инструменти, да се пазари с майстори, да докара скулптори и каменоделци от други страни, а господарите на Деканската империя имали в свое разпореждане десетки хиляди опитни майстори и излишък от инструменти.

За сравнение е достатъчно да погледнем към размерите на храма Кайласанатха. Кладенецът, в който е изправен, е дълъг почти сто метра и широк петдесет. Фундаментът на храма е шестдесет и един на тридесет и три метра, а височината му — тридесет метра. Тоест в храма на Елора биха могли да се съберат почти всички лалибелски сгради, при това по брой на скулптурите и барелефите Кайласанатха е по-богат, отколкото всички етиопски църкви, взети заедно.

За щастие тези аритметични сметки нищо не означават. Произведение на изкуството не се измерва с кубически метри. Лалибела и Кайласанатха не са съперници. Не бива да се сравняват, но е съблазнително да се обърне внимание на читателите върху това, че по каквито и различни пътища да върви човешката мисъл, по тях се срещат учудващи съвпадения.