Кир Буличов
7 и 37 чудеса (20)

ХИВА
Улиците и кулите на музея

Пролетните дъждове, проливните краткотрайни дъждове на пустинята, подкопават глинените стени на цитаделата. Случва се, казват, в изровеното от водата място да се оголи човешки череп. В стените, за да траят по-дълго, суеверните деспоти са зазиждали роби или военнопленници…

Това било жестоко, скрито в самия център на средноазиатските пустини ханство. Изглежда, дори времето не могло да проникне там през безкрайните пясъци. Водата била на цената на златото; по каналите, плитки и мръсни, тя течела десетки километри от дивата река Амударя. Дворецът на хивинския хан се намирал в крепост и самият приличал на крепост; стените, с цвят на пясък, без нито едно прозорче, завършвали с гъсти зъбци. Ханът бил безграничен властелин на невежествен, измъчен народ. На недоволните разпаряли гърлото на пазарния площад, провинилите се роби приковавали за ушите към портите и минувачите били длъжни да ги плюят по лицето.

Слуховете за забравеното в пустинята ханство стигнали до Петър I. Било в самото начало на XVIII век. Царят търсел пътища към външния свят. Новата столица на Балтика вече се строяла, руските армии си пробивали път към Черно море. И тогава пътешественици съобщили на царя, че река Амударя, вливаща се в Аралско море, по-рано текла към Каспия. Петър решил да върне реката обратно и да открие търговски път за Индия, за Китай.

Изпратил в Хива княз Бекович-Черкаски с казаци.

„Да се отиде при хивинския хан — се казвало в заповедта, — като се върви покрай онази река (Петър имал пред вид Узбой — древното русло на Амударя)… Ако е възможно, оная вода пак да се насочи по старото течение, освен това другите русла, които отиват в Аралско море, да се затворят.“

Отрядът вървял няколко седмици от кладенец към кладенец, докато измъчен от прехода най-сетне се добрал до Хорезъмския оазис, до Хива. Ханът приел пратеничеството радушно и доброжелателно, предложил да си отдъхне и под предлог, че жилищата не стигат, разделил казаците. Нищо не подозиращите Бекович и офицерите поканил на угощение.

И по време на угощението започнало клане. Само преводачът туркменец се спасил от смъртта. Амударя продължавала свободно да тече в Арал. А хивинските ханове, които по-късно признали васалната си зависимост от Русия, продължили да управляват оазиса и заобикалящите го пясъци. Така било до 1918 година, когато въстаналите хивинци провъзгласили народната република. Това била чудна република. В нея например били пуснати копринени пари: коприната била по-евтина и по-достъпна от хартията. Един старец ми разправяше, че когато делегация на Хорезъмската република през 1920 година пристигнала в Москва, то цял час делегатите в пъстри халати, със саби на хълбок, не могли да си пробият път през гостоприемната любопитна тълпа от московчани — подобно нещо в столицата още не били виждали.

… Пътят за Хива върви през памучните ниви на Хорезъмския оазис. Беше май, краят на пролетта, но пустинните ветрове още не бяха напрашили зеленината на нивите и градините. Поникналият памук заемаше акуратни квадрати карти на нивите, оградени с невисоки валове пръст. Картите са учудващо равни: при поливането водата не трябва да изтича от нивата, тя равномерно се разпределя по цялата й площ. Днешният Хорезъм е един от важните памукопроизводителни центрове в СССР.

Пролетният оазис е като картина. Като че ли специално са го изчистили, измили — дори небето са изплакнали, за да е по-ярко. Тракторите, без да бързат, като бръмбари работят встрани от сивкавото шосе и напоителните вади деловито бърборят, тичайки покрай черничевите дървета. А в сенките им се крият къщите — и новите, с ококорени очи прозорци, и традиционните, приличащи на малки крепости, прохладни и полутъмни, запазили се от времето, когато селянинът е бил и воин.

Хива се изправя отпред в люлеещата се мараня. Отначало виждаш само минаретата подобно на кибритени клечки, след това нивите отстъпват място на сгушилите се къщи, по-високите сгради се показват над короните на дърветата и ето ни в града — малък тих град, който първоначално учудва със съвременността си, с липсата на каквито и да било следи от древността и от връзка с многовековната история.

Двуетажните нови къщи надничат зад бързорастящи дървета, бетонни мостчета над вадите се устремяват към цветни лехи и много обикновени надписи на най-обикновени къщи — „Ресторант“, „Книги“, „Хляб“ — по узбекски и по руски подчертават обикновеността на града.

Това впечатление се засилва след като влезеш в двуетажния хотел, чийто администратор седи на пейката пред входа и разговаря със съседите. През прохладния възтесен хол рядко ще мине работник по нефтодобива или художник с голяма папка…

Но случайният порив на вятъра ще отхвърли перденцето на прозореца в стаята и ще видиш, че дворът на хотела опира в старинна градска стена. Зъбците тук-таме са се оронили, стената се е слегнала — и на самата нея й е странно да стърчи днес в центъра на съвременния град. Някога е ограждала глинени къщички, пазела ги е от пустинята и войнствени съседи. Днес се е загубила сред надрасналите я къщи. Но самото й съществуване бързо ни връща към историята. Жестокостта на хановете, мръсотията, безизходицата на откъснатия, затворен в себе си свят са изчезнали преди много години. Но останали стените, кулите, джамиите, медресетата, дворците, минаретата — плод на ръцете на много поколения хорезъмци.

В нито един град на Средна Азия не съм виждал толкова много цветя, както в пролетна Хива. Те растат на цветните лехи, запълват сравнително големия по тамошните мащаби парк, устремяват се към пътя. Най-много са розите. И главната улица, опираща в кинотеатъра, срещу който над широка вада като мост е надвиснала чайната, изглежда нагиздена и празнична.

Покрай чайната, покрай парка, покрай лятното кафене над хауза — изкуствено езеро — преминава границата между новата Дишан-Кала — външния град, и Ичан-Кала — цитаделата. Това мое твърдение формално е неправилно, защото до входа в крепостта има да се върви и върви. Но някъде тук се смесват, оказват се един до друг елементите на старата и на новата Хива. От площада до кинотеатъра се виждат и съвременните сгради, и правата улица, и дворецът на един от последните ханове, намиращ се извън крепостта, и останалите от миналото тесни улички, които се изкачват нагоре, и самият хълм, увенчан от стените на Ичан-Кала.

Още десетина метра, след това по пътя покрай стената, в която за стотиците години дъждовните струи са пробили пътечки, и улицата завива под прав ъгъл към пропастта. В това място къщите на новия град са отстъпили по-близо до водата. Врата отдавна няма, входът в крепостта е широк и полегат. Но всичко останало се е запазило.

Хива, по-точно вътрешният й град — Ичан-Кала, — град музей, е единствен по рода си. Ако в Самарканд джамиите и медресетата отдавна са се загубили сред къщи и улици, събирайки се само тук-таме в групички, ако в Бухара старинните паметници силно са разредени със съвременни постройки, то Ичан-Кала, ограден със стена, се превърна в резерват на архитектурата.

Върху територията на древния град са се запазили няколко дворци, множество медресета, минарета и джамии, бани, покрити пазари, затвори и жилищни сгради. Там не е само музей — там и сега живеят хора. На върха на хълма са прокарани вода и електричество, децата всеки ден се спускат от хълма в новия град на училище, но дори не е необходимо да си затваряш очите, за да си представиш как по тесните криволичещи улички, покрай многопластовите гробища, задънените глинени стени, покрай тюркоазените глазирани керамични плочки прелитали конниците на хана, нижели се към покрития пазар дервиши и просяци, ситнели, притискайки се до стените, плътно забулени жени, шествували, увенчани с чалми молли и над всичко това сутрин се възвишавал пронизващият глас на муезина^[1].

Уличките тук са толкова тесни, че каретата, подарена от руския цар на своя васал — хана, така си останала да си стои в двореца: тя не би се вместила в нито една от тях. През цялото време, докато вървиш по Ичан-Кала, усещаш контраста между току-що напуснатия нов град и резервата. Там има буйна растителност, от която и къщите не се виждат, тук храсти и цветя има само в дворовете; там към улицата гледат прозорци, тук — нито един прозорец, само врати с резба оживяват охрената монотонност на кривите стени. Там — многообразие на цветове. Тук — два цвята. Глината и синевината на глазираните керамични плочки. И все пак градът е неповторимо прекрасен, еднообразен, многолик, както са многообразни еднаквите на пръв поглед, а в същност неповтарящи се хивински глазирани керамични плочки.

… Вечерното слънце позлатява стените, улиците се потапят във виолетова сянка. Отдалече, от парка, достига бухтенето на оркестровия тъпан. В крепостта идва тишината и, изглежда, че тясно сгушилите се сгради си спомнят за миналото.

Медресето Ширгази-хан се вглежда в града с тъмните си хлътнатини на аркадите. Ханът се върнал от хоросанския поход с огромна плячка, с много роби — повече от пет хиляди. Робите построили медресето. А за да се отличи пред Аллах, да извърши богоугодно дело, ханът обещал да освободи всичките роби, щом се свърши строителството. Робите изпълнили заповедта на хана, медресето било построено преди срока. И тогава на хана му се досвидяло да пусне петте хиляди роби. Заел се да им измисля допълнителна работа, да довършват нещо в медресето, започнал да се заяжда за всяка тухла и глазирана керамична плочка. Робите роптаели, но изпълнявали заповедите. Най-после търпението им се свършило. Когато ханът дошъл в медресето и измислил нова работа, робите се нахвърлили върху него и го разкъсали.

А ето, блестейки в светлината на залязващото слънце с ярките ленти на глазурата, като грамадна висока бъчва се издига Калта-Минар — паметник на суетността. То трябвало да стане най-голямото минаре в света. Всичките сили на хивинското ханство били хвърлени в строителството на гиганта. Но ханът умрял и наследниците му предпочели да харчат парите за други цели. Така си и стои в средата на града странното съоръжение, което дори недовършено, поразява с размерите и смелостта на замисъла.

А най-красив от всички в Ичан-Кала е гумбезът Пахлаван Махмуд — гробницата на хановете от Кунградската династия. Небесносиният му купол изглежда като копие на небосвода и отраженията на облаците тичат по хълбоците му както по истинското небе. Пахлаван Махмуд — юнак Махмуд — бил много интересен човек. В съдбата му трудно може да се намери нещо общо със съдбите на жестоките му наследници. Живял е преди шестстотин години и се е прославил не с войни или набези, а с литературни и спортни постижения. Известен е като професионален борец и като поет. Като борец не е познавал равни на себе си в Хорезъм и е ходил да се бори в Индия. Като поет ни е оставил диван^[2] на персийски език, в който четем:

Триста кавказки планини да стриеш в хаван,

да боядисаш девет кубета небесни с кръвта на сърцето,

десет години да бъдеш затворен в подземие, по е добре,

отколкото миг да прекараш с невежа.

Но най-много този поет и борец обичал да шие кожуси. В крепостта имал кожарска работилница и завещал да бъде погребан на нейното място. Тук се и издига построеният след много години мавзолей. А до него — по-малки мавзолеи, гробници, приличащи на колиби; в Хива подпочвената вода е близо до повърхността и затова от памтивека са погребвали не в земята, а на земята, в гробница.

Грамадният покрит пазар с куполи и дълбоки ниши е толкова просторен и прохладен, че и днес в него има магазини. Той не е единствен. Има и друг. Данъците от него отивали за комплектуване на ханската библиотека, с тези пари се купували свещени книги.

Многобройните медресета в града били доста богати. Хановете не се скъпели за подаръци на бога. Например медресето на Ала-Кули-хан владеело девет хиляди хектара поливни земи — богатство, което с нищо не може да се сравни в пустинята.

Обиколката из града довежда до тесен коридор, чиито стени като че ли се събират над главата. Това е улица между два двореца. В единия от тях — този, който се намира срещу пазара, си струва да се влезе.

Това е крепост в крепостта. След теб се затваря ниската врата с резба и се озоваваш на тъмно. Още една врата. И веднага — друг свят. Като че ли и въздухът тук е друг, по-прохладен, по-свеж, макар че вътрешният двор е ограден отвсякъде със стени.

Дворът е застлан с плочи, които тук-таме отстъпват място на дървета. Наоколо — галерии, подпирани от старинни колони с резба. На галериите излизат вратите на дворцовите помещения — хазната, харемът, тронната зала, ханската стая. И навсякъде небесносини глазирани орнаментирани керамични плочки. Глазурата им е прекрасна. Такива няма дори в прочутите с керамиката си Бухара и Самарканд. „Цветята на тези рисунки — писал един летописец — служат за мостри на пролетта.“

Главният двор не е единствен в двореца. Ако преминеш няколко полутъмни коридори и зали, ще се озовеш в друг, с джамия и кръгло възвишение по средата, приличащо на лобно място. Тук идващите с поклон туркменски и каракалпакски васални вождове спирали покритите си коли: те не обичали стаите. Същото възвишение има и в главния двор, пред харема. Казват, че там живяла в покрита кола една от жените на хана, чергарка.

Сега в двореца е разположен историческият музей. Той е интересен и поучителен. До инструментите на палачите се намират изящни глинени вази, глинени кани с източени гърла, висят везани халати.

Зад масичка в голямата зала седи възрастен пълен мъж с тюбетейка и бавно рисува нещо върху лист хартия. Това е един от най-добрите майстори на хорезъмската резба. Когато в Ташкент строили оперния театър, там се събрали майстори от всички области на републиката и оформили залите на фоайето. Една от тях е покрита с хивинска резба върху ганч^[3].

Старите занаяти сега се възраждат. В художественото училище старците обучават на резбарство върху ганч, на гравьорство върху метал и е малко странно в магазин до прахосмукачката да се види кана, покрита с филигранната гравюра на йероглифите, чиято форма хилядолетия се е предавала от майстор на майстор.

А когато слънцето се скрие зад стената, на прощаване трябва да се изкачиш на една от запазилите се кули, откъдето се вижда и старият, и новият град. Старият скоро ще навърши хиляда години. Град Хейва се споменава от арабски географи още през X век. Новият — правите улици, оградените със зеленина къщи — е съвсем млад. Пред кулата долу е буйната зеленина на Дишан-Кала, отпред е потъналата в сянка заплетеност на глинените улици. Само върховете на минаретата и небесносиният купол на Пахлаван-гумбез са осветени от слънцето.

Оттук се виждат и нивите, наобиколили града, и езерата, образувани от изтеклата след поливането вода — в тях развъждат риба и ондатри, — и тънките като конци канали, и широките като ленти главни канали.

А ако се издигнеш над Хива със самолет, ще видиш колко се е приближила пустинята до оазиса, като го е притиснала до реката. И колкото по-високо ще се извисяваш, толкова по-малък ще става оазисът, и толкова повече в зрителното ти поле ще попадат малки зелени петна — на селца и дори на самотни сгради, свързани с тънките нишки на пътищата, препускащи през сивото и жълто безлюдие на пустинята. Лентите на каналите и точките на кладенците дават влага на тези островчета от зеленина. С всяка година островчетата стават повече и се разширяват. А разширявайки се, завладяват развалините на глинените мазари и крепости, на хълмовете, скриващи в себе си пластове чирепи и тухли, дебели няколко метра — пустинята, която отстъпва днес, някога е била цветущ край и преди да възникне Хива, тук са шумели други градове, открити от археолозите през последните десетилетия. Градът-музей служи за мост от техните развалини до днешните улици на нова Хива.

Градът от „Хиляда и една нощ“ заспива. Само понякога ще изръмжи катереща се по хълма кола или ще се изсмеят младежи, идващи от парка…

А след това ще настъпи утрото и гостите на грамадния музей ще защракат с фотоапарати, художниците ще седнат на сянка, изразходвайки охра и ултрамарин, и първата екскурзия ще се приближи до ниската врата в стената на двореца.