Кир Буличов
7 и 37 чудеса (15)

ПЕТРА
Розовият град на Мойсей

В началото на миналия век Отоманската империя още здраво държала в ръцете си Близкия Изток. Европейските пътешественици, които прониквали в дълбочината на турските владения, рискували главата си. И все пак интересът към източните страни, който пламнал в Европа с експедицията на Наполеон в Египет, бил толкова голям, че все нови и нови пътешественици, шпиони, мисионери слизали в ливанските и сирийските пристанища и заедно с керваните, преоблечени като мюсюлмански търговци, дервиши или пилигрими се стараели да се доберат до Мека, Медина и до забравените приказни градове на пустинята, споменати в библията, но които не били видени почти от никакъв европеец от времето на падането на Римската империя.

Чернобрад и окъсан пилигрим бил и Йохан Буркхардт, швейцарски учен ориенталист и пътешественик, който решил през 1812 година да премине с керван от Дамаск до Кайро. Той научил арабски език, безупречно извършвал намаз^[1] и по ученост можел да съперничи на който и да е молла. Разбира се, това не го спасило от най-различни фатални случаи и по време на дългото странствуване на няколко пъти животът му висял на косъм. Ако разберели религиозните фанатици, че сред тях има неверник, нямало да го заведат до най-близкия град, за да го предадат в ръцете на съдиите; смъртта в пустинята е честа спътница на керваните и едва ли някой би забелязал, че пилигримите са станали с един по-малко.

Синайските планини, изсушени от слънцето, са еднообразни и безкрайни, а кладенците, напълнени с възгорчива вода, са толкова далече един от друг, че ако един от тях пресъхне, керванът никога няма да стигне до следващия. Швейцарецът чел библията внимателно — именно тук минавал пътят на евреите, които вървели с Мойсей от Египет. Тук сред сивите скали и каменистите сипеи са гладували, измъчвали са се от жажда и са умирали уморените бегълци.

Но тук ли? Могли ли са да оцелеят хора в тази каменна пустиня?

— Утре ще пристигнем във Вади-Муса — казал началникът на кервана.

— Там ли ще денуваме?

— Не, ще устроим лагера ей в онази долина. Там има извор.

Зеленото петно в подножието на планината потвърждавало думите на керванбашията.

Йохан знаел, че керванът ще мине през долината на Мойсей. Може би там са се запазили следи от пророка. Но как да изостави кервана, без да събуди подозрения?

Коя е тази планина отпред, по-висока и по-стръмна от другите? Швейцарецът я познал. За нея не веднъж бил слушал и в Дамаск, и по пътя дотук. Това е свещената планина на мюсюлманите, планината на Гарун, на която не смее да се изкачи никой освен правоверният мюсюлманин. Когато разтоварените камили легнали под оскъдната сянка на дърветата, а керванджиите се събрали в кръг пред огъня, чернобрадият пилигрим се приближил до началника на кервана.

— Искам да се изкача на планината на Гарун — казал той.

— Това е трудно.

— Искам да принеса в жертва на Гарун коза. Дадох такъв обет още в Дамаск.

— Твоя работа — отговорил керванбашията. — Само че до настъпването на нощта се върни. На разсъмване потегляме.

Козата силно блеела, изплашена от тишината на мрачните скали, и опъвала въжето. Буркхардт едва дочакал да се затули лагерът. Ето най-после пътеката свила зад голям камък. Хайде, върви де, нещастнице, не е ли все едно как ще загинеш — дали ще те принеса в жертва на Гарун, или на чакалите. Да, тук вече няма да ни видят. Швейцарецът заклал козата, скрил я в малка пещеричка и ускорил крачките си. Слънцето се издигало високо, дългият халат пречел на движенията на пилигрима, а манерката го удряла силно по крака.

Пътникът скоро изоставил пътечката, която водела към сивата планина, и побързал надолу, към тъмнеещия се сред скалите проход. Зад него се криел Синай, библейският град. Проходът Сик е скалата, разцепена от жезъла на Мойсей, откъдето бликнала вода. Така казвали керванджиите, които не за пръв път минавали по тези места. Наистина малцина от тях са надзъртали в страшния проход …

Сигурно жезълът на Мойсей бил чепат, помислил си пътешественикът, защото черният проход с двадесетметрови пропасти бил тесен и криволичещ. На сянка скалата била влажна — извор се промъквал на капки и няколко храстчета висели на стената. Дъното на прохода — плоско, посипано с камъни, някои леко овални — говорело, че наистина в прохода някога е текла вода. Внезапно проходът свършил и пред пътешественика се открил вълшебен град. Той бил розов, жълт, охрен, небесносин — разноцветните скали незабелязано преминавали в къщи, украсени с колони и великолепни портики, и скалите, надвиснали над града, тъмнеели с четириъгълниците на прозорци и врати, като че ли жителите току-що са заминали оттук, забравяйки да ги затворят.

Но първото впечатление се оказало измамно. Градът бил мъртъв, отдавна и безвъзвратно. Застланите с плочи улици били засипани с чакъл, фонтаните и басейните празни и прашни, капителите и стените на къщите и храмовете нащърбени от безжалостния горещ вятър.

Йохан се спрял пред двуетажна сграда. Тя се била запазила почти изцяло, само една колона била паднала изземи. От пръв поглед личало, че сградата била построена под силното влияние на римската архитектура, ако не от самите римляни. Именно такива, си мислел Йохан, са били дворците на Рим. Но го учудвала една черта, обща за всички сгради. Всичките — и дворците, и храмовете, и дори гробниците — били изсечени в скалите, всичките били от цели парчета, монолитни.

Сградите били врязани плътно в скалите, понякога само старателно обработената фасада създавала илюзия за дворец; зад нея освен малка ниша нямало нищо. Получил се театър — град-декорация, който някакъв шегаджия, без да си жали труда, дълги години е изрязвал за собствено удоволствие.

Не всички фасади напомняли римските. Буркхардт се натъкнал на цяла улица от постройки; приличащи на египетски храмове. Други били с непозната архитектура, каквато пътешественикът не бил срещал по-рано.

Но ето че започнали да се срещат и истински къщи, също изрязани в скалите. Те били на два етажа и до втория очевидно трябвало да се стига по стълба. Стълбите не се запазили.

В целия град Буркхардт видял само две съоръжения, които се намирали отделно: малък храм и триумфална арка от римско време. Храмът, полузасипан с чакъл, излизал от земята с кръгъл купол. Ако бил от римско време, то значи, че това било една от първите в света куполни сгради.

Слънцето залязвало и трябвало да се връща. На пътешественика му се искало да се изкачи на една от околните скали: там можело да има останали следи от пребиваването на Мойсей. Макар че Буркхардт вече не бил сигурен, че именно древните евреи са основали този град и са живели тук.

Буркхардт се спрял в амфитеатъра. Долните редове и сцената били засипани с пръст, но все пак не било трудно да си представи този театър, пълен с народ. Дори някак си го дострашало. Намирал се в празен, от много столетия празен град и изведнъж му се сторило, че сега ще се появят сенките на законните стопани на това тайнствено място.

… Чернобрадият човек в дълга дреха на пилигрим забързал към изхода на града, към тесния проход. Залязващото слънце обагряло стените на приказните дворци в червен, кървав цвят и стените се приближавали все по-близо, стараейки се да погълнат неканения пришълец. Последните два километра Буркхардт тичал по криволичещия проход и му се струвало, че зад него се чуват тежки стъпки…

Керванджиите посрещнали пилигрима с шеги. Много бил изнемощял и побледнял, като че ли бродил седмица в пустинята без вода.

Отчетът на Буркхардт за града на Мойсей бил публикуван едва след десет години, вече след смъртта на пътешественика. И колкото и кратък да бил, веднага предизвикал интерес към тайнствения град в Синайската пустиня. За него говорили, писали, правели предположения. Буркхардт бил последван от други пътешественици, към древните ръкописи се насочили историците и пламнал лют спор.

Поддръжниците на библейската версия твърдели, че този град, наричан от римляните Петра, е същият онзи Синай, който се споменава в библията (Петра на гръцки значи „скала“). Именно тук са се спирали евреите по време на извеждането и от тях бил построен тайнственият град. Били намерени и документи, в които се казвало, че Фулчер, свещеник и хроникьор на краля на кръстоносците Балдуин I, бил там през 1101 година и също смятал, че градът именно е Синай.

Но колкото повече хора посещавали града, открит от Буркхардт, колкото повече се изнамирали документи, отнасящи се до историята на Петра, толкова по-слаби ставали позициите на поддръжниците на библейската версия. И вече първите разкопки в началото на нашия век напълно разгромили позицията на библейците. Петра нямала никакво отношение нито към Мойсей, нито към извеждането на евреите от Египет. В началото на VI век пр.н.е. в Синайските планини се преселило арабското племе на набатейците. Пришълците от север изместили племето на едомитите. Главният град на едомитите — Села — се намирал в оазис. Скрит от планините, встрани от търговските и военните пътища, богат на изворна вода, този оазис се оказал идеална крепост, тъй като единственият път, който водел за там — Сик, двукилометров проход — можели да го защитят само няколко войници. След това набатейците покорили съседните племена и разпрострели властта си над целия район на Синайските планини. Села се превърнала в най-големия търговски център по пътя от Южна Арабия за Сирия и Ливан. Към 312 година пр.н.е. набатейците станали толкова силни, че успели да отблъснат два военни похода, предприети срещу богатото планинско царство на Антигон, цар на Сирия, наследник на Александър Македонски. Набатейците били съюзници на египетските Птолемеи, а после и на Рим и войските им участвували в похода на римския император Гал срещу Арабия. Юлий Цезар молил царя на набатейците Малик да изпрати кавалерийски отряд за египетската война. Столицата им станала известна в цял свят под името Петра.

Върховете на могъществото си набатейското царство достигнало на прага на новата ера, когато границите му достигали до Дамаск. Набатейците обаче не могли да устоят пред Рим. След покоряването на Сирия и Палестина дошъл ред и на Петра. Последните й независими царе са се отбранявали в течение на няколко десетилетия, като използували за укрепления заобикалящите я планини, но в края на краищата били принудени да се предадат. През 105 година император Траян завзел Петра, царството на набатейците се подчинило на Римската империя.

Това не означавало, че Петра изцяло загубила самостоятелността си. Римляните били заинтересувани малките царства като Петра, Палмира и Комагена да си запазят определена автономия, прикривайки източните владения на Рим от войнствени съседи. Петра служила за заслон преди всичко от партите и от номадските бедуински племена, нападащи керваните и заплашващи оживената търговия на Рим с Изтока.

Набатейците принадлежали към арабските племена и пишели на арамейски език, който бил вместо латински по тези места и именно тяхната писменост, развила се от арамейската, послужила за основа на съвременната арабска писменост. Най-голям разцвет Петра достигнала през годините на римското господство. Почти всеки керван, идващ от Арабия, се спирал в града, където имало много вода: всички ручеи и извори от околните планини старателно се контролирали и нито капка влага не се губела напразно. В многобройни цистерни и резервоари целогодишно се съхранявала прясна, чиста вода, по-ценно богатство, отколкото златото.

Първите жители на град Села очевидно са живели в пещери — скалите от мек пясъчник се обработвали добре, а дървото почти не се среща по тези места. Градът не е могъл да се разширява: скалите надеждно ограждали тясната долина, а върховете им били заети от светилища, древни олтари. Налагало се да се прониква в скалите.

Скотовъдците едомити живеели в пещери. Нямали време да мислят красива ли е пещерата, главното е, че в нея било топло през зимата, когато горял огън, а прохладно в зноя. Мазките на чернилката от пушека шарили с черни езици скалите, димът се разстилал, излизайки навън.

Набатейците искали да си направят столицата красива. Отначало украсявали гробовете: асирийските и египетските пилони и гладките стени били заменяни с изравнения откос на скалата. След това някой изрязал портал над вратата на пещерата. Появил се първият пещерен храм…

Най-великолепните съоръжения в града са храмовете и разкошните гробници на царете, римските губернатори, богатите търговци. Тук са идвали търговци от цял свят и не е чудно, че набатейците, които не обичали да си седят по домовете, отлично знаели как и какво се строи в другите страни. Затова в течение на столетия стилът на скалните сгради се изменял — от лаконизма на Египет и Асирия до изисканите разкошни храмове на късния Рим и Византия.

С падането на Рим замрели оживените търговски пътища, изгубила значението си и Петра. Била обитаема още две-три столетия след гибелта на Рим и тук дори се намирала резиденцията на византийския епископ, но вече по времето на кръстоносците Петра бил напълно забравен и мъртъв град. Водата в кладенците и изворите, за които никой не се грижел, постепенно намаляла, пустинята погълнала оазиса. И само легендите, че по тези места Мойсей е разсякъл с жезъла си планината и се е спрял с народа си, за да си почине от дългия път, се запазили сред рядко срещащите се чергари, които били поразени от величието на града.

Днес Петра не е така недостъпна и далечна, както по времето на смелия швейцарец. От Аман до тук е прокаран път и от време на време възторжени тълпи на туристи запълват улиците на Петра, фотографират се на фона на колоните на царските гробници и на стъпалата на театъра. През последните години археолозите са разчистили главните улици на града, разкопали са олтарите и храмовете по върховете на околните хълмове, поставили са на място падналите колони и са подновили триумфалната арка. И все пак в града има работа още за не едно поколение археолози и изкуствоведи.

Когато туристите се приближават до Сик, биват предупреждавани: бъдете внимателни! Петра не винаги с желание приема гости. Не, не духовете на отдавна загиналите набатейски войници пазят прохода в скалите. Самата природа, по-рано покоряваща се на хората, е станала отмъстителна и коварна. Ако в планината падне случайно пороен дъжд, което макар и рядко, но се случва, водата се стича надолу, към Петра. По-рано е имало басейни и цистерни, които разпределяли и укротявали водата, колкото и много да била. Сега потокът, смесен с камъни и кал, се устремява към Сик — единствения изход от котловината. Пътникът, който по това време се оказва там, е обречен на смърт. Петметрова водна стена внезапно, без всякакво предупреждение, запълва прохода и няма накъде да се отстъпи, няма накъде да се избяга от потока: стените са отвесни. Така неотдавна загинала голяма група туристи на път за Петра.

Но дъжд вали рядко, много рядко. „Розовият град, стар като самото време“ — така писал един английски поет за него преди сто години. Градът, нерушим като скалите, в които е изсечен, стои подобно на паметник на малкия народ, който обичал и разбирал красотата.