Кир Буличов
7 и 37 чудеса (29)

ИФЕ И БЕНИН
Бронз и глина

Краят на миналия век е период на окончателната подялба на Африка между европейските държави. Бързайки, сблъсквайки се фронтално, замирайки на новите граници на империите при вида на топовете на конкурентите и развихряйки се във вестникарски статии в „благородно“ негодувание по адрес на съперниците и на онези „отвратителни“ обичаи, които царят в още независимите райони на Африка, държавите настоявали за незабавно спасяване на диваците и за привнасяне в Африка на благородната атмосфера на неделното църковно училище.

Една от последните придобивки на Великобритания била негърската държава Бенин, останки от могъщата някога горска империя. Безкръвна и бърза експедиция във вътрешността на страната хвърлила Бенин в подножието на британския трон под бурните приветствия на мисионери, журналисти и търговци. Записките на участниците в похода ставали бестселъри. Описанията на последните дни на Бенин приличали на страници от романите на ужасите и карали мирните жители да настръхват.

„… Приближавайки се към град Бенин, ние минахме покрай няколко човешки жертвоприношения, видяхме разпънати робини с разпрани на кръст кореми… нещастните жени умираха под горещото слънце. На земята се гърчеха роби със завързани на гърба ръце… когато нашите бели воини минаваха покрай тези ужаси, човек може да си представи какъв ефект оказваха те върху младите войници — някои изпитваха неукротим гняв, на други прилошаваше… Мъртъвци имаше дори в кралския двор. Изглеждаше, че всичко е натрупано с мъртви осакатени тела… Да не ми дава господ някога да видя пак такова зрелище. Непосредствено преди да се сблъскаме с тези ужаси, някакъв старец излезе иззад дървото. Той се прицели в нас с лък, предполагайки (както после ни обясниха), че е неуязвим. Въпреки това го застреляха…“ Така писал военният хирург на Бенинската наказателна експедиция.

Разбира се, трупът на застреляния старец и на другите последни защитници на Бенин били прибавени към жертвите на бенинската диващина.

Още с първите вестникарски кореспонденции Бенин бил наречен „град на кръвта“. С това наименование привикнали и станало почти официално, макар че, както пише съвременен английски историк, „членовете на наказателната експедиция преуспяха в създаване на впечатление, че народът бини прекарвал по-голяма част от времето си, като принасял в жертва хора в застрашителни количества. В действителност всичко това е твърде далеч от истината, въпреки че човешките жертвоприношения съществували на практика в бенинската религия, както и в други райони на света, включвайки между другото и далечните времена на Британските острови…“

За да се разбере какво представлява Бенинската държава, трябва да се припомни историята й, която има пряко отношение към следващия разказ.

Някога Бенин бил най-могъща от държавите, възникнали извън сферата на арабското и европейското влияние. Първият европеец, португалецът Жоао Афонсо да Авейро, който посетил Бенин през 1486 година, го заварил в разцвета си.

Преданията на Бенин разказват, че първите му царе — „оба“ — произлизали от Ифе — свещения град на народа йоруба. В първата династия се наброявали дванадесет царе, после, след преврат и смутни времена, отново „оба“ завзел престола от Ифе и основал династия, управляваща народа бини доскоро^[1]. Жоао Афонсо да Авейро бил в Бенин по времето на царуването на петнадесетия „оба“ от тази династия, по този начин основаването й се отнася към XII век, а възникването на държавата вероятно към X век.

„Оба“ на Бенин обединявали заедно светската и духовната власт, царската особа била свещена и дори „оба“ можел да напуска двореца си само в изключително тържествени случаи. Социалната система на бенинското общество била разработена ясно. Ръководно положение заемали съветниците на царя, жреците, „управниците на града“, „управниците на двореца“, а също и наместниците на васалните провинции.

Градът Бенин бил заобиколен от висок насип и ров и заемал около двадесет и пет квадратни километра. Бил правилно планиран и застроен с глинени къщи с фасади, обърнати навътре към изолиран и засаден с палми двор. В къщите непременно имало олтари на многобройните богове на Бенин и на духовете на прадедите. Най-голямата постройка в столицата бил царският дворец, до който се опирали обширни вътрешни дворове, оградени с високи стени и галерии. Също тук се намирали жилищата на сановниците, конюшните, казармите и много олтари и светилища, които едновременно служели за място на съхраняване на историята на държавата.

Бенин е една от първите големи африкански държави, сблъскали се с европейците, което изиграло в по-нататъшната й история фатална роля.

Ако в страните на Югоизточна Азия и в Индия португалците на първо място се интересували от подправки, то в Африка — от злато и роби. Експедициите за доставка на роби във вътрешността на континента били опасни и не винаги продуктивни. Къде по-удобно било да се намери посредник, африкански вожд, съгласен да продава роби срещу оръжие, тъкани, барут. И „оба“ на Бенин станал за португалците такъв посредник. Възникнала причинно-следствена верига — управникът на Бенин продавал на португалците роби, а португалците го снабдявали с оръжие. Това давало възможност на Бенин да води завоевателни войни и да пленява нови роби, като опустошавал съседните земи и подкопавал собственото си благополучие. И когато португалците били изместени от холандците, след това от англичаните, тази странна, не винаги мирна и като резултат пагубна за Бенин симбиоза продължила. Постепенно империята западнала. Покорените области били обезлюдени, стопанството разрушено, а самия Бенин — една военизирана империя — царял застой, а велможите и жреците благоденствували, богатеейки от грабежа на съседите. Те често не жалели и собствените си селяни — народът бягал от страната. Цели селища, дори райони на Южна Нигерия били заселени с емигранти от Бенин. Избягалият от Бенин царски син Гинува дори основал „емигрантско“ кралство Вари.

През последните десетилетия държавата Бенин загубила могъществото си, скрила се в горите, станала анахронизъм — със старателно поддържаната власт на „оба“ и жреците, с господството на старите богове, робството, изостаналостта. Английската експедиция, която нахлула в Бенин, накарала велможите и жреците да потреперят от страх пред неизбежната гибел на държавата. И както пише английският историк Ян Бринкуортс, „масови жертвоприношения в Бенин се правели само по време на велики бедствия: наказателната експедиция била най-великото бедствие в историята на Бенин може би в течение на хиляда години. Като резултат обхванатият от паника обезумял двор се обърнал за спасение към боговете…“

А нали преди това Бенин бил посещаван от много пътешественици и търговци, които оставили негови описания, където няма нито дума за особената кръвожадност на управниците му.

В описанията на празната смърт на държавата, в пламъка на изгорялата в дните на разгрома столица някак си се изместило на заден план откритието, направено от завоевателите в двореца. „В кралския дворец — пише военният хирург Рот — на висока платформа или олтар по цялата му дължина намерихме забележителни идоли. Всичките бяха покрити с кръв… Сред тях се намираха множество бронзови глави с отверстия отгоре, в които бяха вложени покрити с резба слонски зъби с невероятни размери. Трудно е да се представи какво впечатление ни оказаха… Ние разбивахме тези олтари…“

Започнал грабеж. Бронзови глави и плочи, изделия от слонова кост се превозвали в Англия и изчезвали в къщите на офицерите и чиновниците. Нещо от тези произведения на изкуството попаднало в музеи, нещо бенинци успели да скрият… Нигерийското правителство през последните години се старае, доколкото е възможно, да върне в страната откраднатите ценности. Неотдавна например на публичен търг в Лондон нигерийците успяха за пет хиляди лири стерлинги да купят бронзова скулптура — портрет на кралицата-майка от XVI век.

Изкуството на Бенин е уникално явление не само поради особеностите на изобразителните средства. Работата е там, че в голямата централизирана държава с отдавнашни традиции, с развит пантеон на богове нямало писменост. Изкуството, най-вече бронзовите отливки и резбата върху кост, било призвано да компенсира това: бронзът на Бенин е летописът на държавата, зашифриран в символиката на обобщените образи.

Многофигурните композиции на Бенин се делят на две групи.

Първата са паметниците, посветени на един или друг управник или велможа. Най-често това са бронзови плочи с високи барелефи — статични, закаменели фигури: в центъра се намира самият „герой“ на разказа с всички знаци на царското достойнство, отстрани — съратниците и жените му, всяка фигура е решена условно и лаконично, като че ли се рисува не човекът, а представата за неговото величие. Такива са и портретите на управниците със слонски зъби, извисяващи се над главата като гигантски тиари — тук е същият условен стил, същият стремеж към обобщаване на образа — грубо моделираното лице се губи във високата яка от огърлици и под изискания боен шлем. Изображенията, изрязвани върху еленските зъби, са условни — тези рисунки ги дели една крачка от пиктограмата.

Условността се нарушава в някои многофигурни композиции. В кръглия олтар Енуа фигурата на самия герой на разказа е статична като на бронзова плоча, статични са и съратниците му, но горната част на композицията неочаквано се взривява от движение — фигури на воини и хора от народа като че ли са се смесили в танц. Също такива са например известната скулптура на ловеца с кучето, който носи на раменете си убита антилопа, или фигурите на леопардите.

Втората група паметници представлява портрети и маски от слонова кост. Те рязко се различават от другите находки в двореца, като че ли майсторът е имал други задачи — престава да бъде историк, забравя за строгите канони на прославата и се превръща в художник и само в художник.

Маските от слонова кост са възхвалени не от едно поколение ценители на изкуството. Те заслужено се нареждат наравно с Нефертити. Слоновата кост придава мекота на линиите и нежност на кожата, създава се странно усещане, че тези лица с широко отворени, изпъкнали очи, са познали дълбок, полусънен покой.

До маските с нещо се приближават портретите на крале, отнасящи се очевидно към XVI век. Моделиращият ги художник като че ли е забравил за величието на кралицата — пред нас е свенлива замислена млада жена с висок калпак — корона, с плитчици, стърчащи изпод нея. Погледът на черните очи (зениците са направени от желязо), полуприкрити от клепачите, е насочен надолу и замислен, капризно са извити устните — бронзовата „Джоконда“, почти нейна връстница, е потънала в тайни мисли.

Когато гледаш тази глава, толкова далечна от тържественото, рязко изкуство на Бенин, си спомняш, че царете на този град са дошли някога от Ифе, че според преданията първият леяр е бил изпратен на царя на Бенин Огуола в края на XIV век от царя на Ифе — свещения град на народа йоруба, че царствата на йоруба винаги са граничели с Бенин и че между Бенин и Ифе винаги са се запазвали най-тесни връзки.

По това време, когато бронзът на Бенин вече бил известен в цял свят и за него се пишели първите статии, в Европа още никой, с изключение на колониалните чиновници и офицери, не бил чувал за Ифе — едно от многобройните владения на Британската империя.

И ето няколко години след покоряването на Бенин се разнесла вестта за откриването на Атлантида.

Немският археолог Лео Фробениус провеждал разкопки в Западна Нигерия върху територията, заселена от йоруба. Разкопките продължили само две или три седмици, но за това време Фробениус успял да намери парчета от стъклени мъниста, керамика, тигли за топене на стъкло, други предмети и най-накрая бронзова глава, изработена толкова реалистично и строго, че Фробениус, запознат с условността и символиката на африканското изкуство, веднага разбрал — само извън пределите на Африка са могли да я изваят. Но къде?

През 1913 година Фробениус издал книгата „Гласът на Африка“, в която, както му се струвало, убедително доказал, че в Ифе е намерена древногръцка колония и тази колония, загубена и забравена от античните автори, е била Атлантида. Главата принадлежала на статуя на един от боговете на атлантите.

Така бил направен поредният опит да се лиши Африка от нейната култура. При това Фробениус, голям учен, не може да бъде причислен към съзнателните врагове на Черния континент. Той се оказал жертва на убежденията от онова време — за Африка е характерно само примитивното изкуство.

През последните години гледната точка на Фробениус тържествувала напълно. Наистина, както и в случая със Зимбабве, претендентите за авторство се сменяли. Те се оказвали финикийци, сабейци, етиопци, кушани и дори перси.

Обаче в последствие столицата на йоруба подарявала на изследователите все нови находки, които постепенно разрушавали стройната теория на Фробениус. Когато през 1939 година се работело върху мястото на отдавна разрушен дворец и свещена горичка, строителите намерили съкровище, което се състояло от тринадесет бронзови глави. Пристигналите археолози успели да открият още четири глави и портрет до кръста на управника на Ифе в церемониално облекло.

През 1947 година била създадена Нигерийската служба за старините и започнали планомерни разкопки на мястото на древната столица. С всяка година се увеличавал броят на находките, но най-голям успех очаквал изследователите през 1957 година — бронзови и теракотови скулптури, които разширили чувствително представата за изкуството на йоруба, тъй като сред находките се оказал портрет на управник в цял ръст, двоен портрет на цар и царица и освен това крайници на ритуални жезли, изобразяващи две глави на роби, свързани с връзчица.

По време на разкопките станало ясно, че главите на Ифе нямат отношение към атлантите — те били създадени тук, в Нигерия, и изобразяват съвсем конкретни хора. Сега било възможно да се говори за определени връзки между изкуството на Ифе и Бенин.

Но въпреки това си оставало тайна как, защо и кога скулпторите на Ифе са започнали да моделират реалистични, изразителни, ярки портрети в естествена големина, да ги отливат от бронз или да ги изработват от теракота? Изглеждало, че изкуството на Ифе тръгва от някаква висока точка, без да има източници, предшественици и учители.

Народът йоруба дошъл от изток не повече от преди хиляда години. Предшествуващата история на този народ практически е неизвестна и не може да се определи дали йоруба са донесли със себе си това изкуство, или са се научили на нещо от народите, които са живели по-рано тук.

Наистина през тридесетте години се появила надежда да се проследят някакви нишки в миналото. Тогава в Централна Нигерия, в селището Нок, били намерени случайно няколко малки теракотови глави. А през 1944 година английският археолог Фег, като разкопавал по тези места древните калаени рудници, намерил още няколко майсторски изработени портрета.

Древната култура на селището Нок е свързана с калаените и железни рудници. Тази култура се разпространява върху значителна територия. Някои предмети от културата на Нок датират от първото хилядолетие пр.н.е., други — от първите векове на новата ера.

Сходството на културите Нок и съвършената пластика на Ифе ни дава основание да се предполага, че йоруба, идвайки в този район, са намерили многобройно цивилизовано население, от което възприели много и след това го развили.

Скулптурите на Ифе се делят на две основни групи. По-известни и по-често репродуцирани са бронзовите глави на царе и царици, приличащи си, горди, моделирани точно и величествено. Понякога царете са увенчани с корони и на лицата им са нанесени тънки вертикални линии, които или имитират татуировка, или изобразяват тънки нишки с дребни мъниста, прикачени като воал към короните.

Втората група е теракотовата скулптура на Ифе. Тук художникът се чувствува къде по-свободно, резултатите са по-живи и разнообразни. Фробениус, като разглеждал първата от намерените глави в Ифе, тръгнал по пътя на външната аналогия. И никак не е чудно, че скулптурата на Ифе с трактовката на човешкото лице по нещо прилича на античната гръцка скулптура. Това говори само за родството на човешките стремежи и за приликата на начина на мислене на художниците от различните култури.

Фробениус бил смутен от майсторството на скулпторите, смутен от съвпадението на резултатите, родени на различни етапи на еволюцията. Йоруба създали своя Атлантида, която не потънала.

От всички континенти на Земята, изглежда, досега най-много тайни пази Африка. Тя вече е нарязана от автомобилни пътища, горите й са оредели и еколозите бият тревога: все по-малко остават пасища за слоновете и носорозите, гъсталаци за окапите и горилите. Но обширни области на Африка още не са докоснати от археолозите. Това особено се отнася до Северна Африка, в чиито пустини и планини е твърде възможно да се крият следи от неизвестни цивилизации. И дори в отдавна опознатите райони ще има немалко открития.

Свидетелство за това са успехите на съветските и полските археолози, работещи в Нубия по керванските и речни пътища, свързващи Египет с южните му съседи. Само в зоната на завиряване на Асуанския язовир за доста кратко време бяха открити стотици паметници.

Утрешният ден на Африка е ден на исторически открития.