Кир Буличов
7 и 37 чудеса (18)

ШАХИ-ЗИНДА
Човек — това са делата му

Рицарят Рюи Гонзалес де Клавихо закъснял. Закъснял с двеста години — той не заварил Афрасиаб, нито стените му, нито минаретата, нито мавзолеите, нито дворците. И все пак, когато вечерта на горещия, дълъг, прашен ден испанското пратеничество при двореца на великия Тимур видяло в далечината Самарканд, рицарят бил смаян. „Толкова градини и лозя има тук, че когато наближаваш града — писал той, — виждаш сякаш гора от високи дървета, а сред тях и самия град.“

Пратеничеството влязло в чуден град, неповторим, несравним с нито един град от Средновековието. Било през 1404 година. Железният куц Тимур, който завоювал половината свят, докарал в новата столица роби: художници, архитекти, зидари, дърворезбари, златари… Властта на Тимур била голяма, могъществото му необятно, високомерието — необуздано. Селата около Самарканд били преименувани. Вече се наричали Багдад, Кайро, Дамаск — най-големите градове на света трябвало да изглеждат като села в сравнение със столицата на Тимур.

Над Самарканд надвиснал прахът на строителството — в скели били мавзолеите Шахи-Зинда, върволици от роби носели тухли за стените на джамията Биби-ханъм, умели хорезъмски майстори поставяли плочки върху Регистан. Градът бил с цвят на охра, а небесносините и сините глазирани керамични плочи на джамиите и квадратите на изкуствените езера хаузи изглеждали късчета небе, метнати върху жълтата земя. Наоколо шумели тринадесет градини — широк зелен пръстен. Най-голямата от тях — Бехи-Джехан — била толкова голяма, че както уверяват летописците, веднъж конят на архитекта се заблудил там и го намерили едва след един месец.

Но Тимур умрял, изминали още няколко десетилетия и потомците му преместили столицата на държавата в Бухара. Останали само сградите, въздигнати от майстори, чиито имена никой не знае. Но думите на самаркандския историк, отнасящи се за джамията на Тимур: „Човек — това са делата му“, са справедливи. Делата надживели и великата империя, и хората, които са я създавали, и спомена за завоеванията и битките.

… Ако някога ви се случи да слезете от самолета или автобуса в днешен Самарканд, ще си спомните думите на испанския рицар: „Колко градини и лозя има тук…“

Самарканд е голям град, съвременен, с университет, училище, театри, зеленината отдавна се е преселила върху обикновените му асфалтирани улици. И все пак Самарканд на Тимур е жив и силуетът на приказните джамии учудващо естествено се вплита в съвременния му облик.

Зеленият пръстен на градините го обкръжава както и преди петстотин години. Но това не са същите, които е видял Рюи Гонзалес де Клавихо. През многохилядната история на града градините неведнъж са израствали около него и неведнъж градът се е превръщал в пустиня.

Огромният гол хълм на север от града — това е всичко, което е останало от Афрасиаб, прародителя на Самарканд, връстника на древния Рим. Петнадесет метра културни пластове, чирени, тухли са рай за археолозите, а също и разказ за многото столетия живот на Афрасиаб. Пред стените му са стоели армиите на Александър Македонски, тук са идвали кушанските царе и отрядите на първите халифи. Още през античната епоха в Афрасиаб бил прокаран оловен водопровод, който векове подавал вода за цитаделата. Разкопките открили останки от разкошни дворци и мавзолеи…

През 1220 година градът бил сполетян от страшна катастрофа — монголското нашествие. Той оказал съпротива и бил така разрушен, че на повърхността на земята в последна сметка не останало нищо — сринати били крепостните стени, разрушен водопроводът, изгорени къщите и дворците. В течение на сто и петдесет години градът влачил жалко съществуване и там, където шумели градини, вече се движели пясъчни хълмове.

Но от края на XIV век всичко се променило. Денят, когато Тимур решил да направи Самарканд своя столица, станал втори рожден ден на града. За някакви си двадесет-тридесет години Самарканд наистина се превърнал в столица на Азия, в център на търговията и занаятите, в господар на съдбите на далечни и близки народи. И отново се разраснали градините.

Смъртта на Тимур още не означавала смъртта на Самарканд. През времето, когато управлявал Улугбек, внук на Тимур, в Самарканд било построено може би не по-малко, отколкото по времето на великия дядо. По времето на Улугбек, най-удивителният от монарсите, учен, астроном, хуманист, били изградени много медресета^[1] — Самарканд се превърнал в център на азиатската култура.

Сравнително неотдавна учените са успели да открият най-голямото от творенията на Улугбек — обсерваторията му. За нея е известно много: и това, че там са работили най-големите умове на епохата, и това, че въпреки отсъствието на телескоп в обсерваторията под ръководството на самия Улугбек била съставена „Книга на звездните таблици“, която не е загубила значението си до ден-днешен. Но за това после…

Дори след като столицата била преместена в Бухара, в Самарканд не спряло строителството, макар че се осъществявало в по-малки мащаби. В Самарканд има джамии и мавзолеи, които се отнасят и към XVI, и към XVII век, но все пак основните му архитектурни шедьоври са свързани с времето на Тимур и Тимуридите.

Всеки, който е бил в Самарканд, си има места, които особено са му харесали. Един сънува развалините на грандиозната джамия Биби-ханъм. Друг си спомня за квадрата на Регистан, ограден от трите медресета. Трети за цял живот е запомнил гордата простота на мавзолея Гур-Емир. И е трудно да се спори, и не бива да се спори.

И все пак ще се осмеля да си призная страстта. Готов съм отново и отново да идвам в Самарканд само затова, за да се върна в тишината на Шахи-Зинда, вълшебната улица на мавзолеите. Шахи-Зинда не може да се похвали с размерите си или с величието на замисъла си. Та тази улица не е и замисляна — ансамбълът е възникнал от само себе си, строен е стотици години, мавзолей след мавзолей.

Шахи-Зинда значи жив цар.

Култът му съществувал отколе, много преди идването на исляма, още по времето на разцвета на Афрасиаб, и бил толкова популярен, че проповедниците на исляма сметнали за по-добре да не се борят с него, а да го използуват за прослава на новата религия. Така била създадена легендата за Мохамед Кусам ибн-Абас, братовчед на пророка.

Легендата разказва, че войските на Мохамед Кусам били настигнати от неверниците в светата минута, когато всички воини били коленичили и извършвали намаз — молели се. Неверниците се възползували от временната небоеспособност на противника и съсекли всички мохамедани. Останал без глава и Мохамед Кусам ибн-Абас. Но загубвайки главата си, той не загубил присъствие на духа. Взел главата си и се спуснал в дълбок кладенец, оттам минал в рая, където живее и досега. Много герои се опитвали да се спуснат в този кладенец, за да узнаят тайните на обезглавения цар.

Мазарът^[2], гробницата, по-точно кенотафът^[3], тоест лъжливата гробница (истинският Мохамед Кусам никога не е идвал в Самарканд), е станал първият мавзолей от комплекса гробници на Шахи-Зинда. Погребването до гроба на светията трябвало да осигурява допълнителни блага на оня свят и затова много велможи и молли се стараели да получат правото да бъдат погребани там. Успявали малцина, но те били богати и знатни и мавзолеите им са най-хубавите в Средна Азия.

Шахи-Зинда е строен два пъти. Първия път — преди завземането от монголците. Улицата на мавзолеите стръмно се спуска от мазара на Мохамед Кусам и авторът на „Захарната книга на историята на Самарканд“ подробно описва молитвите и обредите, които трябва да извършиш, ако вървиш от гробница на гробница. Археолозите са намерили останки само от първия комплекс Шахи-Зинда — нито един мавзолей не се е запазил изцяло.

Монголците, като завзели Самарканд, не докоснали мазара на „живия цар“, страхувайки се от отмъщението на чуждия за тях, но възможно силен светия. Затова пък из основи разрушили другите мавзолеи. Отново Шахи-Зинда бил създаден главно при Тимур и Улугбек.

Тук са погребани роднините на Тимур и знатни духовни лица. Всеки мавзолей е шедьовър на ислямското изкуство. Новите мавзолеи не бивало да надвишават мазара на Мохамед Кусам и затова размерите на паметниците са строго ограничени. Това задължило строителите да вървят по пътя на усъвършенствуване на формите и украсяване на гробниците. Създаденият ансамбъл изглежда като издигнат по единен проект.

Мавзолеите на Шахи-Зинда са главно квадратни съоръжения под разнообразни куполи. Куполът, порталите, колоните и дори стените са покрити със сини и шарени глазирани керамични плочки.

Мавзолеите са общо двадесет и пет. Над всички се извисява мазарът на Мохамед Кусам, за който още през XIV век е писал знаменитият арабски пътешественик и географ, Херодотът на арабския свят, Ибн-Батута: „Гробът е благословен. Над него е издигнато четириъгълно куполно здание, на всеки ъгъл са направени по две мраморни колони, мрамор със зелен, бял и червен цвят. Стените на зданието също са от разноцветен мрамор със златни орнаменти; покривът е от олово.“

Оттогава зданието неведнъж е престроявано и облицовано със сини и шарени глазирани керамични плочки и мозайка.

Мазарът на Мохамед Кусам е ограден от други мавзолеи — тясно им е там, всеки собственик е искал неговата гробница да се намира колкото се може по-близко до мавзолея на светията. Най-много от всички е провървяло на три мавзолея: на Туман-ак — жената на Тимур, на известния религиозен деец Ходжа Ахмал и на „момичето, умряло в целомъдрие“ през 1360 година. Повече за това момиче според мен нищо не е известно.

Много е красив мавзолеят на Туман-ак. Глазираните керамични плочки и мозайката му са връх на декоративното изкуство на тимуровската епоха. Порталът е богат, с чисти бои, килим, в който се преплитат цветя, клонки и надписи. Той не е небесносин като другите, а преобладава виолетовото и затова още повече изпъква в света, където има два цвята: охрата — пясъкът, и небесносиният — небето.

По-скромен е мавзолеят на емир Бурундук — един от военачалниците на Тимур. Военачалникът много забогатял по време на походите, но потомците му може би не са посмели да построят мавзолей по-хубав, отколкото на членовете на царския род, а може би просто са запазили парите за живите.

Колкото по-надолу се спускаме по улицата-стълба, на която никой досега не е живял, толкова по-изискани стават формите на мавзолеите, толкова по-фини са орнаментите по глазираните керамични плочки, макар че често се губи чистотата, лаконичността и благородството на линиите — изменя се времето, изменят се вкусовете и модата. Мавзолеите, които са построени в долната част на улицата, са издигнати вече през следващия век, след смъртта на Тимур.

Архитектите н историците на архитектурата могат да отнасят мавзолеите към различни школи и направления, могат да разказват подробно за изящните полукръгли арки и щитовидните им пандативи, но когато бях там, ме вълнуваше друга мисъл: прищявката на съдбата е събрала тук гробниците на различни хора, от царицата на воина, моллата и „момичето, умряло в целомъдрие“. И все пак от всички мавзолеи най-висок е този, който е построен долу, почти на края на улицата — мавзолеят на астронома Руми.

Руми бил приятел и съратник на Улугбек. През живота си той не е спечелил нито богатства, нито земя, нито принадлежал към знатен род. Но бил най-великият математик и астроном на своето време и затова Улугбек построил гробницата на Руми до мавзолеите на хановете и цариците и я направил, макар и мъничко, по-висока.

В последна сметка най-хубавият мавзолей принадлежи на учения, на труженика, който бил къде по-близо до тези, които чертаели плановете на гробниците и джамиите, отколкото до тия, които са погребани в другите мавзолеи.

Шахи-Зинда е красив отвсякъде. И от върха на хълма, откъдето се виждат две синджирчета небесносини куполи; и отдолу — тясна разноцветна улица зад арка от портали; и отдалече, от града, когато изглежда като присънила се страница от приказките на Шехеразада, и отблизо, когато учудва с буйството на фантазията и богатството на багрите. Той е малък, а впечатлява повече, отколкото пищните джамии и грандиозните минарета на други източни столици.