Грег Рука
Самоотбрана (9)

1.

Нужни ни бяха три години, два месеца и дванайсет дни, за да открием къде се е скрил Иля Тягачев.

Три седмици след пристигането си в Тбилиси, столицата на Грузия, бях вън от опасност и бях започнал да оздравявам, и то бързо. Това може би се дължеше на извънредно добрата ми форма, когато ме простреляха, по-добра дори отколкото като бях на двайсет години, по време на строевата ми подготовка в армията; може би защото бях решил напук, че от двама ни с Алена поне единият трябва да може да разчита на краката си и да направи каквото му се казва.

Каквато и да е причината, аз се възстанових бързо и можех спокойно да се движа без чужда помощ преди края на ноември. Имах само едно дребно притеснение — не можех да правя стойките при упражненията по йога, а за балет и дума не можеше да става. Вадим все още пътуваше заедно с нас — помагаше ми, действаше като придружител и резервен стрелец.

Онази Нова година посрещнахме в клиниката „Зоненхоф“ сред покритите със сняг планини покрай Берн. Алена беше оперирана само преди два дена — съчетание от проучване и почистване, при което екип от ортопеди изследва крака й, за да установи пораженията, нанесени от Оксфорд. Премахнаха остатъците от кост и куршума, пропуснат от първия лекар, който се бе занимавал с нея в Кингстаун, Западните Индии.

Операцията продължи почти три часа, а лекуващият й лекар, фрау доктор Марика Акерман, след това ни каза, че всичко е било „много резултатно“.

— Има обаче, за съжаление, и една не толкова добра новина — добави тя. Английският й беше съвършен, а произношението много немско. — Онова, от което се бояхме заради закъснението, се случи и се налага външното кръстато сухожилие да се подмени. Освен това останалите поразени сухожилия са се свили. Ако бяхте дошли по-рано, бихме могли да ги удължим и да ги закрепим отново. За съжаление това е вече невъзможно.

Доктор Акерман беше малко над петдесетгодишна, с момичешко лице и много руса коса. Когато се намръщеше или усмихнеше, изглеждаше много по-млада. Тя се намръщи и добави:

— Със съжаление трябва да ви кажа, че според мен вече няма да танцувате както някога.

Алена и аз приехме новината по мъжки. Версията ни беше, че тя е била преподавателка по балет в Москва и като обикновен минувач е попаднала в кръстосан огън между две враждуващи бандитски групировки. Не беше най-находчивата лъжа, но ни свърши работа. Аз бях попаднал в Гугъл на репортаж за действителна престрелка между банди и доста лесно поставихме Алена на мястото на някоя си Зиновия Гариблински, невинната жертва, наскоро омъжена за американски софтуерен дизайнер, който бил готов да заплати всички възможни разходи по хирургическите операции на любимата си нова булка.

Всъщност парите за операциите — парите за всичко, което правехме: пътуване, начин на живот и т.н. — бяха на Алена и единствено на Алена. „Кървавите пари“, както ги наричаше, бяха възнаграждението й за деветимата мъже и двете жени, които бе убила като една „от десетте“. Парите бяха много и се намираха в различни банкови влогове и спестовни фондове по целия свят под грижата на частните банки. Едно от първите неща, които Алена направи, щом се озовахме в Източна Европа, беше да се свърже с адвоката си и да уреди среща между него и нас двамата във Варшава. Беше ликвидирала някои от фондовете си, а други бе преместила на нови потайни места. В края на краищата аз бях подготвил покушението срещу Оксфорд със собствените му пари и тя не искаше същото да се случи и на нас.

— Колко операции като тази й остават? — обърнах се към д-р Акерман.

Тя оцени загрижеността ми за съпругата:

— Още две процедури, струва ми се. Трябва да прикрепим костите към големия и малкия пищял, както говорихме, и да ги свържем трайно. После ще направим заключителна операция, за да подменим предното кръстато сухожилие. Необходима е, разбира се, и подходяща физиотерапия, след като я приберете вкъщи.

— А кога ще мога да използвам крака си отново? — попита Алена.

— Ако изпълнявате всички указания на физиотерапевта, няма да отнеме дълго време.

Д-р Акерман се усмихна професионално в опит да намали болката от онова, което й предстоеше да каже:

— При липсващите сухожилия обаче силата на левия ви крак ще се ограничи чувствително. Ще ви бъде много трудно да тичате и да скачате и настоятелният ми съвет е изобщо да не се опитвате.

Алена също се усмихна, кимна, че й е ясно, и д-р Акерман си тръгна. Веднага щом лекарката затвори вратата след себе си, Алена издърпа възглавницата под главата си и я захвърли през стаята. Тя се удари в телевизора от другата страна и падна на земята. Алена изруга на руски.

— Недей да ругаеш — опитах се да я спра аз. — Не можеш да дишаш правилно, ако ругаеш.

Тя прехвърли ругатните към мен, като ги съпроводи с гневен поглед. В отговор й се усмихнах широко. Опита се да задържи ядосания си поглед още малко, но усмивката ми надделя, в опит да задържи лошото си настроение тя извърна глава към прозореца и прекрасната зимна картина навън.

— По-добре е, отколкото очаквах — махнах с ръка аз.

— Без тичане? — повдигна глас Алена. — Без скачане? Какво му е по-хубавото?

— Ще се движиш без чужда помощ и без бастуна. Ще можеш и да плуваш.

Тя изсумтя отчаяно и не каза нищо повече.

 

Направиха последната операция през март, шест месеца след като бяхме избягали от Щатите. Процедурата беше по-кратка от предишната, а накрая д-р Акерман я оцени като успешна.

Изписаха Алена от клиниката след осем дена, а през следващите три двамата пътувахме до Грузия по обиколен маршрут. Тя беше с патерици и въпреки оптимизма на лекарката и двамата знаехме, че ще измине доста време, преди отново да може да се движи свободно сама.

Вадим ни беше намерил нова къща в предградията на Батуми — петото ни жилище, откакто бяхме напуснали Съединените щати, — по на юг по черноморското крайбрежие. По крайбрежието лесно се намираха къщи за наемане или покупка при състоянието на грузинската икономика тогава, така че с малка част от парите на Алена се вършеше много работа. Повечето от дачите, използвани някога от големите партийни величия, бяха или необитаеми, или приспособени за туристи. При положение че искаме да плащаме в брой — а ние държахме на това — почти всичко ни се доставяше сравнително бързо: от коли и жилище до оръжие.

Къщата беше по-голяма и по-набиваща се на очи, отколкото аз бих избрал, и бе прекалено просторна за трима души и едно куче. Хванахме последната топлина от грузинското лято, иначе отопляването щеше да бъде кошмарна задача. Вадим си даваше сметка за всичките й недостатъци, но оправда избора си с вътрешния отоплен басейн.

Бях започнал много да харесвам Вадим.

Двамата с Алена започнахме с първите си несигурни опити да подновим тренировките си. Плувахме доста, лека-полека възстановихме всекидневните си упражнения по йога. Тя все още не можеше да включи и балета към програмата си, но с радост наблюдаваше моите опити, макар че все откриваше грешки в някои от фигурите. Нямах нищо против, тъй като изпитвах удоволствие от нескопосаното си изпълнение — то ме караше да вниквам в себе си, да усещам по-отчетливо собственото си тяло.

Един физиотерапевт от Батуми идваше три пъти седмично, за да работи с Алена. Упражняваха се главно в басейна, но също и с вдигане на тежести. Оставих ги на мира, след като изгледах първите им пет-шест сеанса. Вадим проследи терапевта след първите му четири занятия и прецени, както мислех и аз, че ако човекът смята да ни избие, то няма да е, защото някой му е поръчал това.

 

Преди да изтече годината, Дан на два пъти ни се обади с имейли, изпратени от анонимни адреси. За Иля не се чуваше нищо, а през февруари Дан лансира теорията, че ония, за които е работил, са запушили тази пробойна с куршум в основата на черепа му. Алена беше склонна да приеме тази версия. Аз не бях така сигурен.

В началото на април получихме трети имейл, в който Дан ни питаше дали бихме могли да се оправим и без Вадим, тъй като за него имало работа в Бруклин.

— Вадим му липсва — сподели с мен Алена, докато ме гледаше как се опитвам да танцувам на следващата сутрин. — Съобщава ни, че имал работа, тъй като не иска да го помислим за слаб.

— Просто тъгува за сина си. Каква слабост има в това?

— Дан смята, че ако си го признае, ще бъде уязвим. А това може да се използва срещу него.

Сетих се какво ми беше казала Натали преди шест месеца в кухнята на къщата в Колд Спринг и какво й бях отговорил. Тогава думите й ми се сториха толкова сладникави и манипулативни като опит да ме убеди да остана, че за момента я намразих, задето превръщаше нещо бездруго оплетено в още по-сложен казус.

Нощем, затворех ли очи, все още я виждах легнала на есенното си легло. Не ми помагаше и когато се подсещах, че последните думи, които размених с нея, бяха горчиви и озлобени.

— Би могло — съгласих се аз и оставих тази тема.

 

В края на април се преместихме в по-малка къща край курортния град Уреки, а на следващата сутрин отпратихме Вадим при баща му.

Момчето си тръгна с радост, макар да се опитваше да я прикрие. Ню Йорк явно му липсваше, тъй като там имаше приятели, с които искаше да се види. Почти си спомнях как стоят нещата на неговата възраст.

Следващия ден времето стана необикновено лошо, като че ли искаше да ни напомни, че е все още зима, но Алена, Миата и аз все пак слязохме до морския бряг на разходка. Взехме това-онова за къщата и купихме малко пресен морски костур за вечеря. В магазина видях, че Алена се върти около щанда с вината, но щом ме забеляза, тя се отмести към плодовете и зеленчуците. Грузинците имат слабост към пиенето и обичат вината си, но Алена не беше грузинка, а рускиня, родена — доколкото знаеше — в Магадан, а освен това никога не докосваше алкохол. Откакто бях започнал да тренирам с нея, не го докосвах и аз.

Разходихме се, изстинахме и се измокрихме. Опитахме се да се насладим на тихото крайбрежие, но не се получи. Когато бяхме в Бекия, и двамата знаехме, че Оксфорд ще дойде — въпросът не беше дали, а кога. Съзнанието за това ни преследваше, хвърляше отпечатъка си върху настроението ни и върху околността. Дори при най-добрите ни моменти в Бекия, нямаше как наистина да се отпуснем.

Така се получи и тук, шест месеца и половина след посегателството върху живота ни. Без значение, че след кървавата нощ в Колд Спринг не последваха като заплахи или признаци за опасност. Врагът ни, неназован и неизвестен, си оставаше силен, а това, че още не ни беше открил, не означаваше, че е изоставил преследването. Както беше и при перипетиите с Оксфорд, ние живеехме със съзнанието, че ни преследват и врагът може да ни открие по всяко време.

И все пак сега живеехме и с нещо ново, каквото не бяхме имали в Бекия въпреки уроците на Алена там. Все пак бяхме проверени — първо от епизода с Оксфорд, а после от по-жестоките събития в Колд Спринг — и бяхме останали верни един на друг, бяхме се защитавали и подкрепяли. За Алена това трябва да е било необикновено изживяване, зашеметяващо и дори плашещо. Покрай нея винаги е имало някой, който да иска да я нарани, да я убие или поне я заплашва с това. Заплашителният момент оставаше, но този път беше по-различно. Този път тя имаше човек до себе си, на когото можеше да има пълно доверие.

Когато Вадим беше в къщата, не беше трудно да отклоним всяка мисъл за интимност като неуместна, дори това да беше немощно извинение. Той не даваше пет пари с какво се занимаваме и понеже беше деветнайсетгодишен, навярно си мислеше, че правим далеч повече, отколкото бихме могли.

Но след като си беше заминал, къщата беше на наше разположение и когато и да ме погледнеше Алена, виждах всичко, което изпитва към мен, и всичко, което й се иска. Чувствата й бяха толкова първични и искрени, че ме караха да извръщам глава, тъй като ме плашеха. Плашеха ме много. Защото Натали имаше право. Всичко, което ми беше казала, беше самата истина.

 

Къщата, както и предишната в Батуми, изискваше нечовешки усилия, за да се отопли. Една печка с дърва беше основният източник на топлина. Миата се насочи право към нея, когато влязохме за първи път и зарадван на топлината й, се хвърли на пода — така поне се уверихме, че в къщата няма нежелано присъствие. И двамата вярвахме далеч повече на неговия слух и обоняние, отколкото на своите, и ако Миата не реагираше на нищо, значи нямаше нищо, на което да се реагира. Огледахме все пак и ние, като потвърдихме онова което вече знаехме, после разопаковахме в кухнята хранителните си продукти. Алена отиде да смени мокрите си дрехи, а аз хвърлих още няколко цепеници в печката, с което раздразних Миата, тъй като се наложи да ги разместя. Огънят пламна силно, затова притворих вратичката, после избърсах очилата си от дъжда. Няколко капчици от косата ми паднаха върху печката и изсъскаха. От задната част на къщата се чу малкото стерео на Алена с инструментален вариант на „Елинор Ригби“. Тя харесваше разнообразна музика, но главно „Бийтълс“ плюс някои оперни и цигулкови пиеси. Измина още малко време и чух течащата вода от душа на банята.

Свалих палтото и ботушите и ги разпънах, за да се изсушат, после преместих пистолета пред панталоните си и го оставих да ми е под ръка върху паянтовата дървена масичка, която вървеше с мебелировката. Дръпнах стола си по-близо до печката и се отдадох на удоволствията на Миата. Беше топло и приятно, а схващането от десния хълбок бе започнало да ме отпуска. Почувствах се сънлив и реших, че няма нищо лошо, ако подремна, където си бях.

Тогава чух гласа на Алена и се учудих, защото не я бях усетил да се връща в стаята.

— Атикъс?

Станах и се обърнах, видях я застанала в края на килима, загърната с кърпата си за баня, без други дрехи. Мократа й коса изглеждаше по-скоро черна, а не червена. Тя потрепери.

— Нали ти казах — пошепна Алена, — аз не знам как се прави това.

— Сигурно умираш от студ.

Тя се намръщи.

— Но не ми е първият път. Не си мисли това.

Единственото, което можех да направя в случая, беше да стана и да се приближа до нея. Ясно ми беше какво се опитва да ми каже, но освен това беше споделяла с мен достатъчно много за младостта си, за да знам и какво не ми казваше. Когато момиченцето е на осем години и това се случва в килията на затвор, „първият път“ едва ли е най-подходящото му име.

Тя сложи ръце на кръста си и докато се приближавах, не гледаше в очите, а в гърдите ми. Изражението й се бе променило и сега беше по средата между мрачно и решително.

Целунах я по начина, по който исках да я целуна предишния път, в къщата в Колд Спринг…

— Добре — казах после. — Сега съм аз.

 

Следващата зима се преместихме в Кобулети. Това беше друг курорт между Батуми и Поти и градът не беше предназначен за големи събития, макар че ги докарваха насила там. Когато Абхазия, на север от него, се отцепи, към нея преминаха най-хубавите грузински плажове — с мек пясък и привлекателен пейзаж. Крайбрежието при Кобулети беше скалисто, плоско и скучно.

Но тъкмо по безопасните брегове покрай Кобулети богатите московчани и младите грузинци идваха всяко лято, за да се пекат и да се къпят. Кобулети беше реагирал подобаващо и се бе превърнал в курорт, който използваше близките минерални извори, двата удобни нови хотела, няколко изискани бутици и ресторанти. В разгара на сезона, от началото на юли до средата на септември, градът беше препълнен с летовници.

При разходка по главната улица през топлите летни нощи човек чуваше музика от всички кафета и барове, които дублираха функциите си и като нощни клубове.

В извънкурортния сезон обаче Кобулети се затваряше и се превръщаше в тиха крайморска общност, която ме караше да си спомням за младостта си в Северна Калифорния. Туристите и повечето хора от обслужващия персонал си отиваха и всичко утихваше, като че ли светът около градчето се свиваше.

През тази студена ноемврийска утрин небето и Черно море споделяха един и същи сив цвят, а единствените звуци идваха от водата и чайките — като че ли цялата планета се заключаваше в малкия градец, заобиколен от борове и вода.

Бяхме си купили къща на около пет километра от морето, от северната част на града, подходяща по големина за трима ни. Беше уединена, достатъчно навътре в гората, за да не можеш да попаднеш там погрешка, но не и толкова усамотена, че да не забележим посетителя, който би поискал да дойде без покана. Къщата преди е била лятна вила за незначителен партиен функционер, а после е била давана под наем, което неминуемо довело до занемаряването й.

Първата ни работа, когато се нанесохме, беше да я обезопасим. Инсталирахме алармена система с датчици за регистриране на движението и две камери, които покриваха подстъпите отпред и отзад. Като добавка към камерите поставихме външно осветление, което ни позволяваше да видим всеки, пожелал да ни посети през нощта. Подменихме всички ключалки, както и няколко от вратите.

Тогава открихме, че от покрива капе и вместо да плащаме на майстор от Батуми, който да го поправи, решихме да стегнем керемидите сами. После видяхме, че по стените и килимите има плесен, затова подменихме мазилката и вътрешното обзавеждане.

Когато вдигнахме килимите, установихме, че в почти всички стаи има дъсчен под, който ни хареса повече и решихме да го довършим. Навсякъде трябваше да се пребоядиса. Напуканата дограма беше за сменяне. Тръбопроводът също имаше течове и подлежеше на подмяна.

Поправката на къщата се превърна във важна наша задача и й посветихме повечето от времето, когато не се упражнявахме в гората или в приспособения за физкултурен салон гараж. Преглеждахме книги по домашно обзавеждане, дърводелство и подновяване. Купихме си инструменти. Обикаляхме околностите в търсене на строителни принадлежности и покъщнина. Донякъде го правехме, за да си намираме работа, но донякъде — без да го признаем един на друг — защото и двамата бяхме решили, че къщата извън Кобулети ще бъде нашият дом.

Не че бяхме забравили. Все още с лекота можех да извикам спомена за Натали — виждах я легнала в смъртта си, като че ли беше се случило днес. Но след двете години бягство, без да чуем нищо за Иля Тягачев, и с все по-редките обаждания на Дан, стана невъзможно просто да отчитаме изтичането на дните.

И след като беше невъзможно да правя онова, което наистина ми се искаше — от което вече изпитвах нужда — налагаше се да си намеря нещо друго.

 

Малко повече от седем месеца след като бяхме купили къщата, Резо Раминисшвили, собственик на едно от двете кафета в града, които посещавахме заради достъпа до интернет, споменал пред Алена, че предстояло разрушаването на още една от летните вили на около два километра от нашата. Собственикът на имота искал да построи по-съвременна сграда и решил, че най-добре би било да започне от нула. Ние поехме в тази посока същия следобед да видим дали няма някои ценни материали за спасяване и с радост открихме, че не само повечето от прозорците бяха добри, но и бяха в оригиналния си вид, в съвсем прилично състояние.

Спасихме пет от тях, занесохме ги вкъщи и се заехме с ремонта и инсталацията им. Бяха боядисвани многократно, и то с оловни бои, така че се наложи да ги изстържа върху дървената стойка на двора. Работех върху третия от петте прозореца. Беше горещо — през лятото дори по крайбрежието температурата се покачваше значително — така че спрях да пийна вода и да си отдъхна. Миата, полузаспал, лежеше на прага на отворената врата към двора, а Алена закрепваше една от готовите каси. Носеше бяла блуза и контрабандни дънки „Левис“, които бяхме купили последния път, когато бяхме в Батуми. Виждах белега, тънък и бял, който пълзеше по левия й хълбок. Беше го оставил един афганистанец, който не харесваше политическите й възгледи или тяхната липса. Алена не се беше подстригвала, откакто напуснахме Щатите, и косата й стигаше до раменете, ако не я прикрепяше, но сега я беше привързала в набързо направена конска опашка.

Допих водата си, погледнах Миата, после нея, след това себе си и избухнах в смях.

— Какво? — попита Алена. Говореше на грузински. Ние по навик си говорехме или на руски, или на грузински. — Какво има? — повтори тя.

Продължавах да се смея. Миата, сънен и навярно раздразнен, вдигна глава. Това ме накара да се засмея още по-силно.

Нямах пристъп на истерия, което виждаше и Алена, затова не мислеше, че съм откачил. Въпреки това ме гледаше намръщено, със скръстени на гърдите ръце и очакваше да споделя смешката. Трябваше да почака още, защото докато я гледах, аз се разсмивах още повече.

Накрая успях да се овладея.

— Какво е толкова смешно, по дяволите? — попита ме.

Успях да махна най-общо към къщата, към нея и кучето и да кажа:

— Бони и Клайд се обзавеждат.

Трябваха й няколко секунди, за да прецени наистина ли съм се побъркал, после огледа нещата, които бях посочил. Намръщи се на Миата. Намръщи се и на къщата с липсващите прозорци и готовите наполовина врати. После погледна себе си — с шепа пирони в едната ръка и чук в другата, и също започна да се смее. Смееше се на идиотското домашно блаженство и на цялата ирония в него.

 

Проверявахме два пъти седмично дали Дан ни е писал. Отивахме в едно от интернет кафетата в града, пиехме по чаша чай и сърфирахме из мрежата да видим какво се е случило по света.

Докато се занимавахме с това, проверявахме журнала „лайв“ на някой си Били Корк. Били Корк беше шестнайсетгодишен, живееше в Нюарк и поместваше през няколко дена разни неща, които можеха да хрумнат на момче на неговите години. Изпращаше съобщения за музика, кино и телевизия, за момичета. Имаше много материали за момичета. Понякога споделяше и поетичните си опити. Поезията му беше много, много лоша.

Всеки път когато се появяваше някое от лошите му стихотворения, ние се включвахме със свое потребителско име и парола, която Алена беше измислила, и получавахме достъп до раздела за лични съобщения на блога. Там откривахме съобщения от Дан, препращани от Били Корк. Ако се искаше отговор, ние го изпращахме и така разговаряхме, макар текстовете да се явяваха накъсани.

Беше добра система — елементарна, но трудна за проследяване. За да влезе в сайта ни, любопитният би трябвало да знае първо, че Били Корк е Вадим, второ, че „алпинист998“ сме Алена и аз, и трето, поне една от паролите. Шансовете да се открие първото бяха много нищожни, но все пак възможни. Шансовете за второто бях още по-нищожни, защото единствено Дан и Вадим знаеха, че ние се крием зад „алпинист998“. Да се намери третото, и особено паролата за „алпинист998“, беше невъзможно. Това не означаваше, че системата е съвършена. При нас, ако някой се досещаше какво правим и проучеше паметта, след като сме работили, би могъл да получи достатъчно данни, въпреки че аз внимателно изчиствах паметта от браузъра след всеки сеанс. При тях, ако разполагаше с федерално разрешително, би могъл да отвори пощата към всички адреси и да прочете кореспонденцията ни. Но ако федералните власти знаеха за Дан и Вадим, те щяха да са наясно с много повече и досега оперативните работници да се бяха появили. Но след като това не се бе случило, можехме да сме сравнително спокойни.

В началото съобщенията бяха информация за текущото положение. Осведомяваха ни главно за издирването на Иля, което Дан провеждаше, и за отчаянието му, че не може да открие предателя. Понякога ни съобщаваше и последните новини от Ню Йорк, както и какво става с няколкото души, които го бях помолил да следи.

Тези дни обаче отчайващо слабите стихотворения, а заедно с тях и съобщенията от Дан станаха все по-редки. Дори самият блог започваше да се разпада поради липсата на внимание от страна на Били/Вадим. Не можех да го виня, тъй като беше поддържал живота на измисления Били повече от две години. Това е прекалено много време, за да оцелее една и съща смешка.

И все пак два пъти седмично ние се озовавахме в интернет кафето и проверявахме блога на Били Корк.

 

Най-накрая, два месеца след като отбелязахме третата си нова година заедно, съобщението дойде.

Бях се настанил пред компютъра в малкото кафе „Хвал Дгес“, което означавало „Утре днес“, с Миата в краката ми. Той явно остаряваше; и Алена, и аз подозирахме, че ставите му страдат от артрит — когато валеше, както днес, той ставаше по-бавен, макар да оставаше внимателен към нас. Алена беше при бюфета, поръчваше чая и си бъбреше с Ирема, съпругата на Резо.

Достатъчно дълго бяхме живели в Кабулети, за да ни приемат като местни жители — затова се налагаше да сме общителни. По-добре беше общността да ни харесва и да ни приема като добри съседи — така ако някой започнеше да разпитва за нас, биха ни съобщили. Ако не поддържахме добри контакти, щяхме да станем обект на ненужно внимание и нежелани размишления. А така бяхме приятни, макар и странни хора, които подновяваха крайградската си къща. Приемаха, че сме женени, знаеха, че имаме американска валута, а ако се чудеха защо сме предпочели да живеем в Кабулети, за това можеха да се намерят много обяснения. Така или иначе, с накуцването на Алена и с нелаещия Миата, за нас имаше какво да се говори.

Порових се в мрежата няколко минути и проверих адресите на хората, които все още имаха някакво значение за мен. Спрях се на няколко съобщения. Едно момиче, което познавах, беше обещало да публикува първия си роман срещу шестцифрен аванс. Когато написах „Натали Трент“, се отвориха много сайтове, но не и онзи, който ме интересуваше. Доколкото знаех, за нея нямаше дори и некролог.

Съвсем импулсивно написах „Елиът Трент“ и получих същия резултат. Алена дойде при мен, докато добавях „Кучета охранители“, и ето ти изненада.

Тя приближи стола си до мен, наведе се и постави брадичка на рамото ми.

— Продал я е — възкликна. — Продал е компанията „Кучета охранители“.

— Аха.

— Твърди, че е по здравословни причини.

— По-добре е от разбито сърце — замислих се аз. — Той е добре със здравето. Волята му е сломена.

— Толкова ли си сигурен?

— Беше вдовец. Майка й е починала много млада, когато е била дете. Не си спомням Натали да е споменавала, че Елиът се е срещал с други жени. Живееха си двамата. А сега се оказа, че той е надживял и дъщеря си.

Алена замълча за малко и ме остави с мислите ми, които в момента не бяха особено приятни. После тя продължи:

— Трябва да провериш.

Кимнах и набрах адреса на Били Корк в неговия журнал „лайв“.

— „Февруарският вятър студено вей — започнах да чета на глас, — а дали не остаряват кокалите ми?“

— За бога, Атикъс — простена Алена и скри лице в рамото ми, — моля ти се, спри това.

Посочих екрана:

— Сигурна ли си? В третата строфа ще се говори изцяло за проблемите му с акнето…

— Ясно де, не ставай лош.

Регистрирах се като потребител „алпинист998“ и набрах подходящия адрес, за да достигна до личните съобщения. 2330 БУЛ. НОРТ УИЛАМЕТ. #202 ПОРТЛАНД, ОРЕГОН.

Алена и аз се взряхме в монитора. Никой от двамата не проговаряше. В краката ми Миата се помести и нагласи по нов начин главата си върху обувките ми.

— От Тбилиси до Берлин… — започнах аз.

— Не — възрази Алена, — ще вземем ферибота от Поти до Сочи, Русия. От Сочи до Краснодар със самолет. От Краснодар до Истанбул също. От Истанбул отлитаме към Лондон, а от Лондон към целта си.

Извърнах очи от монитора, за да я погледна.

Изражението й беше сериозно, а стиснатите устни бяха превърнали устата й в чертица.

Тя срещна погледа ми.

— Към целта — повторих аз.

— Към целта — потвърди Алена.