Грег Рука
Самоотбрана (3)

2.

Оказа се, че бях прав — те идваха след мен. Тъкмо бях решил, че ще ми оставят малко време, преди да се покажат. Три минути след като излязох от безопасната къща и тръгнах по Форман Роуд, бензиномерът светна. Нямаше предупредителен сигнал, пък и нямаше нужда. Човек трудно пропуска такова нещо.

Първата ми мисъл беше, че в бързината да намери кола, Иля е забравил да провери горивото. После реших, че няма как Дан да е допуснал такава грешка — защо, по дяволите, би ми осигурил кола за бягство, след като не мога да се махна с нея?

А може би беше някаква грешка в приборите, късо съединение или повреден датчик в резервоара. Бях склонен да си мисля така, докато не забелязах фаровете в огледалото си.

Бяха надалече, може би на трийсет метра, но светлината им вече се отразяваше в хондата. Докато ги гледах в огледалото, фаровете се приближиха, после задържаха дистанцията. Може би петнайсет метра. Добро разстояние за проследяване. Не прекалено далече, за да се изплъзне плячката, и не толкова близо за нежелано разпознаване или неочаквано действие от страна на преследвания — например внезапни спирачки или обратен завой.

Казах си, че това не означава нищо, че пътят е обществен и всички могат да го използват. Казах си още: да, в четири и половина сутринта само убийците, придружителите им и ония, които ги пазят, са будни и сноват из заспалото градче Колд Спринг в общината Пътнам, но това едва ли е повод за тревога.

Глокът беше на седалката до мен, притиснат под пътната ми чантичка; пресегнах се и го преместих в скута си. Хондата беше с автоматични скорости, затова свалих и двете си ръце от кормилото, освободих предпазителя и заредих оръжието. После бутнах дулото под десния си крак, така че тежестта ми да го затиска, да не предизвиквам физическите закони, но да мога да го грабна веднага щом ми потрябва. А имах чувството, че ще ми бъде нужен много скоро.

Светлините зад мен бяха постоянни, но пазеха дистанцията. По небето се гонеха черно-сини сенки и не можех да определя каква марка е колата. Височината на фаровете обаче ме караше да мисля, че е някакъв пикап или джип.

Проклетата лампичка за бензина все така светеше и ми напомняше, че горивото ми свършва.

Пулсът ми се ускори.

Щом резервоарът е бил източен или пробит, за да мога да потегля, но не и да стигна, закъдето съм тръгнал, кой знае какво още е било направено с колата. Нямаше как да разбера дали не е поставено подслушвателно устройство или експлозив. А това, че колата не бе избухнала при запалване, не ме успокояваше особено — винаги можеше да се постави двуфазен взрив, който се задейства, когато запалиш мотора, и избухва, щом спреш. Не ми се мислеше за това, тъй като отидеше ли си колата, и аз щях да я придружа.

На щатския път 10 имаше разклонение и завих наляво. Тогава и светлините зад мен се приближиха, като че ли шофьорът се боеше да не ме изпусне.

На път за безопасния дом, бяхме подминали една бензиностанция. Сигурно беше на не повече от километър от мен. Бях забелязал, че около нея нямаше нищо — само колонките, паркинга и гората наоколо.

Тогава изведнъж се досетих и всичко ми стана ясно, като че ли сам го бях измислил. Явно ме очакваше капан и вече се бях запътил към мястото за удара.

Който и да го беше замислил, не искаше да ме нападне в безопасния дом и това беше разумно — там имаше много оръжие, което би затруднило удара. Значи ме бяха оставили да се кача на колата, за да ме изолират, но наблюдаваха къде отивам. Със светналата сигнална лампичка аз, разбира се, щях да спра на първата бензиностанция, която видех.

Екипите трябваше да бъдат два — единият в проследяващата ме кола, за да ме спре, ако реша да обърна и да се върна в убежището. Вторият екип сигурно вече беше заел позиция и ме чакаше на бензиностанцията, но поддържаше връзка с първия от проследяващата кола. По радио или по мобилен телефон, все едно. Целта беше да знаят кога идвам и да са готови за мен. После щях да завия към бензиностанцията и да се насоча към колонките, но преди дори да изляза от хондата, преследващата ме кола щеше да се изтегли до мен, а чакащият екип да излезе от прикритието си. Щяха да стрелят едновременно и попаднал между двата огнени стълба, заклещен в хондата, аз не бих имал друг избор, освен да умра.

Виждах всичко съвсем ясно.

Разбирах и че няма как да се отърва. Вече бях в капана им. Ако отминех бензиностанцията, също нямаше да спечеля. Преследващата ме кола просто щеше да продължи след мен, а вторият екип или щеше да ме догони, или пък да изчака хондата да спре от липса на бензин, или щеше да ме принуди да изляза от пътя и да ми види сметката там. Можеха да го направят на много места — пълно беше с участъци, където нямаше нищо освен дървета и мрак.

И още по-лошо, пътят по-нататък само ме отдалечаваше от безопасния дом. Трябваше обаче да се върна там, за да се уверя, че съм единствената мишена.

Бензиностанцията се показа на около половин километър пред мен вляво от пътя. Лампите светеха в оранжево през дърветата, осветяваха колонките и правеха асфалта син. Виждах тъмното бюро, а до него — тъмния гараж. Светещият фирмен знак се издигаше над клоните като белег на гроба, предназначен за мен.

В огледалото светлините от колата, която ме следваше, се уголемиха. Шофьорът скъсяваше разстоянието помежду ни.

Аз забавих ход, дадох мигач и завих към капана.