Грег Рука
Самоотбрана (15)

1.

Жената, която прие молбата ми за чуждестранен паспорт в Уайтфиш, щата Монтана, беше малко над петдесетте, дундеста и бъбрива.

— Пътуване значи? — възкликна тя. — Закъде се стягате?

— В Южна Америка ще бъде интересно — излъгах аз. — Може би Рио или някое друго топло място.

Тя цъкна с език и провери дали двете ми снимки са залепени правилно. Бях се снимал тази сутрин в едно кафене на няколко преки южно от езерото Уайтфиш. За снимката си поставих очилата, а младежът зад фотоапарата на два пъти ми напомни, че не е нужно да се усмихвам.

— Сигурно ще е хубаво някъде на по-топло — нареждаше дундата. — А тука имаме толкова сняг тази година. И зимите стават по-студени — глобално затопляне!

— Глобално затопляне — съгласих се аз.

— О, вие сте на Айрън Хорс Роуд — погледна адреса ми тя. Бях го сложил в молбата си. — Да не сте си купили някоя от новите къщи до езерото?

— Всъщност съм на километър и половина от него.

— За постоянно ли сте там или само за ваканциите?

— За постоянно — отвърнах аз. — Току-що се нанесох.

Тя спря да обработва молбата ми и подаде месеста десница:

— Е, тогава добре дошъл в Уайтфиш. Аз съм Лора.

— Атикъс — представих се и аз.

Лора погледна отново заявлението ми.

— Атикъс… Кодиак. Странно име, ако нямате нищо против да го кажа.

— Нямам нищо против, Лора.

Тя се засмя, явно доволна от доброто ми настроение или все още развеселена от името ми. После премести заявлението ми в кутията вдясно от гишето си.

— Ами аз мисля, че всичко е наред, Атикъс. Ще получите отговор до шест, най-много осем седмици.

— Или по-рано, надявам се — усмихнах й се аз.

 

Все още валеше сняг, когато излязох обратно на Бейкър Авеню, затова си сложих шапката и ръкавиците и поех на север, към езерото. Чистият бял и влажен сняг покриваше почти всичко наоколо. Температурата беше под нулата, така че по улиците имаше малко хора, които — при все това — не ми обръщаха никакво внимание. Уайтфиш беше най-вече курортно място, където през лятото се наблягаше на голфа, лова и риболова, а през зимата — на ските, кънките и шейните, както и на множеството празници и развлекателни събития помежду двата курортни сезона. Местните жители бяха не повече от 7000 и макар по принцип доходите на посетителите и тукашните хора да се различаваха значително, цената на живота в Уайтфиш изобщо беше поносима.

Вървях в студа и през снега, като се придържах към авенюто на север, през късия мост на мястото, където река Уайтфиш навлизаше в града, а две пресечки по-нататък пресякох жп линията, която минаваше по виадукта. Уайтфиш беше основан в началото на XIX в. като средище за продажба на кожи, а после, със самото започване на XX в. — при откриването на Северната железопътна линия — кожарството отстъпва на дърводобива и днес, след още сто години, дърводобивът е изместен от почивното дело. Навсякъде по бреговете на езерото с голяма скорост се изграждат вили и курортни селища.

Връщането до къщата ми отне почти час донякъде заради снега, но главно защото никак не бързах. Не забелязах никакви признаци някой да ме наблюдава или следи, може би защото наоколо нямаше жива душа. Беше изминала точно седмица, откакто двамата с Алена бяхме оставили зад гърба си неприятните преживявания в Сънривър, щата Орегон. Доколкото знаехме, трупът на Иля досега не беше открит. А при начина, по който Дан и Вадим работеха, едва ли някога щеше да бъде.

И все пак Алена и аз се движехме по възможно най-незабележимия начин от Сънривър насам. Все още ни издирваха, а според информацията, която ни беше дал Иля, нямаше съмнение, че зад враговете ни — поне в определена степен — стоеше федералното правителство. А това, че се бяхме завърнали в САЩ преди десет дена, без да привлечем внимание, означаваше само, че сме свършили добре работата си.

Но не и днес. След като бях подал заявление за международен паспорт — и то с истинското си име, при това със снимки — което щеше да достигне Държавния департамент. За мен нямаше никакво съмнение, че името ми е маркирано и че съм в нечий списък за наблюдавани лица. Който и да беше той, Матю Бауълс щеше скоро да научи, че съм посочил Айрън Хорс Роуд като свой постоянен адрес.

И щеше да последва реакция. Този, който искаше смъртта ни така силно, нямаше особен избор. В подобно положение заради събитията в Колд Спринг бях и аз.

 

— Готово ли е? — попита ме Алена, когато я подминах на плочника пред къщата.

В ръката си държеше пистолет, но когато се обърнах към нея повторно, вече го нямаше. Свалих си шапката и изтупах снега от раменете и обувките си. Някои снежинки попаднаха върху босите й крака, затова тя изсъска и бързо прекрачи към по-безопасния килим.

— Подписано, подпечатано и прието — уверих я аз. — Добре ще е да се обуеш, защото може да се наложи да тръгнем бързо.

— Заявлението ти ще пристигне в областния център най-рано вечерта или утре сутринта. — Тя направи няколко крачки към кухнята и каза през рамо: — Имаме време.

Свалих палтото и горнището от анцуг под него и ги окачих на стената. Когато казах на дундата Лора, че съм постоянен жител, всъщност я излъгах, защото къщата беше под наем. Както повечето от сградите покрай езерото Уайтфиш тя бе построена наскоро, преди не повече от пет години, и всичко в нея се усещаше като ново — от скърцането на килимите до мириса на чаршафите. Някак си ми напомняше на къщата на Алена в Бекия, преди да я погълне запаленият от мен пожар.

Когато я настигнах, Алена стоеше при кухненската маса, от чайника излизаше струйка пара. На масата имаше и лаптоп, отворен на уеббраузър. Бяхме си купили компютъра от Сиатъл, след като разчистихме скривалището й в южната част на града. Алена го беше подготвила преди години, заедно с още десетки из целия свят, когато я бяха обявили за една от десетте най-търсени в света. Повечето бяха в Западна Европа или Съединените щати, тъй като и обектите й най-често живееха там. Всяко скривалище беше предназначено да се използва само веднъж и никога повторно, като съдържаше едно и също: оръжие, пари в брой и различни документи за самоличност. Тайникът в Сиатъл съдържаше шейсет и три хиляди щатски долара, два комплекта документи за самоличност, сред тях и шофьорски книжки (една за щата Вашингтон, друга за Айдахо), кредитни карти („Виза“ и „Американ Експрес“), паспорти, четири пистолета (всички полуавтоматични), муниции за тях и два комплекта дрехи. Всичко беше изготвено по поръчка за Алена, така че не можех да използвам нито дрехите, нито паспортите — страдах от явна полова дискриминация.

Сиатъл беше последната ни спирка преди Уайтфиш, изкарахме там нощта, след като изоставихме Вадим и Дан в Сънривър. Като имахме предвид онова, което Иля ни разказа, пътуването със самолет изглеждаше ненужен риск.

Алена спря газта от котлона на чайника. Държеше ръкохватка с картинка на скачаща риба, за да поеме съда. Напълни двете чаши. Когато свърши, аз й посочих с глава лаптопа:

— Потръгна ли ти?

Тя също погледна нататък с кисело изражение.

— Нищо. Никой, когото да познавам или за когото да си спомням.

Взех чашата си и помирисах течността. В чая, който беше приготвила, имаше и лимон, и билков аромат, но за първи път от много време насам ми се прииска да пия кафе.

— Не искам да накърнявам самомнението ти, но дали е възможно този, който иска смъртта ни, да е засегнат от мен, а не от теб? — вдигнах вежди аз.

— Вижда ми се твърде малко вероятно. — Тя наблюдаваше как проучвам чая. — Ти не си и никога не си бил един от десетте. Ако е някой от Белия дом, някой от сегашното правителство, много по-вероятно е, пряко или косвено, аз да съм си имала работа с него. Или е някой, чиято поръчка съм изпълнила. Само така може да се обясни тази вендета.

Извадих торбичката с чай от чашата си и я пуснах в умивалника. Хвръкнаха пръски, които имаха цвета на кетчуп.

— Ако е вендета, въпросът започва да изглежда по-личен.

Алена поклати глава и ме погледна. Въздъхнах и отпих от чашата си. С радост открих, че вкусът няма нищо общо с кетчупа. Приличаше по-скоро на портокали и шипка, но не бях съвсем сигурен.

— А и ударът в Колд Спринг говореше за известна… за прекалена разпаленост може би.

— Ако приемем, че си права, това ни връща към работата, която си свършила, като една от десетте, за ЦРУ или Пентагона. Работа поне отпреди четири години.

— По-скоро шест, мисля.

— Мислиш?

— Договорите винаги се сключват чрез надеждни посредници, Атикъс, нали знаеш?

— Да, ама трябва сам да проучиш кой е реалният поръчител, разумът го изисква.

Тя кимна, че е съгласна, но някак разсеяно.

— Възможно е все пак да съм пропуснала нещо. Човекът или хората, за които съм работила, да не са били същите, за които съм си мислела. Стават грешки. Правителството понякога наема подизпълнители. Затова е възможно някой да е разбрал какви договори съм сключила и да е използвал процедурата за свои цели.

— Това е нашият отговор — заявих аз.

Тя леко кимна.

— И аз си мислех така. Ако съм направила удар за някого, който сега е в Белия дом, това може да е достатъчен мотив. Преди да умре, агент Фаулър разговаря надълго с нас двамата за онова, което съм направила, и за кого съм го направила. Ако е докладвал тия данни на шефовете си и не е бил достатъчно дискретен, може нашият противник, който и да е той, да се е разтревожил да не бъде разкрит благодарение на контактите си с мен. И с цел да се предпази, е взел мерки да заглуши и двама ни.

— Не говори така — вдигнах ръка аз.

— Как?

— Скот не е виновен. Не обвинявай мъртвия човек.

— Не искам да осквернявам паметта на приятеля ти — внимателно отвърна Алена. — Просто посочвам факта, колкото и неприятно е да се чуе. Важното сега е, че данните са стигнали до противника ни в Белия дом, важното е, че след това той ни е възприел като заплаха, която трябва веднага да се отстрани.

— А това означава, че сега ни преследват заради нещо, което ти е ясно, че не знаеш.

— Да.

— А ако се напънеш да си спомниш?

— Направих го.

— Може би трябва да положиш повече усилия.

Алена отпи отново от чая си, остави чашата и направи двете крачки, колкото й трябваха, за да се озове точно пред мен. Сложи длани върху ръцете ми и ме погледна сериозно в очите.

— Това може да стане и по друг начин, Атикъс — нежно започна тя. — Можем да се махнем оттук веднага, а от заявлението ти за паспорт няма да има по-лоши последствия, отколкото от смъртта на Иля. Можем да се оттеглим и да се опитаме да поемем по нов път.

— Не — поклатих глава. — Наистина не можем да го направим.

— Земята е голяма. Има много места, където да се скрием.

— Не искам повече да се крия.

Тя стисна ръката ми леко, почти незабележимо.

— Ами ако изобщо не искат да разпитват теб? Ако сме сбъркали и намерението им да отстранят мен е по-силно от желанието им да заглушат теб?

— Тогава ти ще ме запазиш жив — отвърнах аз.

Страхът у нея лесно можеше и да не се забележи — само очите й проблеснаха, което говореше за съмненията и болката, която изпиваше. В Кобулети, когато я ядосвах, отегчавах или радвах, тя показваше чувствата си с по-голямо желание, макар и това да беше нещо ново за нея. Откакто се завърнахме в Щатите, и това бе започнало да изчезва. Професионалното отношение изместваше личното. Освен външните затруднения ние имахме и свой проблем — нищо не ни засягаше лично, но и всичко правеше точно това.

Всеки наш ход трябваше да бъде професионален, но все пак мотивите ни оставаха лични. Можехме, разбира се, да твърдим, че всичко, което правим, е в самозащита и за да оцелеем, а пък може би за Алена това си беше истината. Не беше така за мен обаче, това го знаехме и двамата — беше заради бъдещето и заради миналото, заради дома, който си бяхме устроили в Кобулети, както и заради онова, което се бе случило в Колд Спринг през онази есенна утрин в Нова Англия.

— Трябва да намеря отговора — твърдо заявих аз. — А ако начинът да го науча е да докарам виновниците тук, така и ще стане.

Дланите й се придвижиха по ръцете ми, след това спряха и ме пуснаха — виждах колебанието във всяко движение, вътрешната й борба. После тя отстъпи, излезе от кухнята и се загуби из къщата.

— Трябва да стягам багажа — дочу се от другата стая.

Тази нощ се любихме, пречистващо и жадно, а щом свършихме, останахме впити един в друг, както по време на най-голямата си страст. Нощта беше съвършено тиха и спокойният снеговалеж се нарушаваше единствено от свистенето на климатика, който се опитваше да прогони студа от къщата.

Алена опря устни в бузата ми и прошепна:

— Ще те наранят.

— Знам.

— Аз ще дойда колкото мога по-бързо.

— Знам.

— Ще дойда за теб.

Целунах я.

— Знам — казах отново.

Сутринта вече я нямаше.

 

Четири дена чаках и наблюдавах.

 

А два дена по-късно, когато слънцето се скриваше зад планината и долината започваше да се смрачава, на вратата се почука. Бях запалил огън в камината донякъде заради студа, донякъде заради мрачните си предчувствия и самотата. Четях книгата с есета на Кърт Вонегът, която си бях купил в града, но прочетеното с нищо не подобри настроението ми.

Когато чух почукването — три бързи удара, непридружени от звънене — разбрах, че времето е дошло. Отбелязах страницата, до която бях стигнал, и оставих книгата на масичката, до един от пистолетите, „Валтер“, от скривалището в Сиатъл. За миг се поколебах дали да взема оръжието със себе си, но после реших, че последното, от което имам нужда, е да им дам възможност първо да стрелят, а после да задават въпроси.

Щом чукаха на предната врата, значи вече бяха разположили екипа си и отзад. Не бях чул чупене на стъкло, нито бях усетил разместване на въздуха заради течение. Това значеше, че още не са проникнали вътре и изчакват да видят дали няма да побягна нанякъде. Разбира се, ако приемем, че целта им е да ме заловят, не да ме убият.

На вратата се почука отново, този път малко по-нетърпеливо.

Оставих пистолета на мястото му и тръгнах натам.

Трима души ме изчакваха на покрития вход, като никой от тях не беше явно въоръжен. Двама носеха сини дънки, ботуши и тежки шуби, а третият, в контраст с тях, бе облечен с костюм, елегантен балтон и ръкавици.

Разпознах двама от тримата, като единия си спомних от бензиностанцията. Тогава носеше черна шапка и лежеше по гръб.

— Шон — обърнах се към него и изненадах самия себе си, че името му ми дойде така лесно. — Как ти е рамото?

Тогава Матю Бауълс, онзи с тъмносиния костюм и черния балтон, направи крачка напред и ме огледа като че ли бях стока за продан.

— Гадина мръсна — процеди той, — наистина си ти.

— Наистина — съгласих се.

Бауълс ми се усмихна по същия измъчен начин, както преди три години и половина, когато го бяхме видели със Скот Фаулър за последен път. Беше същата усмивка, с която изслуша разказа ни за Оксфорд. С нея беше вдигнал телефона и бе дал нареждане Оксфорд да бъде пуснат. В усмивката личеше самодоволната увереност, че той знае повече от теб, че всичките ти догадки са неправилни и че той ще бъде наблизо, когато сам се увериш в това. Мразех идиотската усмивка.

Намразих я още повече, когато Бауълс изръмжа:

— Хванете го.

Шон и другият тръгнаха към мен и в същото време от вътрешността на къщата се чу скърцане и пукане. Протегнах ръце, защото си мислех, че ще ми сложат белезници, но това се оказа наивно от моя страна, защото Шон с нетърпение ме удари с юмрук от лявата страна, точно под ребрата. Беше силен и злобен удар, но сигурно бих могъл да го отбягна, ако бях поискал.

После другият тип се присъедини към побоя и аз се свлякох на колене в покрития вход. Зад гърба ми се разнесе шум от движение и се чуха гласове — пристигаха хората, които бяха обкръжили къщата. Някой ме изрита с ботуш, последва го друг, после пак първият… пред очите ми пламнаха огньове, а в устата си усетих вкуса на собствената си кръв. Накрая не остана нищо освен студа от снега, натрупан на преспи върху верандата.