Грег Рука
Самоотбрана (25)

2.

Луис Удбърн носеше панталони в защитен цвят и избеляла жълта риза, имаше тен, какъвто можеше да се получи само от бутилката и от прекалено спане. Не си беше сложил вратовръзка.

Алена и аз го гледахме как се приближава към нас иззад бюрото си в Клуба за яхти и други водни возила и Кейп Фиър. Администраторката, която бе извикала Удбърн, гърдеста блондинка, чието червило беше с цвета на знака стоп, ни представи един на друг.

— Луис, това са Миранда и Саймън Коул. Изглежда са ги насочили към теб.

— Наистина ли? — Неочаквано радостна усмивка озари лицето на Удбърн. — Това е чудесно. И какво мога да направя за вас?

— Той иска да си купи яхта — махна към мен Алена. Гласът й прозвуча равно, като че ли искаше да угоди на съпруга си, но не кой знае колко.

— Ами това ни е стоката тук, яхтите — усмихна ми се щастливо Удбърн, после погледна Алена. — Но вие не изглеждате особено убедена, госпожо Коул.

— Струва ми се, че са ужасно скъпи.

— Ще се учудите, като разберете колко разумни са цените на някои от нашите съдове. А и няма как да не признаете, че това е много добро капиталовложение. — Той се приведе напред, заговори по-тихо, но южняшкият провлечен изговор се засили. — А за счетоводителя ви и самия ви бизнес това са необлагаеми пари.

— Виждаш ли за какво говоря? — обърнах се към Алена. — Това е добро капиталовложение.

— Абсолютно — съгласи се Удбърн и отстъпи назад към бюрото си, като ни даде знак да го последваме. — Защо не поседнете и не прегледате някои от брошурите ни, за да се ориентирате какво точно търсите. Изборът е голям. А искате ли нещо за пиене — студен чай, минерална вода?

— Минерална вода — вдигна глава Алена, — но да не е газирана.

— Аз не искам нищо, благодаря — обадих се и аз.

Луис Удбърн ни отведе до тапицираните с кожа столове срещу бюрото си, после излезе, навярно да потърси водата за Алена. Аз обходих още веднъж стаята с поглед. На останалите две бюра седяха още двама продавачи, а семейство на възраст прелистваше един от каталозите. Допусках, че сега не е сезонът за сериозни продажби.

Удбърн се завърна с бутилка „Евиан“ и по пътя я подсушаваше със салфетка. Подаде я на Алена с цялата тържественост на виночерпец, който представя гордостта на избата си, и се върна зад бюрото си. Давах му петдесет години, а ако можеше да се вярва на пръстена и снимките на бюрото му, беше женен втори, а може би трети път.

— И така, за какъв плавателен съд си мислите? Някой крайбрежен за развлечение или нещо за по-далечни плавания? Яхтите от серията „Фор Уинс Виста“ са много добри, прекрасни за забавление. — Той порови сред брошурите на бюрото си и започна да ги подрежда пред нас. — Интересна е и серията яхти круизери. Препоръчвам ви горещо да огледате тези. Произведени са тук, по река Кейп Фиър. Наистина си струва да помислите за тях.

Протегнах ръка и той веднага постави в нея брошурата.

— А какъв размер търсите? — попита Удбърн.

— Девет-десет метра — отвърна Алена.

— По-скоро петнайсетина — уточних аз, докато разглеждах брошурата.

Алена остави бутилката си с вода и ме изгледа:

— По-рано казваше друго.

— Да видим първо какво ни предлага — отвърнах аз и отново се обърнах към Удбърн. — Проблемът с Миранда е, че изобщо не знае за какво става дума. Пространствените й възприятия са много объркани.

— Саймън!

— Стига де, скъпа, знаеш, че е така. Признай си, нямаш никаква представа за разликата между петнайсет и деветметрова яхта.

— Осемметрова — настоя тя.

Удбърн се засмя тихо и го направи много добре, защото личеше, че оценява остроумието на Алена, без да обръща внимание на укора в гласа й.

— Някои осемметрови съдове са много добри — започна той. — Само че оценката наистина е трудна, когато разговаряме абстрактно.

— При осем и деветметровите лодки мястото отдолу е доста ограничено — обърнах се аз към Алена. — А това няма да ти хареса.

— Вижте какво — намеси се Удбърн, — нека се разходим из магазина и сервизния отдел. Там ще видите различните размери. Няма да можете да се качите, разбира се, но поне представата ви за мащабите ще стане по-ясна.

— Това е отлична идея — скочих на крака заедно с него. И двамата погледнахме към Алена с очакване.

Тя въздъхна, а после с твърде правдоподобна неохота се изправи.

 

Оставихме Луис Удбърн да ни изрецитира програмата си, докато ни превеждаше през сервизния отдел. Изслушахме внимателно обясненията му за подобренията по този модел и специалното оборудване на другия. Той обясняваше повече на Алена, макар в нито един момент да не забравяше, че и аз съм там, а тя пресъздаде убедителна картина за това как лека-полека е спечелена за каузата. Наближаваше четири часът, когато завършихме обиколката, и Алена дори бе започнала да се смее на шегите на Удбърн.

По обратния път към салона за продажби тя ми пошепна:

— Джейк има право. Много е добър.

И посочи Удбърн не толкова заради мен, а за да е сигурна, че той разбира за кого говорим.

— Прав беше, наистина — съгласих се аз. — Трябва да му благодаря за препоръката.

— Все пак да изчакаме, докато купим някоя лодка — предложи Алена.

— Джейк ли? — попита Удбърн.

— Приятелят, който препоръча да се обърнем към вас — поясних аз. — Джейкъб Колинс.

Той го прие спокойно и не се замисли, още едно от качествата му на добър търговец:

— Сериозно? Е, това наистина е забавно. Много… забавно.

— Защо?

— Защото не съм се виждал с Джейк от доста време. — Луис Удбърн погледна часовника си и добави: — Боже, нямах представа колко време ни е отнело. Извинявайте, господин Коул и госпожо Коул, налага се да сложа край на срещата ни. Доведената ми дъщеря има среща по бейзбол, която трябва да видя. Какво ще кажете да ви оставя на някого от колегите си?

— Приятно ни беше да преговаряме с вас — увери го Алена.

— Радвам се да го чуя, наистина, но трябва да тръгвам.

Той ни се усмихна, но не със съвсем същата усмивка. Не долових страх в нея, а по-скоро нещо като объркване, може би примесено с известно смущение. Ръкува се с мен, после кимна на Алена и се запъти към колата си — сребрист кадилак, нов модел.

Видяхме как кадилакът се изтегли по Маркет Стрийт и се загуби сред останалите автомобили.

— Е, ако все още е твоят човек, какво ще направи сега? — попитах Алена.

— Ще се обади на последния номер, който му е оставил Саржанти, и ще съобщи, че Миранда и Саймън Коул са се отбили при него.

— Сигурно така ще стане.

— Защо, странни ли ти се видяха реакциите му?

— Как така странни?

— Не знам. Като че ли не бяхме първите хора, които му говорят за Джейкъб Колинс лице в лице напоследък. Вместо, да кажем, да го споменат по телефона.

Алена замислено кимна:

— Нека сега се върнем в хотела. Ще звънна на Никола и ще го помоля да провери входящите съобщения, после да ни се обади.

Отидохме до паркинга, където бяхме оставили колата под наем, аз седнах зад волана и потеглих покрай реката към хотела ни. От време на време поглеждах в огледалцето и на два пъти ми се стори, че ни следи едно синьо беемве, но може би бях станал прекалено мнителен. Маркет Стрийт беше дълга, права и осигуряваше най-пряка връзка с центъра. Макар да имаше много изходи, трафикът по нея беше тежък и беемвето далеч не беше единствената кола, движеща се в нашата посока.

Това си казвах на себе си, докато не паркирахме в паркинга на „Уилмингтониън“ и излязохме от колата.

— Колата е зад нас вдясно — съобщи Алена, без изобщо да я посочва. — Следваше ни по целия път дотук.

Бях на двайсетина метра и дори от това разстояние видът на човека, който слезе от колата, не ми хареса. Не че беше висок, не надвишаваше по ръст нито мен, нито Алена, но нещо във външността му веднага ми напомни за Дан. Когато се обърна към нас, видях как дясната му ръка се спусна към джоба на сакото, а това ми се хареса още по-малко. Ако посягаше за пистолет, нямаше да можем да направим друго, освен да бягаме или да пострадаме. Ръката обаче се измъкна плавно и бързо, както беше влязла, без в нея да се е появило оръжие.

Сложих ръка върху рамото на Алена и се насочихме към една от петте сгради на „Уилмингтониън“, онази, в която беше апартаментът ни.

— Приближава се отзад.

— И затова ни постави с гръб към него — измърмори Алена.

— Искам да бъдеш вътре — настоях аз.

— Ти си глупак.

Тя се спря и се извърна, а аз направих същото.

Човекът се беше приближил на пет-шест метра. И двете му ръце се виждаха добре и явно вървеше право към нас. Когато застанахме лице в лице, той се провикна:

— Извинете ме, извинете много. — Гласът му беше дълбок и плътен, не много различен от гласовете на оперните баси.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попитах аз.

Той забави ход, после ни огледа бързо, но цялостно, като започна от Алена. Изражението му не беше враждебно, но не беше и неутрално; в очите му личеше най-вече предпазливост. Кожата му имаше топлия и хубав тен на човек със средиземноморски произход, а впечатлението се подсилваше от съвършено черната му коса и твърде тъмната отсянка на кафявите му очи. Навярно беше италианец, а още по-вероятно сицилианец. Носеше дрехи в защитен цвят, с черна тениска под отвореното сако, а палтото му, кафяво почти като очите му, беше тънко, сякаш очакваше пролетта да дойде всеки миг. Когато погледнах краката му, установих, че не носи маратонки или мокасини, а ботуши с четвъртита предна част. Над джоба на панталона му се виждаше дръжката на сгъваем нож.

Или сега, или в миналото беше служил в армията и за миг се зачудих дали не е някой от приятелите на Шон.

— Изпуснахте това — съобщи той, измина останалото разстояние помежду ни и протегна дясната си ръка.

— Не мисля.

— Да, да — натърти той. — Така беше.

Тогава ми показа какво имаше в ръката му.

Беше снимка на Натали Трент.