Грег Рука
Самоотбрана (10)

2.

Комплексът беше в края на скалите и имаше изглед към Суон Айланд (Острова на лебедите) — място, наречено така, защото някога е било предпочитано от лебедите или защото земята около Уиламет Ривър е била притежание на някой си Суон. Не знаех това и не го проверих, тъй като не ме интересуваше.

Не това беше причината да дойда в Портланд. Като застанеше срещу него, човек виждаше две сгради в комплекса, всяка четириетажна и навярно с двуетажни мезонети по на два етажа. Сградите бяха достатъчно високи, за да се отървеш само със счупен крак, ако скочиш от горните балкони. Ако обаче скочиш с главата напред, циментените основи ще ти видят сметката.

Беше седем часа сутринта, студеният дъжд валеше без прекъсване, а погледнех ли през реката, едва-едва забелязвах през капките покритите с дървета планини на запад. Седях в нисан с повишена проходимост, на кормилото беше Данилов Коркева, а точно зад мен седеше Алена. Бяхме в Портланд вече двайсет и седем минути. Преди трийсет часа бяхме оставили Миата на грижите на Раминисшвилис и тръгнахме към Франкфурт вместо към Лондон. Бяхме хванали директен полет с „Луфтханза“ до онова, което наричали Града на розите. Досега не бях забелязал някакви рози. И за тях, както и за произхода на Суон Айланд, нямаше да имам време.

Дан и Вадим бяха пристигнали два дена по-рано със самолета „Гълфстрийм“. Двамата бяха поставили Иля Тягачев под пряко наблюдение, като се редуваха.

— Сигурен ли си, че е той? — попитах го. Собствените ми думи прозвучаха странно, тъй като все още усещах английския чужд.

Дан кимна.

— Сам го разпознах, Атикъс. Ето, ако заобиколим оттук, можеш да видиш подстъпите. Настанил се е на втория етаж, втория апартамент от юг.

— Сам ли живее?

— Доколкото можем да преценим, да. Не съм огледал апартамента още. Не искам отново да го изпусна.

— Сигурно си прав — съгласих се аз. Дан завъртя кормилото и ние обърнахме към Северен Холман, общо взето на изток, после направихме остър десен завой и се озовахме пак на юг, този път от задната страна на жилищните сгради. Докато приближавахме, видяхме и останалите къщи от двете страни на улицата, чиято ниско окосена морава стигаше до самите тротоари. Личеше, че къщите, изхабени от годишните времена и лошото им поддържане, са доста стари. Най-хубавите неща в непосредствената околност изглежда бяха самите жилищни сгради.

Бяхме забелязали предпазна ограда от черна стомана пред комплекса с домофон при портата. В двора имаше паркинг с клетки за всяка кола, разположен под мостчето към апартаментите на втория етаж, но то осигуряваше твърде оскъдна защита срещу дъжда и на шофьора, и на колата му. Оградата беше висока два и половина — три метра, с отвесни решетки без напречни елементи, които биха поощрили прекачването. За автомобилите имаше механична порта, която се движеше по релса и се затваряше в момента, когато колата влезеше. На около два метра на север имаше по-малка порта, за пешеходци. Докато подминавахме паркинга, не видяхме никого в него, макар че в повечето клетки имаше коли. Преброих клетките от южната страна и забелязах, че четвъртата е празна. Ако приемем, че на всеки апартамент се пада по една клетка, а апартаментите от втория етаж са с нечетни номера, колата на Иля я нямаше в паркинга.

— Къде е той сега? — попита Алена от задната седалка.

— Работи, кара такси — обясни Дан. — Нощна смяна. Не исках Вадим да върви след него през цялата нощ, защото той като нищо би го направил. Казах му да си почине, затова сега е в хотела си.

Алена тихо изстена от неудоволствие.

— А кога се връща от работа? — попитах аз.

— Още един час, кара от полунощ до осем. — От тона на Дан личеше, че иска да ни увери — липсата на наблюдение не означава липса на информация. — Връща се вкъщи, спи, после става към четири следобед и отново излиза.

— Отива на другата си работа — допълних аз.

Дан беше излязъл от комплекса и бе подкарал на юг, по главния път, обратно към центъра на града.

Погледна ме с известно подозрение.

— Ти знаеш ли за другата работа?

— Е, не е платил за тия удобства със заплатата на обикновен наемник — замислих се аз. — А ако е работил за нас само заради парите, сигурен съм, че ги е изхарчил отдавна. Имал е и други поръчки. Сигурно така сте го открили.

— Наистина има други поръчки — съгласи се Дан. — Продава метадон. Предимно на руснаците. А може да добавиш и всички останали: украинци, арменци, казахи, узбеки, таджики и т.н. Те са над шейсет хиляди. Точно затова Иля е дошъл тук. Не е искал да напусне САЩ, но не е искал да остави и близките си тук. Затова е отишъл вероятно първо в Сиатъл, може би в Сан Франсиско, не сме проверили всичките му пътувания досега. Но се е озовал тук може би преди шест-седем месеца. — Дан се облегна на стола си така, че имаше опасност да се стовари върху хората, които седяха зад него.

Намирахме се в хранителния отдел на един от моловете в града. Той беше на третия етаж с изглед към пързалката за кънки отдолу, където трийсетина момчета и момичета се пързаляха. Музиката достигаше до нас изкривена. С глухата, но силна мелодия и заобикалящия ни шум от хората, които пазаруваха и обядваха, беше много малко вероятно някой да дочуе разговора ни.

— Както и да е, свързва се с руснаците и знаеш как става нататък. Среща се с необходимите хора и си намира начин да пренася метадона от лабораториите извън града до продавачите в него. Има много метадон. А и в Орегон имат достатъчно много открити пространства, които са задължителни за производството. Продуктът вони отвратително.

— Ти сигурно познаваш хората, с които е работил — предположих аз. — Така ли го намери?

— Единия познавам от много отдавна. Той чул от приятел, който чул от друг приятел, чул от трети приятел, че съм търсел този човек и това било важно за мен — Иля си е променил името на Макс Дугачев.

— А сигурен ли си, че е той?

Дан се приведе напред и явно се ядоса.

— Вече ти казах. Сам проверих и се убедих с очите си. Това за мен е личен въпрос.

— А на този, приятеля на приятеля ти, вярваш ли му?

— Казах ти, вярвам му.

— Откъде го познаваш?

— Няма значение! Познавам го, той няма да ме прекара и знае какво е личен въпрос, ясно ли е?

— За мен е важно — настоявах аз. — Важно е дали ще предупреди Макс, че сме по следите му.

Дан ме изгледа, после заговори по руски на Алена — попита я докога трябва да търпи глупостите ми. Тя седеше с извърната от нас глава и наблюдаваше кънкьорите. Без да го погледне, му отговори, че трябва да ме търпи, защото моите глупости са нейни глупости и ако не иска да ги чуе от мен, може да ги чуе от нея. Въпросите ще бъдат същите, но търпението й да получи отговор — много по-малко.

Думите й прозвучаха малко отегчено и тя изобщо не повиши глас, така че Дан отново се обърна към мен и въздъхна.

— Казва се Семьон. Семьон Пагаев. Бяхме заедно пред Белия дом, когато хардлайнерите се опитаха да свалят Елцин през 1993 г. На този човек бих доверил живота си.

Трябваше да се замисля за миг, докато се сетя, че Белият дом, за който говори, е Белият дом в Русия, седалището на парламента. А сега там се намираше руското правителство, ако паметта не ме лъже.

— Това стига ли ти? Сега доволен ли си? — гневно попита Дан.

— Почти. Как е разбрал Семьон, че Макс е всъщност Иля?

До мен, без да откъсва очи от кънкьорите, Алена изсумтя тихо, захили се и процеди:

— Кажи го бързо десет пъти.

Шегата завари Дан неподготвен. Прекъсна го тъкмо когато се канеше да ми отговори, но той реши да направи втори опит и погледна странно към Алена.

— Едно от момчетата на Семьон… — започна той.

— И той ли има деца? — прекъснах го аз.

— Не, не, един от хората в екипа му, който има сестра… мисля, че се казваше Киска. Минава за голяма красавица. Макс и още няколко души се опитали да й направят впечатление. Разказвали за подвизите си. И Макс се похвалил, че е работил с екип от Брайтън Бийч, когато за първи път дошъл по тия места. А това ме връща към Семьон. Семьон си спомня за съобщението ми, свързва се с мен и ми изпраща по интернет снимка, направена с мобилен телефон. Прилича на Иля. Вадим и аз пристигаме тук и потвърждаваме самоличността му, както ти казах.

Дан сложи големите си ръце на масата помежду ни и се наведе напред.

— Сега доволен ли си, господин Атикъс? Моля ти се, кажи ми, че си доволен.

— Е, чак дотам няма да стигна — свих рамене аз. — За момента обаче съм удовлетворен.

— Значи ще свършим тази работа?

— Сега малко ще поспим — отвърнах.

 

Алена и аз се регистрирахме в хотел „Хийтман“ в центъра, на шест пресечки от хотел „Лусия“, където се бяха настанили Вадим и Дан. Платих с кредитна карта, според която името ми беше Кристофър Морс, а после — за потвърждение — показах на девойката от регистрацията и калифорнийска шофьорска книжка със същото име. Получихме двустаен апартамент на шестия етаж с прозорци към улицата.

Току-що бе отминало обед, когато влязохме в стаята. Вече бяхме започнали да чувстваме умората от смяната на часовете. Спуснах щорите и дръпнах пердетата, окачих табелата „Не ни безпокойте“, после за пет минути направих някои упражнения по йога, за да премахна схващането от дългата неподвижна поза.

Алена взе душ. След това аз заех мястото й, после и двамата се срутихме в леглото и заспахме почти едновременно.

Когато се събудих, щорите и пердетата отново бяха отворени, а сивото дневно небе се бе превърнало в черна нощ. Дочух, че Алена говори с някого на вратата. После вратата се затвори и тя се показа облечена в една от хотелските хавлии, с поднос в ръце. Остави подноса на масичката до леглото, видя, че съм се събудил, и се усмихна.

— На третия етаж има зала за фитнес — каза ми тя. — Работи денонощно.

— Имаш ли нещо под хавлията? — попитах я.

— Не.

— Сигурно има и по-добри упражнения.

— Разтривка на сърцето може би — усмихна се тя.

Погледна подноса в ръцете си и се усмихна дяволито. После разкопча колана на хавлията и се пъхна под завивките. Тогава се целунахме и го направихме дълго и нежно. След това прокарах пръсти през косата й, погледнах я и реших, че е много красива.

— Обядът ще изстине — отбелязах след малко.

— Той е само кисело мляко и сушено грозде. — Тя погали бузата ми, като проследи белега, който ми беше останал от удар с дръжката на пистолет преди години. — Нищо му няма.

— Мисля, че Дан вече е разбрал за нас.

— Смяташ, че Вадим му е казал?

— Вадим също, но Дан не го е повярвал до днес, когато ти се пошегува в търговския център.

— За какво?

— За десетте пъти набързо.

Тя се усмихна доволна от себе си, после се притисна по-силно. Целуна ме отново, този път по-страстно, а аз я притиснах очарован както винаги от нейния допир. Чрез милувките си й казвах, че я разбирам, че ще бъда винаги с нея, че й прощавам досегашните и бъдещите грехове, че също я обичам.