Грег Рука
Самоотбрана (31)

8.

Следващата сутрин се събудих рано и открих, че Трент вече е излязъл и навярно е взел Пано със себе си. Не беше оставил бележка, но двете снимки от светилището за семейството му също ги нямаше. В стаята на приземния етаж, където живееше Пано, видях пълна с оръжие торба, завряна под леглото. В нея имаше два полуавтоматични пистолета, „Колт“ и „Смит & Уесън“. Смитът имаше нарез за заглушител и аз не се учудих, че открих устройството в страничния джоб на торбата. Оставих ги на мястото им и излязох в утринната лека мъгла да направя упражненията си по йога.

Алена се присъедини към мен след петнайсетина минути и тъй като изведнъж се бяхме оказали без детегледачи, решихме да потичаме по брега. Върнахме се в къщата след час и половина и аз направих закуска, докато Алена вземаше душ. Ядохме на масата сред документите и бележките си.

— Искаш ли аз да го направя? — попита Алена, докато миехме съдовете.

— Не — тръснах глава и отидох да взема душ.

Следващата сутрин Пано се върна на кормилото на зелена хонда акура, която не бях виждал досега. Алена и аз го изчакахме на вратата. Той стъпи на верандата с вид на човек, който иска да ме пребие.

— Хотел „Мариот“ в Балтимор — съобщи Пано. — Във вътрешното пристанище, стая 1404.

Протегнах ръка и той пусна ключовете от колата в дланта ми.

— Ти си студенокръвен кучи син — изръмжа Пано.

— И двамата познаваме и по-студенокръвни — отвърнах.

Влязох в зелената акура и я подкарах към Балтимор.

Паркирах няколко пресечки преди хотела и изминах пеша останалото разстояние. Пролетта още не се чувстваше в Мериленд и вятърът, който идваше от водата, бръснеше жестоко — прииска ми се да бях взел вълнена шапка или друго прикритие за голия си скалп. Смит & Уесънът беше заврян под колана, а заглушителят беше в левия ми джоб — металът и на двата беше много студен. Беше ранна, но вече тъмна вечер и наоколо имаше много хора. Наложи се да изчакам участниците в някакъв конгрес да напуснат фоайето, за да успея да вляза в хотела.

Потрябваха ми няколко секунди да намеря асансьора и още две минути, преди да потегли за четиринайсетия етаж. Возех се с още трима души: добре поддържана блондинка на трийсет и няколко години и двамата й изискано пременени синове; по-големият сигурно имаше десет години. Той настъпи без да иска майка си, докато влизаха след мен.

— По дяволите! — изръмжа му тя. — Не вярвам да умреш, ако се извиниш.

Момчето я погледна с не по-малка омраза от нейната и се подпря на стената на кабинката. Без каквато и да е искреност измърмори:

— Извинявай.

Майката изсумтя нещо, а когато кабинката спря на четиринайсетия етаж, на излизане аз й казах:

— Дръжте се с него като с чудовище и той ще стане чудовище.

Не чух какво ми отвърна зад затварящата се врата.

Трент ме покани в стаята, без да каже дума, като се извърна веднага щом влязох. Използвах случая да откача табелката „Моля, не безпокойте“ от вътрешната страна на вратата и да я прехвърля на външната дръжка. После го последвах в стаята и го заварих да си налива чаша бърбън. Добави лед с ръка вместо с щипците, после ми подаде чашата.

— Не, благодаря — отвърнах аз.

Отговорът му беше да наведе чашата и да изсипе половината от съдържанието й в гърлото си.

Стаята беше със спалня и той се бе постарал да е подредено. На нощното шкафче до прозореца беше сложил снимките на жена си и дъщеря си. Чантата за голф, с която бе пренесъл пушката, се виждаше опряна на стената до гардероба, а самото оръжие лежеше върху кърпата за баня на леглото като че ли току-що го беше почиствал. А може би беше точно така. Пушката беше „Робинсън М96“, любимият модел на Натали, същият, с който Алена бе убила Оксфорд преди три години и половина.

Трент довърши питието и остави чашата върху вестниците, отрупали бюрото. От мястото си виждах колонките с цифри, които Алена му бе помогнала да изготви.

— Тя те харесваше — промърмори Трент, като гледаше снимките върху шкафчето. — Предполагам, че това значи нещо.

— И обичаше вас — допълних аз. — Това изобщо не се е променяло.

— Не би трябвало. — Той продължаваше да гледа снимките, като говореше колкото на мен, толкова и на тях. — Искаше ми се да съм неин защитник. Неприятно ми беше, че ме последва в „Сентинъл“, защото се тревожех да не пострада, но я обичах, задето пожела да последва баща си.

Изтъркалях заглушителя от джоба и свалих Смит & Уесъна от колана си. Заглушителят му пасна идеално.

— Тя ми беше най-скъпото на света.

Трент се изкашля и отново се обърна към мен.

— Не ме интересува защо ще го направиш, Атикъс — промълви той. — Направи го за страната си. За пари. Заради нея. Но накарай мръсника да си плати.

— Всички плащат понякога — казах аз.

И изстрелях два куршума в главата му.