Грег Рука
Самоотбрана (2)

1.

На волана беше Натали Трент и колата бързо ни отдалечаваше от Алъндейл и трупа на човека, когото не можах да убия.

В началото тя караше бързо, за да остави повече място между нас и мястото, където лежеше тялото на Оксфорд, но след като подмина кръстовището Търнпайк и навлезе в междущатската магистрала 202, намали до разрешената скорост. От палтото си извади мобилен телефон, натисна два пъти едно и също копче, без да отделя поглед от пътя, после доближи слушалката до ухото си.

— Около трийсет минути — тихо каза тя по телефона. — И двамата са с мен. Да, и двамата. На него ще му трябва кола.

Изслуша отговора, промърмори, че е съгласна, после пусна телефона в джоба си. Провери огледалата си — страничните и после средното — и погледът й срещна моя. Усмихна ми се със същата умора, каквато усещах и аз.

— Дан казва, че ще ти приготви кола, докато пристигнем. — Натали замълча, после добави: — Нали още не си се отказал?

— Че те ме издирват за убийство! — Не споменах, че това убийство — на агента от ФБР Скот Фаулър, няма нищо общо с мен. Не го казах, защото и така си беше ясно. Скот Фаулър беше приятел и на Натали, и мой, скъп приятел от много години. До момента, когато издиша последния си дъх, а аз се опитвах да го спася от ножа, забит до дръжката в корема му от Оксфорд.

Това беше отмъщението на Оксфорд, начинът, по който работеше. Той беше убил Скот, защото имаше възможност, а и защото знаеше, че ще ме нарани — и имаше право. Беше убил Скот Фаулър, тъй като Скот Фаулър, за свое нещастие, се бе нарекъл мой приятел.

А това, че не бе убил Натали Трент например или някого от останалите, които имаха дързостта да ме смятат за свой приятел и да се грижат за мен, не беше от липса на желание. Дължеше се на върховните усилия, които положихме да не му дадем тази възможност.

Натали се намръщи, от което красивото й лице се набръчка, после насочи отново вниманието си към пътя и не каза нито дума.

На задната седалка до мен Алена се помръдна и извърна глава към една полицейска кола от щата Ню Джърси с включена сирена и аварийни светлини, с която се разминахме. В краката ни Миата изправи уши, надигна муцуна и отново я сниши, по-загрижен за напрежението в колата, отколкото за всичко отвън. Беше едро куче, доберман, силно и предано, мълчаливо като гроб. Първите две качества бяха в отговор на любовта, с която го обграждаше Алена, а третото Миата дължеше на човека, от когото тя го беше взела — той беше изрязал ларинкса на кучето, за да не вдига шум.

Алена изпрати с поглед полицейската кола, която се загуби в мрака, после се обърна към мен, но бързо отмести очи, като видя, че я гледам. С опакото на дланта си изтри очи и премахна и последните сълзи. Не знаех дали я смущават.

Последния път, когато Алена Сизкова е плакала, било в килията на съветски затвор, където била заключена с мъже, три и четири пъти по-големи от нея. Тогава била на осем години.

Един изстрел би бил достатъчен, за да убие Оксфорд, а тя със сигурност би могла да улучи каквото поиска. Изстреляла беше обаче три; първите два са били за отмъщение — обикновено отмъщение. Доскоро живеех с нея и Миата в дома им на остров Бекуя. Алена ме бе завела там, за да пазя живота й, и аз се справих, макар и с някои усложнения. Тогава със случаен изстрел от карабината „Неостад“, докато двамата се боричкахме, той беше извадил от строя крака й.

Изстрелът бе превърнал мускула и костта под лявото й коляно в пелте. Не й се бе удало да намери подходяща медицинска помощ и сега Алена — наричана понякога Драма — която преди получаваше милиони долари заради умението си да дари смърт на всекиго срещу определена цена, се нуждаеше от шина и бастун, за да се движи.

И така, тя бе отвърнала на комплимента на Оксфорд. Чудя се дали той е разбрал какво става, преди последният куршум да го настигне. Дали е видял кой го застрелва. Времето тече по-бавно в такива мигове, а той беше умен и — по-важно — бърз. Навярно бе схванал. И това е било последната му съзнателна мисъл.

Алена беше отмъстила на убиеца. Достатъчно бързо, за да го лиши от възможността да отвърне, но достатъчно бавно, за да го накара да разбере какво му причинява и защо.

Трите изстрела, независимо от символичното им значение, бяха грешка. Задрямалият съсед навярно не би обърнал внимание на един изстрел, би го помислил за плод на въображението си. Но три един след друг? Някой сто на сто е повикал полицията.

Това беше първата грешка, която съм я виждал да прави, а тя беше важна не само защото беше единствена, но и заради причините, които — подозирам — лежат зад нея. Не беше грешка в плана, нито недоглеждане. Не беше и погрешна преценка. Беше го направила преднамерено, тъй като така искаше. Искаше да накаже Оксфорд не само заради онова, което бе направил на тялото й. Искаше да го накаже за това, което причини на мен. Тя и Натали Трент трябва да са били на половината път до безопасния дом в Колд Спринг по времето, когато нагласих мерника си върху Оксфорд. По някакъв начин Алена бе убедила Натали да направи обратен завой и да се върне бързо, което е голямо постижение, тъй като познавам Натали.

Двамата бяхме приятели от почти десет години, колеги — почти също от толкова, и съдружници от няколко години. Карали сме се, обичали сме се и заедно сме минали през доста черни дни. Виждали сме се в радост и отчаяние, с недостатъците си и без тях. Знаех много добре какъв ужасен инат може да бъде и колко сериозно върши работата си. Само едно нещо е в състояние да накара Натали да се отклони от принципите си за безопасност — сигурността на приятеля.

И го бяха направили заради мен.

Затова сега Алена не можеше да ме погледне в очите. Веднага щом стигнехме в къщата в Колд Спринг и се убедях, че Алена е в безопасност, щях да си тръгна.

 

Прекосихме Хъдсън по моста Беър Маунтън и водата лъщеше черна под нас, а небето беше изпълнено със звезди. За седемнайсет минути стигнахме до Колд Спринг, а за да открием безопасния дом сред горите покрай Диър Холоу Роуд, ни трябваха още десет.

Намирахме се може би на километър от язовира Колд Спринг и на два от езерото Сърпрайз, а на улицата нямаше други къщи. Убежището беше двуетажна постройка — стара, встрани от пътя и заобиколена от дървета. Изглежда всичките му светлини бяха изгасени. Единственото забележително нещо наоколо бяха трите паркирани автомобила — мерцедес SLK 230 и фургон форд, които разпознах като коли на охраната, и двайсетгодишна хонда. Дори в мрака възрастта й личеше.

Натали изтегли аудито на заден ход в алеята и загаси двигателя. Аз слязох първи, а Миата тръгна по петите ми. Натали ме последва и веднага заобиколи към страната на Алена, за да я подкрепи. Беше краят на октомври и предутринният студен и влажен въздух покрай реката, наситен с есенен аромат, малко хапеше.

Входната врата на къщата се отвори и се показа Данилов Коркева със сериозен пистолет в дясната ръка, опрян в хълбока му. Бързо дойде при нас и огледа внимателно пътя. После се обърна към колата, където Натали помагаше на Алена да излезе, усмихна й се, но отново стана сериозен, щом тя му отвърна. После Дан погледна към мен и тъй като нямах качествата на Натали Трент, отново стана сериозен, дори се намръщи. Покрай рамото му, в затъмнения вход, успях да различа една подробност от охраната — още един руснак на пост с очила за нощно виждане, вдигнати на челото, и пушка „Ремингтон“ под ръка.

— Какво стана? — обърна се към мен Дан, когато ме достигна. — Ти трябваше да заклещиш онази гадина и да й видиш сметката. Какво стана?

Аз се преместих към задната половина на колата, докато Натали я отваряше с дистанционното. Тя изведе Алена отвътре и я подкрепяше с едната си ръка, докато си извади бастуна. Отворих багажника и повдигнах автомата и оптическото устройство, с които не бях успял да убия Оксфорд.

— Какво, по дяволите, стана? — попита Дан за трети път, по-настоятелно и с по-тих глас.

Алена измърмори нещо на руски, не прозвуча враждебно, но Дан реагира като че ли бе опряла нож в гърлото му. Беше над метър и деветдесет и се извисяваше над нея и мен, тежеше поне двайсет килограма повече от мен и два пъти по толкова от Алена, но в тялото му нямаше никаква тлъстина, всичко беше мускули и кости. Не знаех колко годишен е, но би трябвало да е малко над четиридесет, което го правеше десет години по-голям от всеки от нас. С бръснатата глава и козята си брадичка имаше вид на побойник, който по-скоро би ти скършил врата, отколкото да седне на водка с теб.

Беше ветеран от руските спецназ, а тук се бе сработил с организираната престъпност с център Брайтън. Наричаше Алена „Наташа“ или „Таша“ навярно защото е използвала това име, когато са се срещнали. Никога не съм знаел, а и не съм питал откъде я познаваше, но каквито и да бяха отношенията им, едно нещо беше съвършено ясно — боеше се до смърт от нея.

Подадох му оптическото устройство, когато срещнах очите му:

— Разкарай това.

От погледа му пролича, че би трябвало да се разкарам и аз.

— Не може ли да почака до сутринта? — разпери ръце той. — Иначе трябва да изтегля един от охранителите на къщата.

— И сутринта става.

— Ще го хвърлим в Хъдсън.

Обърнах се отново към багажника, издърпах ремъка на пътната си чанта и я метнах на рамо. Беше малка найлонова раничка, нищо особено. Вътре имаше два чифта гащи, чиста риза, четка за зъби, прани чорапи и остатъка от половината милион долара, които бях прибрал от парите на Оксфорд. Предполагам, че бяха към триста хиляди, но не бях ги броил.

Посочих хондата и попитах Дан:

— Това ли е за мен?

Той изглеждаше малко притеснен:

— Най-доброто, което успях да намеря толкова бързо, Атикъс.

— Е, става, все ще ме откара до Нюарк — успокоих го аз.

Той изглеждаше облекчен, но не особено. Канех се да последвам Натали и Алена в къщата, но се отбих при хондата. Открих, че шофьорската врата е отключена, а когато я отворих, лампата не се запали. Дали Дан си беше направил труда да я изключи? Съдейки по вида на колата обаче, крушката можеше спокойно и да е изгоряла.

Хвърлих пътната си чанта на мястото до шофьора, извадих ключовете от контакта и ги пуснах в джоба си. Затворих отново вратата и се огледах и ослушах още веднъж. Небето още беше катраненочерно, а единствените звуци идваха от гората, когато някъде над мен се чу звукът от удар на твърд предмет върху дърво.

Сред клоните едва-едва се виждаше дървена платформа, може би на осем метра от мен и на пет от земята. Върху нея някой се движеше — вдигна ръка за поздрав и аз му помахах в отговор. Още един от руснаците на Дан, този път на пост отвън. Сигурно му беше много студено и скучно там горе, но аз оцених предпазливостта.

Миата побутна лявата ми ръка с муцуна. Кучето явно ме беше изчакало, така че се пресегнах и го почесах зад ушите. Той ме погледна внимателно с тъжните си очи и кълна се, изглежда, че знаеше какво ще се случи след това. Кучешките очи са такива. Понякога разбираш какви са чувствата на животното, а друг път онова, което чувстваш ти.

— Така е — съгласих се аз. — Да не губим повече време, нали?

Вместо отговор Миата се обърна и тръгна по пътечката към къщата. Последвах кучето.

 

Натали и Дан седяха в кухнята, единственото помещение със запалени лампи, което не ме безпокоеше, тъй като не се забелязваше отвън. Гледана от пътя, къщата изглеждаше неосветена, както и Натали, и аз искахме.

— Кой е на платформата в дърветата? — попитах аз, докато си свалях сакото.

Дан изглеждаше едновременно разочарован и учуден.

— Ти си го видял?

— Не достатъчно бързо.

Това го успокои и той се захили:

— Вадим е там. Моето момче.

— Ти имаш син? — повдигна вежди Натали.

— Деветнайсетгодишен — гордо съобщи Дан и добави: — Обещаващ младеж е.

Закачих сакото си на най-близкия стол и се наложи да се преборя с вълната внезапна умора, докато слушах как Натали и Дан продължават да обсъждат мерките за безопасност на къщата.

Смъртта на Оксфорд ограничи опасността за живота на Алена, но никой от нас не искаше да признае, че тя е отминала… засега. Три часа преди Оксфорд да забие камата си в сърцето на Скот Фаулър, Скот и аз се бяхме срещнали с двама души в един хотел до Таймс Скуеър. Тия двамата, бяхме решили, командваха Оксфорд. Единият сипеше добродушни предупреждения наляво и надясно, той говореше повечето време, а другият беше от по-мълчаливите и по-премислящи заплашителни типове и се казваше Матю Боулс.

Боулс и партньорът му обаче не бяха подстрекателите, а по-скоро посредниците, които трябваше да възложат задачата на Оксфорд, да го наемат по поръчка на другиго да разчисти бъркотията, която двамата с Алена бяхме създали. Оксфорд обаче започна да се превръща в бреме за тях. Накрая Скот и аз убедихме Боулс и партньора му да се откажат от него. Наблюдавахме как за четири секунди Боулс прекрати по телефона поръчението за Оксфорд, т.е. освободи го без каквито и да е обяснения.

На убиеца това не му се понрави. Още по-малко му хареса, че му отмъкнах парите, събрани от две десетилетия убийства. Тъкмо тогава започна да убива всички, които имаха неблагоразумието да се наричат мои приятели.

Уби Скот в Мадисън Скуеър Парк, а аз бях достатъчно близо да стана свидетел и достатъчно далече да го спра. Скот умря в ръцете ми, а Оксфорд избяга — незабелязан и необезпокоен. Смешното около всичко това — ако тук може да има нещо смешно — е, че сега ме издирваха за убийството на Скот, убийство на федерален агент.

Имаше начини да се освободя от обвинението, разбира се. Най-лесният беше да се явя пред властите и да разкажа за всичко, което се случи. Това навярно би свършило работа. Докато не изчезнах в Бекия с Алена, се ползвах с добро име сред нюйоркските охранители — уважаваха ме и бях донякъде известен. С добър адвокат и малко доброжелателност истината около убийството на Скот би могла да се разбере. Това поне би доказало, че не съм убил приятеля си.

За това обаче щеше да ми трябва помощта на Алена, а определени охранителни и разузнавателни среди я познават като Драма. Драма е издирвана за двайсетина платени убийства и възможността сътрудничеството й да се приеме с отворени обятия е твърде малка. Ако тя някога влезе в сградата на ФБР в Манхатън, единственият начин да излезе отново ще е с белезници, вериги и фаланга охранители по пътя към съда. Ако изобщо излезе…

Все пак някой беше наел Оксфорд да я убие и този „някой“ най-вероятно бе свързан с правителството. А фактът, че Оксфорд в момента се носеше по блатистите води на природния резерват Алъндейл, не означаваше, че с посегателствата върху живота й е свършено. И досега не знаем кой е платил за покушението.

Бях дал на Алена думата си, че ще я защитя. Пожертвах приятелите и бъдещето си, защото й повярвах, че вече не е убиец. Обещах й, че ще е в безопасност. Най-добрият начин да удържа на думата си беше да я замъкна на сигурно и безопасно място като къщата в Колд Спринг. Натали щеше да се погрижи за сигурността, а Дан да осигури мускулите и огневата мощ. Не беше нужно нищо особено — просто сигурно място, което да се наблюдава и обезопаси за седмица, най-много за две. Достатъчно време, за да сме сигурни, че вече нищо не заплашва Алена, че с Оксфорд на всичко се слага край. Достатъчно и за мен да изчезна накъде далече. Все едно къде. Просто някъде, където обичаните от мен хора не умират заради нещата, които правя, или заради онова, в което съм се превърнал.

 

Миата тръгна нанякъде в тъмнината да търси Алена, а аз с половин ухо слушах Натали и Дан, които седяха край кухненската маса и обсъждаха мерките за сигурност, предприети от него. Решението Вадим да заеме позиция на дървото било взето в последния момент — поставили го там, когато изпратили Иля, пазача от външната врата, да ми потърси кола. Докато те говореха, видях до себе си почти чиста чаша — напълних я с вода и я изпих. Все още носех леката си бронирана жилетка, която засега ми топлеше добре. Замислих се дали да не я сваля, но нямах представа какво би казала Алена, ако види, че я махам. Би ме нарекла глупак и би ме попитала искам ли да умра, а ако й отговорех, че засега всичко изглежда наред, тя би изсумтяла по своя почти презрителен начин, без да каже нещо повече.

Натали ми беше дала пистолет още преди да се срещна с Оксфорд, него вече свалих и го оставих на масата. Пък и ако се канех да хващам самолет скоро, най-добре би било да съм невъоръжен. От бронираната жилетка бих могъл да се отърва лесно и на летището, но с пистолета нямаше да е така, а освен това не знаех и откъде го е взела — не исках да поема риска да я злепоставя чрез него. По-добре да ги оставя с Дан да разрешат проблема.

— Тук са трима… — обясняваше Дан, като местеше пръст по грубата схема на листчето върху масата. На него бяха скицирани къщата и непосредственото й обкръжение. Схемата изглеждаше надраскана набързо, но явно вършеше чудесна работа. — … като не броим Вадим на външния пост. Той има пушка и очила за нощно виждане.

— Да се надяваме, че има и одеяло — намесих се аз.

— Поддържате ли контакт? — обърна се към Дан Натали.

Той бръкна във външния джоб на якето си и извади мобилен телефон „Некстел“. Натали кимна и Дан го върна на мястото му.

— А другите трима?

— Иля е на вратата, видял си го на влизане. Пушката му е заредена с патрони дум-дум, по-удобни са за работа, ако се появят автомобили. Яша покрива задната врата, а Тамрин спи на горния етаж, в стаята до Таша.

— Значи с нас двамата общо сме шест.

— Мислиш ли, че трябва да сме повече?

— Не, шест са предостатъчно, поне за тази вечер.

И двамата ме изгледаха.

— Идеално — потвърдих аз.

Дан изглежда обмисли апатичното ми отношение, после се надигна:

— Ще отида да видя как е Таша. — Излезе и затвори вратата зад себе си.

Натали и аз останахме загледани един в друг. След няколко секунди се обадих:

— Не съм сигурен, че е разумно да ви оставям сами двамата. Мисля си дали като се върна, няма да заваря тук група червенокоси руски бандитчета, измъкнали вещи от близката детска градина.

— Той е грузинец, а не руснак.

— Освен това има деветнайсетгодишен син с пушка сред дърветата отвън. А казват, че нямало мотивирани семейства…

Натали се усмихна, но бързо стана отново сериозна. Поклати леко глава. Не желаеше да се весели, не искаше и шегите ми. Не я обвинявах. Имахме много общи спомени, спомени от време и място, когато бяхме твърде различни. Баща й Елиът Трент с охранителната си фирма „Сентинъл“ беше нещо като началото и края на всички манхатънски охранители.

Тя беше напуснала фирмата му, за да създаде нова заедно с мен. Беше обърнала гръб на баща си, на връзките му с тайните служби и петстотинте му служители, на корпоративния му капитал и бе обвързала съдбата си с мен по време, когато изобщо нямахме шанс. Но тя си беше такава — готова да тръгне след всяко предизвикателство, тъй като животът би й изглеждал прекалено лек без предизвикателства. Беше прекрасна и умна, а Елиът Трент бе заможен човек. Дори не беше искал Натали да работи в „Сентинъл“, а когато тя започна общ бизнес с мен, едва не се отрече от нея. За мен специално Елиът Трент мислеше, че съм заплаха не само за себе си и за останалите, а и за самата професия.

Ако някой му кажеше, че професията ми напоследък изглежда се е променила, той би го приел като потвърждение на най-лошите си опасения.

— Не е нужно да си тръгваш — отсече накрая Натали. — Можеш да останеш тук.

— Не смятам да поемам риска.

— Дали не си развил известна параноя?

Аз кимнах:

— Това не значи непременно, че греша.

— Оксфорд е мъртъв.

— Но не и този, който го е наел. Заплахата все още съществува и предпочитам тя да виси над мен, а не над нея и теб.

Натали сбърчи вежди, докато мислеше какво би могла да ми отговори, но само въздъхна:

— Има ли някакви съобщения?

Помислих за това и тръснах глава. Връзката ми с Алена вече ми беше струвала всички приятели освен Натали, а каквито и контакти да ми оставаха, те нямаше да устоят на онова, което предстоеше. Веднъж вече бях изчезвал безследно. Още един път би било прекалено.

— Сигурен ли си? — попита Натали.

— Нямам какво да кажа.

— Дори на нея? — Тя посочи горния етаж с глава.

— Нямам какво да кажа.

— Може и да се сетиш нещо. Предложението да се върнем за теб, Атикъс, беше нейно, не мое.

Отново тръснах глава с надеждата Натали да го приеме като молба да изоставим темата. Не се учудих обаче, когато продължи:

— Тя е влюбена в теб и ти го знаеш, нали? Точно затова ме накара да обърна колата и да се върнем за теб.

— Това не е важно.

— Разбира се, че е важно, Атикъс! — Тя ме изгледа съвършено смаяна. — Това е единственото важно нещо.

— Недей да се държиш като идиот.

— Какво?

— Защо не ме оставиш на мира, Нат? — изправих се аз. — Това и ти не го вярваш. Пък и изобщо няма значение. Няма значение за Оксфорд, за Боулс и най-малко за Скот. Важното е само човек да оцелее. Нищо друго няма значение.

— Я не ми казвай в какво вярвам и в какво не вярвам аз. — Видът й беше отражение на моя внезапен гняв, но вече насочен срещу мен. Той бе проникнал и в гласа й, макар да знаех, че се опитва да не говори силно. — Оцеляването не е просто да си поемеш дъх. То е нещо много повече.

— Тогава аз съм прав — отсякох аз. — А ти си пълен идиот.

Тя тръсна решително глава като че ли се опитваше да отхвърли непремерените ми думи. Канеше се да ми отговори, но вратата към коридора се отвори и Дан се завърна.

— Тя е добре — съобщи Дан. — Начумерена е, по това познавам.

— И други са начумерени — провлече Натали, без да откъсва поглед от мен. Беше престанала да отразява гнева ми, на негово място бе дошло объркване, което ме накара да се почувствам виновен, макар че не смятах да се връщам към спора.

Дан протегна ръка зад гърба си и от черното кожено яке, което изглежда носеше при всякакво време, извади пистолет. Подаде ми го с дръжката напред:

— За всеки случай. Чист е. Можеш спокойно да го хвърлиш заедно с колата.

Беше „Глок 34“ — просто и лесно за употреба оръжие, напълно анонимно. Пълнителят беше напълно зареден — седемнайсет куршума. Пъхнах пистолета в колана си на кръста.

— Ще се грижим добре за нея — увери ме той.

— Не се съмнявам.

— Тя иска да те види, преди да тръгнеш.

— Тогава трябва да се кача горе. — Обърнах се към стълбите.

— Атикъс — обади се Натали, — може и да съм идиот, но имам право. Единствено това е важно.

 

Бяха я настанили в малка стая на втория етаж, до спалнята, където спеше Тамрин. Лампите бяха угасени, а тя седеше на края на леглото с главата на Миата в скута си. Когато ме видя, въздъхна:

— Защо винаги ме слагат на втория етаж, като едва изкачвам стълбите сама?

— Защото е по-лесно да се пада надолу, отколкото нагоре — предположих аз.

Тя изсумтя, после побутна нежно Миата встрани и се изправи, като се опираше на масата. Бастунът й беше опрян на стената до нея, но тя не посегна към него, а бавно тръгна към рамката на вратата, под която стоях. Движеше се мъчително и щом ме достигна, опря длани в гърдите ми. Помислих, че ще се облегне на мен, но тя не го направи. Различавах едва-едва лицето й в мрака, но не и изражението й, когато се обърна към мен. Не усещах ръцете й през бронежилетката, но си представях, че са топли.

— Трябва да тръгвам, Алена.

— Не знам как се прави това, Атикъс — въздъхна тя, а от притеснение гласът й звучеше по-скоро измъчен, отколкото сърдит. — Никога не ми се е налагало да го правя. Никога не е трябвало да се сбогувам с човек, с когото не искам да се разделям.

Аз не отговорих нищо.

Тя помести лявата си длан, вдигна я като че ли да я сложи на бузата ми, но после отново я върна на гърдите ми, сякаш се боеше, че допирът ще я изгори. Дори в мрака виждах, че се е намръщила.

— Искам да те целуна — изведнъж заяви Алена. — Може ли?

— Може.

Тя отново помести длани по гърдите ми, този път по-леко, с разперени пръсти, като че ли четеше текст, написан с Брайловата азбука. Когато ръцете й достигнаха раменете ми, тя започна да се навежда, после се спря и се отдръпна. Наклони глава вдясно, направи втори опит, но пак се спря. Когато наклони глава наляво, изглежда се почувства по-уверена, хвана раменете ми по-здраво и аз разбрах, че този път ще успее.

Посрещнах устните й със своите, усетих колко са несигурни, после съвсем леко допрях кожата й, която се оказа суха, но по-нежна, отколкото си представях.

После отново ме целуна, този път по-уверено. Пръстите й се преместиха на врата ми, после в косата и тя се притисна в мен. Поех я в обятията си, прегръщах я и вкусвах кожата й, а тя издаде някакъв почти тъжен звук под устните ми.

После ме пусна, пресегна се към шкафчето с едната си ръка и опряна на него, успя да се завърне до леглото. Седна бавничко на съвършено същото място, където я бях заварил.

— Довиждане, Атикъс.

Оставих я седнала на леглото.