Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Атикъс Кодиак (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Patriot acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Грег Рука. Самоотбрана

Американска, първо издание

Превод: Боян Николаев

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Веселина Симеонова

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

 

Greg Rucka

Patriot acts

Copyright © 2007 by Greg Rucka

© Боян Николаев, превод, 2009

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2009

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-009-5

История

  1. — Добавяне

7.

Вадим беше открил в бюфета на самолета бутилка шампанско, три мини пици и малко салам за обяд. Учуди се искрено, че Алена и аз се отказахме от това угощение, после се върна на мястото си с касетофона, а изражението му, когато си постави слушалките, ме убеди повече от всичко останало, че момчето е само на деветнайсет години.

След малко Алена се изправи и наля вода за чай. Погледнах от люка на самолета и видях бяла земя под нас. Лед или сняг. Знаех, че отиваме към Европа, най-вероятно Източна Европа. Не бях сигурен какъв обхват има нашият „Гълфстрийм V“, но сигурно трябваше да заредим някъде с гориво, преди да стигнем крайната си цел.

Алена се върна на два пъти от бюфета, като се движеше бавно и внимателно, за да не разлее горещите напитки. Донесе първо моята, после своята и зае мястото си отново.

— Черен чай — съобщи с кисела физиономия. — Няма билков, няма кафе без кофеин. Съжалявам.

— Ще го преживеем. — Помислих си, че кофеинът сам по себе си е много важна съставка. Но сега вече го нямаше в диетата, нито нейната, нито моята, и водеше списъка от забранените стимуланти. Освен че води до привикване като никотина, кофеинът изсушава и надбъбречната жлеза. Като се има предвид колко и Алена, и аз разчитахме на адреналина, това не беше приятно на никого от нас.

— Колко дена съм загубил? — попитах.

— Три и половина. Дан искаше да те придвижим по-рано, но аз не му разреших. Ти загуби много кръв. Едва не умря.

— Могли сме да тръгнем и по-рано.

— Не исках да рискувам. Ти беше много близо до смъртта, Атикъс.

Помислих върху думите й и казах:

— А ти си искала да разбереш какви ще са последствията от събитията в Колд Спринг. Може би да видиш и отзивите в печата.

Алена махна кичура коса от бузата си, в това време самолетът се наклони малко и слънцето нахлу през люковете. На местата, където то докосна главата й, медночервената й коса бе сякаш планина.

— И колко зле са нещата? — продължих с въпросите аз.

— О, те не го направиха по този начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Това изобщо не стигна до медиите, Атикъс. Нито дума. Откакто изчезнахме от убежището, до тая сутрин, когато напуснахме Брайтън Бийч, не се е разчуло, дори и шепнешком, че някой е умрял при престрелка в Колд Спринг. Не е казана и дума, че нещо е станало там.

— Трябва да е имало нещо все пак. Някой репортаж?

— Не, нищо.

Махнах очилата, с които се бях сдобил съвсем отскоро, и разтрих очи с другата си ръка. Заварих очилата до себе си тази сутрин и макар диоптърът им да беше верен — или поне достатъчно близък, за да се приспособи зрението ми — бяха много неудобни и се впиваха в кожата зад ушите ми. Сгънах ги и ги оставих на рафта до главата си.

— А Натали? — продължавах аз. — Трябва да е имало нещо поне за Натали.

— А пък аз ти казвам, че нямаше, Атикъс. Нямаше абсолютно нищо.

Тя се загледа в мен. Наистина, виждах я малко замъглено, но изражението й беше съвършено неутрално, а тъжните й кафяви очи гледаха в моите. Чакаше аз да го кажа, да изразя с думи онова, което тя вече беше заключила, но аз не исках, още не.

Поне не и докато не се опитам да измисля друго обяснение.

Проблемът беше, че не ми хрумваше никакъв друг вариант.

— А и не беше нужно Дан да хигиенизира къщата — добави Алена. — Те щяха да я почистят вместо нас.

— Кои са „те“?

— Знаеш кои са „те“, Атикъс, поне в общи линии, поне колкото и аз. Има само един възможен отговор на всички въпроси — от въпроса кой е наел Оксфорд, до този кой се опита да убие теб, да убие мен и кой в последна сметка уби Натали.

— Възможно е да са замесени и други.

— Които са в състояние да заглушат новините за случая във всички медии и да прикрият смъртта на десетина души? Да имат възможността да съберат, да финансират и да доставят на място два съгласувани удара срещу теб и мен за по-малко от три, може би два часа? А и първоначално никой не е очаквал, че и ти ще дойдеш в безопасния дом, нали, Атикъс? Планът ни беше да се разправиш с Оксфорд, докато мен ме отвеждат в Колд Спринг. Ти изобщо не трябваше да идваш там.

— Натали позвъни на Дан по пътя и му каза, че пристигам с вас двете, че ще ми трябва кола.

— Колата, която достави Иля, да. Навярно тогава той е осведомил господарите си, че и ти идваш в убежището. Господарите, които най-вероятно са причината Иля да изчезне. Екипът, който устрои засада на теб, трябва да е бил част от по-големия екип за нападение срещу къщата. Навярно са го разделили, когато е проличало, че са нужни нови хора, които да се справят с теб, като организират засада.

Торбичката с чай беше изплувала на повърхността на чашата. Върнах я обратно с пръст.

— Това е нещо, което ме тревожи — продължих аз. — Защо не нападнаха всички ни в къщата? Защо са решили, че трябва да ме ударят отделно от вас?

— Смятали са те за най-голямата заплаха.

— По-голяма от теб? Трудно ми е да го повярвам.

— Знаели са, че съм ранена, и са искали да те изолират. Затова са те принудили да влезеш в капана, далече от безопасния дом.

— Това е глупаво от тяхна страна.

— Може би. Трябвало е все пак да се приспособят много бързо, не забравяй това. И оценката им за теб е била правилна — ти си разкъсал засадата им и си ги убил и тримата, без самият ти да умреш. Малцина биха се справили с това.

— Ако бяха запазили целия си екип на едно място и ни бяха ударили веднага щом пристигнахме в безопасния дом…

Алена помести лявата си ръка.

— Не се впускай в догадки, Атикъс. Не знаем дали не са били вече тук, когато сме пристигнали. Тримата, които са ти устроили засадата, може и да са били извикани отвън със същата вероятност, с която биха могли да са част от по-голям екип.

Хванах се за думата „екип“:

— Мислиш ли, че са били военни?

— Не, не на действителна служба.

— Частни наемници?

— Така ми се струва, да. А и двамата добре знаем с кого контрактуват частните наемници, Атикъс. — Тя прокара пръсти през косата си. — Вече го казах, и двамата добре знаем кои са „те“.

Оставих чая на полицата до очилата си. Бях уморен и изранен — болеше ме и тялото, и душата. Отпуснах глава върху възглавницата и затворих очи. Пред погледа ми беше главата на Натали Трент, отпусната върху леглото от листа.

— Обичам страната си — прошепнах аз. — Но се боя от правителството й.

— И с право — съгласи се Алена.

Пресегна се през пътеката и взе ръката ми. Държа я, докато правителството и всичко, от което се боях, остана далече-далече зад гърба ни.