Грег Рука
Самоотбрана (23)

9.

Червилото беше яркорозово, наричаха го „захарен памук“ и Алена го сложи бързо на устните си, като се оглеждаше в страничното огледало. После се намести на седалката до мен, разкопча горните две копчета на черно-червената си жилетка, дръпна блузата си надолу и я напъха в панталоните си. Нагласи каубойската си шапка, огледа се още веднъж критично и се обърна към мен. Аз още седях на кормилото на форда пикап, който бяхме откраднали от паркинга на един бар на около пет пресечки от Хана на гангстера. В Рим като римляните…

Открихме червилото в жабката на колата, жилетката — на пода, а шапката зад седалката. Там видяхме и кутия с патрони за едрокалибрена ловна пушка, две празни бутилки от енергийна напитка и джобно шишенце с надпис „Дай им да се разберат, каубойке!“. Шишенцето беше празно.

— Какво ще кажеш? — погледна ме Алена.

— Ще спреш да ме уважаваш, ако си призная — отвърнах аз, — но в този вид веднага бих ти се пуснал.

Не успях да спечеля усмивка, тя само кимна, после погледна през предния прозорец към примамливите светлини на местното авиационно училище „Суийтспринг“. От мястото, където ги наблюдавахме, различавахме силуетите на десетина души, огрени от телевизионен екран, който не се виждаше. И аз, и Алена знаехме какво гледат. Същото, което хората, от които бяхме откраднали пикапа, гледаха в бара.

Налагаше се Алена и аз да се разделим. Знаех го, знаех и защо е необходимо, знаех, че можем да се справим. Бяха изминали четиридесет и две минути, откакто се измъкнахме от хотела и обсадата около него. Според преследвачите ни обаче ние все още стояхме заклещени в стаичката. Така щеше да бъде, ако всичко вървеше по план. Но нямаше да продължи особено дълго. Може би още четири, пет или дори шест часа, ако ни провървеше. Тогава Боби Галоуей щеше да отстъпи инициативата на вътрешната полиция или на десантчиците, вратата щеше да се отвори и въоръжените хора да открият, че стаята ни е празна, а на тавана има дупка. По всички вътрешни бюлетини щяхме бъдем обявени за нещо като Бони и Клайд.

Бюлетините щяха да бъдат за мъж и жена, които пътуват заедно. Трябваше да се разделим.

Но на мен не ми се искаше. Тук не беше като в Уайтфиш, където студът и болката ме бяха накарали да се усъмня… какво друго ми оставаше? Тук беше различно. За първи път от повече от три години нямаше да можем да се защитим един друг. А това ме плашеше. Погледнах Алена, която още се взираше през предното стъкло и видях, че и тя е уплашена.

— Възможно е да потърсим и друг начин — замислих се аз.

Тя поклати глава, после я тръсна решително:

— Само си губим времето. Ще се видим утре в Уилмингтън.

Излезе от кабината и остави на свое място полъх от студен въздух.

— Бъди разумна — посъветвах я.

— Ще бъда — съгласи се тя.

После хлопна вратата и тръгна към аерогарата, а аз обърнах пикапа към междущатската магистрала и се опитах да не мисля, че повече няма да я видя.

Ето какво е направила тя.

В кабинета на авиационното училище имало пет души, събрани около телевизора, по който предавали подробен репортаж за обсадения хотел. Всички вече били отегчени до смърт от темата. Имало само една жена, която седяла зад бюрото, останалите били мъже, като най-младият бил на двайсет и няколко, а най-възрастният на около петдесет години. Двама носели гащеризони, явно били от поддръжката, така че Алена обърнала внимание най-вече на останалите двама, когато всички се обърнали при влизането й. Заговорила на по-младия от тях, защото решила, че той ще прояви най-голям интерес към предложението й.

— Извинете — започнала тя с тона на местен жител, а не на човек, роден на десет хиляди километра оттам. Произнесла думата настойчиво, с достатъчно чувство, та всички да разберат, че може всеки миг да се разплаче. — Извинете, вие пилот ли сте?

— Да, госпожо — отвърнал избраникът. — Всъщност почти. Още нямам диплома. С какво мога да ви бъда полезен?

— Налага се да се добера до Омаха — с все по-разтреперан глас продължила Алена, а очите й започнали да се изпълват със сълзи. Това накарало човека да извърне глава притеснен от очевидната й болка. — Трябва да стигна до Омаха тази вечер. Майка ми я блъснала кола и трябва да я видя в болницата. От Линч няма никакви полети дотам. Обърнах се към Сара, приятелката ми Сара, и тя ме посъветва да дойда в авиационното училище. Каза, че ако предложа да заплатя горивото, наема и така нататък, някой би могъл да ми помогне, да има нужда от летателните часове и да ме откара. Сара твърди, че винаги има хора, на които им трябват часове, така че ще ми помогнат. Бихте ли ме откарали?

— Успокойте се — спрял я човекът. — Защо… Просто седнете, поемете си дъх.

Тя изстенала и обърсала носа си с опакото на ръката:

— Нужни ли са ви още часове? Аз ще платя наема, наистина. Трябва да стигна до Омаха. Още тази вечер.

— Направи едно добро дело, Брайън — обадила се жената зад бюрото, която отново гледала към телевизора. — Закарай я до Омаха. Ще изкараш още пет часа най-малко. Пък и няма да изпуснеш кой знае какво — там още изчакват ФБР.

— Хайде, момче, направи го — подканил го и по-възрастният му колега. — Госпожата е закъсала.

— Моля ви — настояла и Алена, — много ви моля. Страх ме е да не умре. Трябва да я видя, трябва да съм до нея.

Брайън се поколебал още малко. Алена забелязала, че я оглежда, но видът му не показвал, че я свързва с нещо.

— Разбира се — решил накрая. — Радвам се, че мога да ви помогна, госпожо.

Кацнали на терминала за чартърни полети в Омаха малко след полунощ местно време. Нямало почти никаква охрана освен един полузаспал пазач на вратата към пистите, чиято задача била да ги пази от външни хора. Както при всички чартърни терминали, нямало преглед на багажа нито за заминаващи, нито за пристигащи пътници. Алена минала покрай охраната, без изобщо да я заинтересува, взела първото такси, което видяла, и отишла в най-близкия хотел, където се регистрирала с нейната половина от самоличността от Сейнт Луис, с която Саржанти ни бе снабдил. Вече в стаята си, купила чрез лаптопа си билет от Омаха до Лондон за полет, при който самолетите се сменяли на аерогара „Дълес“ във Вашингтон. По разписание трябвало да замине в шест и десет сутринта. Следващите три часа и половина прекарала пред телевизора и гледала репортажите за събитията в Линч — установила, че там нищо не се случва. Както се очакваше, властите в Линч разигравали обсадата по правилата, което значело, че ще изчакват през цялата дълга и студена нощ. ФБР щеше да поеме командването сутринта и скоро след това да установи, че стаята ни е празна.

Алена гледала, докато в четири и двайсет не дошло време да тръгне за аерогарата. В пет и четиридесет вече седяла на запазеното си място в самолета. Все още носела каубойската си шапка.

Озовала се в хотел „Уилмингтониън“ в Уилмингтън, щата Северна Каролина, малко след един часа на обед с колата, която наела от аерогарата на Вашингтон. Оставила я на паркинга и влязла във фоайето, където открила, че Саржанти е изпълнил обещанието си да резервира стая за нея и съпруга й. Видяла също, че човекът, записан като неин съпруг, още не се е явил.

А ето какво направих аз.

Достигнах станцията за отдих на шофьори малко извън Каспър, която ми хареса на вид, след единайсет часа. Спрях пикапа в отдалечения край на паркинга, където не беше осветено. В замяна на жилетката, каубойската шапка и червилото, които беше взела Алена, оставих в колата импровизираното въже от чаршафи и пистолетите ни — загърнах ги във вързоп под седалката. Преди да изоставя пикапа, отделих няколко минути, за да изтрия отпечатъците по него.

Карането дотук ми беше неприятно заради физически осезаемото, необичайно чувство на страх, което тръгваше от слабините и се простираше по гръбнака ми. Никак не исках да загубя Алена, а не можех да се преборя с чувството, че някак си вече съм я изтървал. Държах радиото пуснато през целия път, като сменях УКВ станциите в търсене на новини. Макар положението в Линч да оставаше същото, това не ме успокояваше.

След като влязох в станцията, взех под наем душкабина и място за спане и си купих самобръсначки и гел за бръснене „Жилет“. Под душа си обръснах главата, но оставих наболата по брадата ми четина. Цялата работа ми коства три самобръсначки и много време, тъй като на всичко отгоре се боях да не нараня скалпа си.

Когато се приготвих, облякох последния си комплект чисти дрехи от чантата. После намерих телефонен автомат и започнах да звъня на различни авиоагенции. След двайсет и две минути вече имах запазено място за полет от Каспър до Амстердам със спирки в Минеаполис и „Дълес“. Отхапах парченце от нещо, което имаше вкус на дърво, разглеждах няколко минути стоките в магазина за подаръци, откъдето си купих собствена каубойска шапка и ново яке. Якето беше от син дънков плат, с белоглав орел на фона на американското знаме, бродиран в ярки цветове на гърба.

Тогава отидох в стаичката си и се опитах да поспя. Но вместо това преживях една от най-неприятните нощи в живота си. Възприемах всеки звук отвън като заплаха. Непрекъснато се стрясках от нечий смях, от гласове или затварящи се врати, от клаксон, натиснат около бензиностанцията. В ума ми се въртяха нефокусирани мисли, които не ми даваха да заспя. Отново и отново се чудех с какво ли, по дяволите, съм се захванал. Отново и отново се питах дали съм избрал правилния път в живота си. Отново и отново се тревожех за Алена, за маршрута и безопасността й.

И непрекъснато, затворех ли очи, виждах Натали Трент върху леглото й от листа.

В шест часа сутринта си извиках такси до аерогарата, а преди това се помотах из магазините за подаръци, като се опитвах да следя и последните новини по телевизията. Учудих се, че няма никакво развитие на събитията в Линч.

Когато пристигнах на летището, вече не беше така. Бях по пътя към регистрацията, когато по вездесъщата телевизия видях нов репортаж. На екрана се виждаха войници в пълно бойно снаряжение да щурмуват хотела. Погледнах часовника си и установих, че са минали повече от дванайсет часа, откакто за последен път говорих по телефона с Боби Галоуей. Бяха направили всичко по правилата.

Тъкмо показвах документите си на обитател на Сейнт Луис и билета, когато на двеста и петдесет километра оттук вратата към хотелската ни стая беше разбита. Докато проверяваха стаята и обезопасяваха подстъпите към Хана на гангстера вече се намествах на седалката си. Някъде униформен служител се беше досетил какво е станало и докладваше за откраднатия пикап.

Вече сменях самолетите в Минеаполис, когато съобщиха, че пикапът е открит близо до Каспър. Говорителят съобщаваше, че Даниел и Кристофър Морс вече може да са навсякъде, и предупреждаваше зрителите да внимават и да докладват, ако ги видят. Ако тогава бях другаде, бих изоставил пикапа в същия миг и бих тръгнал по обиколен маршрут. Бях взел обаче първия възможен самолет, а по правилата на охраната по аерогарите вече бях проверен. Прехвърлих се на другия полет без произшествия и привлякох внимание единствено заради особената декорация на гърба на якето си.

Бяха изминали двайсет и седем часа и четиринайсет минути, откакто се бях разделил с Алена на аерогарата в Линч, преди да я видя отново. Когато тя отвори вратата на апартамента в „Уилмингтониън“, прочетох по лицето й, че беше изпитала тежестта на изминалото време също като мен. Влязох през вратата и захвърлих чантата, а тя захвърли ключовете. Когато се обърна към мен, бях готов и я взех в обятията си, без да казвам нищо.

И двамата бяхме много щастливи, че отново сме заедно.