Грег Рука
Самоотбрана (21)

7.

Чуха се сирени и те съвсем отчетливо идваха към нас. Алена и аз се спогледахме, като си мислехме едно и също. За бягане не можеше и дума да става всички ченгета, заместник-шерифи и запасни офицери от цялата околност в момента се съсредоточаваха около нашата позиция. Ако излезехме на пътя, това щеше да доведе до преследване с високи скорости — игра, която бихме загубили. След като излезехме на междущатската магистрала, имаше само една посока, в която можехме да поемем, и това беше тази, от която бяхме тръгнали. Най-лесното нещо е асфалтът да се покрие с шипове или пътят да се блокира, за да ни принудят да спрем. Нямаше да ни помогне и това, че времето се влошаваше тази нощ и пътищата щяха да станат по-опасни. Ако трябваше да умрем, не исках това да стане, защото сме изпуснали управлението на колата върху заледен участък от пътя.

Да се измъкнем със стрелба, също беше вариант, но не ми харесваше по няколко причини. Положението със стрелците в Колд Спринг и после в Монтана беше по-различно. Те се бяха намесили в играта с насилие и с ясни намерения — знаеха в какво се замесват. Но мисълта да застрелям някой обикновен беден полицай, който си върши работата, не ми допадаше никак. И така вече много неща тежаха на съвестта ми и с още много трябваше да привикна да живея. Нямах намерение да прибавям към тях смъртта на полицай, който си изпълнява служебните задължения.

Горе-долу това и казах на Алена.

— Съгласна съм — кимна тя, после посегна към чантата и извади лаптопа си. — Пусни пердетата.

Отидох до прозореца. Гледката не беше лоша, дори сега, когато нямаше какво особено да се види. Навън беше почти съвсем тъмно, облачното небе подпомагаше спускането на нощта и уличните лампи вече светеха. Виждах обширната площ на паркинга, както и субаруто на мястото, където го бяхме оставили, а от другата страна на улицата се ширеше паркингът на минимаркета, осветен по подобен начин. Докато гледах, първата кола пристигна и когато спря до тротоара, изключиха сирената й. Червено-сините аварийни светлини заблестяха по леда на земята, като се отразяваха и от прозорците наоколо.

Затворих пердетата и се преместих в банята. Там обаче нямаше никакъв прозорец. В стаята заварих Алена яростно да рови по чекмеджетата.

— Отзад не може да се излезе — съобщих й аз. — Което, предполагам, значи и че не може да се влезе. А и в никакъв случай няма да излезем от предната врата, поне докато не сме арестувани.

— Намери ми кабела за интернет — вдигна глава Алена. — Не хващам сигнала за безжична връзка. Трябва да има кабел в гардероба или някъде…

Отворих двойната врата на гардероба и пред очите ми се появи малка прозрачна пластмасова торбичка, която висеше на релсата за дрехи. Не си направих труда да я откопчавам, просто я откъснах и я подхвърлих на Алена. Тя освободи кабела, включи го в кабелния модем на бюрото и отвори браузъра си.

— Имаме ли някакъв план? — попитах я.

— Работя върху нещо. Отговорът зависи от това пред какво сме изправени.

Отново минах покрай бюрото, върнах се при прозореца и направих пролука в пердетата, за да надникна. Паркингът от отсрещната страна се изпълваше с коли със специален режим на движение, а докато гледах, пристигна и един микробус с десантчици. Не чувах още хеликоптери, но това не значеше, че няма да се появят.

— Десантчиците току-що пристигнаха — съобщих й аз. — Предполагам, че до десет минути ще спрат тока.

— По телевизията показаха Вътрешната полиция и ФБР.

— И двете служби са привлечени — съгласих се аз. — Федералните ще искат да поемат командването, което значи, че ще ограничат местните служби, макар че се съмнявам те да имат особено желание да се намесват. Колко жители има Линч според теб?

— Двайсет хиляди, трийсет?

— Тогава десантчиците няма да са много на брой и няма да са особено опитни. Ще се придържат към правилата, защото са убедени, че сме извънредно опасни. Тактиката на десантчиците е една и съща по цял свят. Евакуират жителите от целия район, ограждат околността и после изчакват. Ще се опитат да се разберат с нас чрез преговори, особено щом си мислят, че притежаваме химическо или биологическо оръжие.

— Не забравяй за ФБР.

— Не знам какво е участието на Вътрешната полиция — вдигнах рамене аз. — Допускам, че ще пратят някоя важна специализирана група за нас, може би групата „Делта“ или екипа за спасение на заложници от Куонтико. Така че имаме четири, максимум пет часа, докато ни настигнат тук.

— Според мен малко повече. Към осем часа. Трябва да се мобилизират, после да се превозят, да пристигнат тук и да се разгърнат.

Десантчиците от паркинга пред минимаркета отсреща се размърдаха, въоръжени хора тичаха насам-натам под светлината от различни източници. Опитах се да преброя грубо колко са и догадката ми се потвърди. Не бяха голяма група. Затова щяха да осигурят външния периметър, преди да се опитат да ни изведат. Нямах представа с какъв ударен екип разполагат, в случай че решат да употребят сила. Преди да се отдръпна от прозореца, забелязах, че приближава новинарски микробус.

— Дойдоха и местните медии.

— Браво. А десантчиците имаха ли приспособления за нощно виждане?

— Не знам.

— Важно е да разберем — отсече тя.

Замислих се, после се пресегнах към дистанционното и й го показах. Този път тя наистина се усмихна.

— Това е много умно — похвали ме.

Пъхнах дистанционното в задния си джоб и погледнах през рамо да видя с какво се занимава на компютъра. Изглежда събираше от Гугъл сведения за летищата в Уайоминг.

— Ще имаме нужда от летище — обясни ми тя. — Най-добре международно.

— Мисълта ти е да ги убедим, че сме още тук, докато ние всъщност сме на борда на самолет с неизвестно направление, така ли?

— Ако действаме бързо, ще стане. Няма да нападнат стаята, ако не сме ги провокирали или докато нямат друг избор.

Бях седнал пред бюрото под телевизора и дърпах едно по едно чекмеджетата. По телевизията още имаше новини, но поне засега не говореха за нас. Това обаче нямаше да продължи дълго. Щом първоначалното съобщение беше на национално равнище, и продължението му, разиграващо се в Линч, щеше да получи същата гласност. Продължих да търся, докато в най-долното чекмедже отдясно открих телефонния указател за Линч, както и разписание за автобусите. Започнах да преглеждам номерата.

— До Линч има летище — Суийтспрингс Каунти Еърпорт.

— Международно ли е?

— Ти да не си луда?

Тя набираше бързо по клавиатурата.

— Ако се регистрираме за международен полет, трябва да минем през проверка само веднъж — преди да пристигнем на дестинацията си.

— Добре, ама нали отиваме до Уилмингтън.

Алена ме погледна покрай монитора на лаптопа; наистина изглеждаше раздразнена:

— Ние не отиваме към крайната точка на полета. Като вземем билет, да кажем, до Париж, някъде трябва да сменим самолета — летището „Дълес“ на източното крайбрежие би било идеално. Там просто си излизаме от летището, наемаме кола и продължаваме по пътя си.

— Международно летище има в Каспър, централен Уайоминг — съобщих аз, като оставих указателя и погледнах тавана. Не беше кой знае колко висок, за малко не бих го достигнал. Опитвах се да си спомня наклона на покрива, дали не беше много стръмен. — А навярно и в Шайен.

— Денвър е по-близо — заяви тя. — Местното летище има редовна връзка с Денвър. Има и училище за пилоти. Това ще ни е от полза.

Тя щракна капака на лаптопа, после се извърна и издърпа кабела от компютъра. Докато го правеше, аз се качих на шкафчето и започнах да блъскам по тавана. Той поддаваше от натиска и щом усетих това, го ударих силно. Ъгълът ми беше лош и ударите ми не бяха достатъчно силни, а и всички рани по тялото ми се съживиха от натоварването. Трябваха ми три опита, докато успях да пробия с юмрук долната преграда. Посипаха се мазилка и прах, които покриха ръката и лицето ми.

— Те ще търсят мъж и жена, които се движат заедно — обади се Алена.

Бях започнал да разширявам дупката в тавана.

— След като се измъкнем оттук, ще се разделим. Ще се съберем отново в уилмингтънския хотел, но дотам всеки от нас ще стигне по различен маршрут. Колкото по-дълго си мислят, че сме си тук, залостени в стаята, с толкова повече време ще разполагаме да се измъкнем, да се отдалечим максимално.

Телефонът зазвъня.

— Ти вдигни — кимна ми Алена. — Трябва да ги убедиш да изчакат и че не е нужно да нападат стаята.

Скочих на земята от бюрото. Алена беше станала и връщаше лаптопа си в чантата му. Помогнах й да се вдигне до мястото, което току-що бях освободил. Тя продължи да разширява дупката, която бях направил, но го правеше бавно, за да пази тишина, докато говоря по телефона.

— Моля?

— Г-н Морс? Обажда се Боби Галоуей от полицейската служба в Линч. Звъня, за да ви помогна.

— Моля? — възкликнах аз.

— Звъня, за да ви помогна.

— А защо мислите, че имам нужда именно от вашата помощ, г-н Галоуей?

— Ами изглежда някои хора си мислят, че преди няколко дена е имало произшествие в Монтана, в което са замесени някои служители на властта — съобщи Боби Галоуей с най-добрия тон, който беше усвоил при преговорите за освобождаване на заложници. Не беше лошо, звучеше приятно и явно обещаваше приятелски връзки между нас в бъдеще. — Искаме наистина да уредим това. Около случките в Монтана изглежда цари голямо объркване.

— Не и от моята гледна точка.

— Точно това е най-важното, при всеки случай има две страни.

— Щом искате така силно да ми помогнете, защо ли си мисля, че ако отворя пердетата и погледна през прозореца, ще видя командосите, които заобикалят хотела?

— Вижте, Крис, за нещастие нещата са вече отвъд точката, при която мога да прескоча при вас и да си побъбрим. Ще се наложи да ви отведем до участъка и там да се опитаме да изясним всичко.

— Смятате да ме арестувате ли?

— Нямам намерение да ви лъжа — имаме заповед за арестуването ви, Крис. Имаме заповед и за Даниел. Съобщиха ни, че тя може да е била ранена — как е в момента, трябва ли й лекар?

Не отговорих на секундата, защото се помъчих бързо да събера мислите си. Досега Боби Галоуей се беше представил като чудесен преговарящ — по-добър, отколкото бих могъл да очаквам на това място и при тия обстоятелства, а това означаваше, че трябва много да внимавам какво му казвам. Въпросът за Алена беше просто опипване, опит за събиране на данни.

Галоуей имаше потенциала да стане най-големият ни съюзник, ако успеех да го убедя, че той владее разговора, че може да ме задържи на телефона и — нещо повече — поддържа интереса ми към разговора. Това би било най-доброто, защото тогава би могъл да се обърне към шефа си, в полицията или другаде, и да му каже същото — че може да предотврати да станем опасни за себе си и за обществото, да ни задържи на място, докато Вътрешната полиция или който и да е там пристигне. Че може би ще успее да разреши въпроса бързо, без да се наложи да щурмуват стаята. Би могъл да ни осигури времето, което ни трябваше, за да се измъкнем.

— Крис? — подхвана пак Галоуей. — Даниел добре ли се чувства?

— Добре е — отвърнах аз. — Всъщност никога не се е чувствала по-добре.

— А ти? Имаш ли някакви поражения? Трябва ли ти лекар?

— Добре съм — отвърнах аз. И добавих: — Всичко, което ми трябва, си е при мен.

Това беше умишлена провокация и той я пое, но изчака малко. По-лош преговарящ би се хванал за сламката като политик пред гласоподаватели, но Боби Галоуей изчака почти три секунди, преди да отговори.

— Така ли? И с какво точно разполагаш, че толкова ти помага, Крис?

— Не се тревожи за това, какво имам и какво не — срязах го аз. — Имам всичко, което ми трябва — това ти е достатъчно.

— Добре.

Оставих малко по-дълга пауза и като се опитах да говоря по-превзето, започнах:

— Мога ли да те питам нещо? Изобщо тук разрешено ли ми е да задавам въпроси?

Бях изчислил репликата си така, както и той пресмяташе своите думи; давах му онова, което всеки добър преговарящ иска да чуе. Предоставях му власт. След най-много три минути разговор — оттам, където Галоуей стоеше със слушалките и чашата си кафе, в мобилния команден пункт отсреща — вече бях направил първата крачка, която той очакваше. Като поисках разрешението му, фактически го превръщах в доминиращата страна.

— Естествено, Крис. Давай.

— Щом ти и хората ти искате да ме арестувате, защо просто не дойдете до вратата и не ме приберете?

— Работата е там, че според сведенията, които получих, вие двамата държите някакви опасни материали при себе си. Имате огнестрелно оръжие и амуниции, а може би и нещо, което може да разболее много хора наоколо.

— Така е — съгласих се аз. — Може би да се качите тук няма да е особено разумно, Боби. А и навярно ще стане така, че много хора да се почувстват повече от болни.

— Точно така — съгласи се Боби Галоуей. — Затова и започна всичко това. Искаш ли да ми разкажеш какво стана в Монтана? Говори ли ти се за това?

— Не.

— Ще изпуснеш една добра възможност, Крис, да разкажеш как ти виждаш нещата. Всяко нещо има две страни, вече ти го казах. От моята гледна точка изглежда, че ти си лошият, така че няма да е зле да чуем какво мислиш и ти самият. Сигурен ли си, че не искаш да поговорим за това?

— Сигурен съм. Нямам какво да кажа за Монтана.

До мен Алена беше разчистила дупката в стената. Вече беше достатъчно широка, за да се промъкна през нея. Тя тихо се спусна от бюрото, взе последното парче мазилка и го сложи на пода, после започна да почиства и леглото от парчетата по него.

— Добре, Крис — обади се Галоуей след малка пауза.

Ще оставя телефона за няколко минути, за да поговоря с шефовете си, може да отида до тоалетната, да си налея още едно кафе. Помисли си за онова, което ти казах, за да видим можем ли да се измъкнем от тая бъркотия.

— Разбира се — съгласих се аз, но той вече беше затворил.

И аз оставих слушалката.

— Затвори ли ти? — попита Алена.

Кимнах й.

— Много е добър.

Тя ми посочи дистанционното:

— Да опитаме ли?

— Да, нека видим дали това ще го върне.

Подадох дистанционното на Алена и тя отиде до прозореца и се наведе на една страна, преди да го пъхне между пердето и стъклото. Натисна едновременно няколко бутона, като че ли се опитваше да настрои някакъв отдалечен телевизор.

Телефонът отново иззвъня.

— Сигурно носят очила на нощно виждане — подхвърлих аз.

— Така трябва да е.

Тя коленичи и постави дистанционното обратно на шкафчето до телевизора. Дистанционните управления използват ултрачервена светлина, за да изпратят командата си на уреда, за който са предназначени. Тези лъчи остават извън видимия спектър, но не и когато се използват устройства за нощно виждане. През тях те се виждат като това, което са — хубави ярки лъчи. Множеството бутони водят до множество лъчи за различните честоти.

Когато се види от някого, ефектът представлява неочаквано и донякъде тревожно светлинно шоу, защото е съвсем вероятно зрителят да няма никаква представа за източника му. Галоуей, който може би си сипваше кафе или се консултираше с шефовете си, беше върнат спешно на телефона да провери какво става.

— По дяволите — възкликнах, когато вдигнах слушалката. — Какво?

— Просто проверявам дали всичко е наред при вас — отвърна Галоуей. — Добре ли сте там? Случило ли се е нещо?

— А защо да не сме? — гневно попитах аз. — Това са глупости. Искам да говоря с някой от началниците. Извикай шефа си. С него искам да говоря.

Дочух други гласове около телефона. Нито един от тях не беше на Галоуей.

— Не ме пренебрегвай, Боби — повиших тон аз. — Не ме пренебрегвай, това е много неразумно.

— Не те пренебрегвам — отвърна той. — Изглежда трябва да се задоволиш с мен, Крис, няма никого другиго наоколо. Сигурен ли си, че всичко е наред при вас?

— Всичко е чудесно. Направо отлично. Защо питаш, да не би да мислиш, че не всичко е чудесно?

— Просто те питам, нищо повече.

— Имаме всичко необходимо тук, нали ти казах? Не си играй с мен, Боби, това не ми харесва. Не искам да си играеш.

— Съвсем открито си говорим, Крис. Не си играя.

— Не си ли играеш?

— Кажи сега, как ще разрешим въпроса, Крис? Как да накараме Даниел и теб да излезете, без някой да пострада?

— Нямаме намерение да нараним някого. Не сме дошли тук за това.

— Знаеш ли, мисля, че говориш сериозно, наистина. Може би сте в състояние да ни го докажете. Например да ни предадете част от оръжието или от амунициите, които са при вас…

— А как очакваш да го направя? Просто да отворя вратата и да ги оставя отпред? Не искам никой от вас нито да идва горе, нито да се приближава. Искам всички да се махнете — това искам.

— Това няма да стане, Крис. Можем да поговорим за други неща, които искате, но няма да си тръгнем. За това изобщо не може да се говори, то не се разисква, разбираш ли?

— Майната ти — викнах аз, затворих телефона и се върнах при Алена, която отново се беше качила на шкафчето. Закрепих се за мебелите, а тя се качи на раменете ми и се издърпа до мястото между тавана и покрива, където можеше да се пълзи.

— Как е там? — попитах я.

— Студено. Има изолационни плоскости. — Гласът й беше тих, малко приглушен от тясното пространство. — Изглежда не могат да се разделят. Ще ни трябва повече време.

Телефонът отново зазвъня.

— В момента не искам да говоря с теб — казах в слушалката.

— Слушай, трябва да ти кажа нещо. — Галоуей звучеше разтревожен. — Това може и да не ти хареса, но мисля, че трябва да го чуеш. Надявам се да го приемеш както трябва.

— Нали не искате да нахълтвате тук? — озъбих се аз.

— Момчетата, които сме докарали тук, Крис, са малко недоволни. Сега е шест-седем градуса под нулата, тъмно е, а и медиите са дошли да снимат всичко. Ако си включил телевизора, можеш да се убедиш, че в момента говорят за нас. А моите шефове казват, че ще ти прекъснат тока. Не е редно на теб да ти е хубаво, топло и светло там, а ние да се измъчваме. Така че смятаме да ви поставим на тъмно, теб и Даниел, а доста скоро ще ви стане и студено.

— Ще направиш това, което трябва да направиш — разсъдих аз. — Много отдавна не се боя от тъмното. Сега затварям и не искам да говорим повече. Обади ми се след един час, може би тогава ще си кажем нещо.

Затворих телефона, обърнах се към дупката в тавана и съобщих:

— Гасят тока.

— Време беше — кимна Алена.

Лампите изгаснаха. Телевизорът също.

— Говори тихо — предупреди ме тя.

Телефонът отново зазвъня. Погледнах часовника си и видях, че е шест часът и седем минути. Оставих го да си звъни. Спря чак след три минути и тишината се усети по-осезаемо. Долавях леките шумове, които издаваше Алена в празнината между тавана и покрива над главата ми, докато се мъчеше да премахне крепежните дъсчици. От пътната й чанта извадих пуловера, който ми беше купила при пазаруването днес, и й го подадох през дупката, но тя начаса ми го върна.

— Не искам да се изпотявам — изсумтя тя. — Навън ще е по-студено.

Върнах пуловера й в чантата, после прегледах моя багаж и си избрах още малко допълнителни дрехи. Закопчах чантите и ги преместих в шкафчето до телевизора, откъдето можехме лесно да си ги подаваме. После отидох до вратата и се ослушах. Нямаше външни шумове — нито от уличното движение, нито от радио.

Явно и те ни изчакваха, както ние тях. Общо взето, преговорите със заложници вървят по същите правила, по които се разполагат командосите. След като преговорите започнат, най-важното е да продължат максимално дълго, докато не възникне нещо ново. Макар сега да не вдигах телефона, все още се смяташе, че разговор има. За да бъде прекъснат, трябваше да се издаде по-висша заповед — най-вероятно от страна на федералните власти — или ние да предприемем някакво насилие. Превърнехме ли се в непосредствена заплаха за живота и здравето на околните, щеше да се наложи да ни задържат.

Иначе играта на взаимно изчакване щеше да продължи. Със студа, тъмнината и дългите нощни часове пред нас, те можеха да си го позволят.

След около петнайсет минути телефонът отново зазвъня. Звъня до малко след шест и половина, после спря.

В седем и една минута Алена се показа от дупката в тавана и съобщи:

— Готово.

Преместих се, за да й помогна да слезе и тя се спусна към мен с главата надолу. Докато я изправях на крака, почти заприличахме на танцуваща двойка.

— Погледна ли навън? — прошепнах.

— На покрива няма хора. Той е много стръмен, а ледът го прави и опасен. Трябва много да внимаваме. Заради леда обаче те няма да предположат, че ще пробваме покрива.

— Има ли за какво да се хванем, за да се спуснем по-лесно?

Тя поклати глава, после посочи двойното легло.

Свалихме калъфките за възглавници и чаршафите от него.

Колкото можехме по-бързо, раздрахме чаршафите на ленти от около дванайсет сантиметра. Телефонът отново зазвъня и аз спрях да късам, за да погледна часовника си. Беше седем и шест минути. Изчаках още малко и се обадих:

— Като ти казах, че ще говорим след един час, наистина го мислех — съобщих аз. — Не ме ли разбра?

— Просто исках да те уверя, че все още съм тук, Крис. С вас двамата всичко ли е наред?

— Взе да става доста студено — признах аз.

— Да, в такива нощи температурата може да падне до минус петнайсет градуса, дори и повече. Прекалено студено е дори за сняг.

— Щом казваш.

Замълчахме дружелюбно или поне така, че си мислехме колко добре е настроен другият. Алена вече беше наредила лентите на леглото и започваше да ги връзва една за друга на възли.

— Сигурен ли си, че не искаш да си поговорим за Монтана? — попита Галоуей. — Да ми кажеш своето мнение за събитията там?

— Все едно и също ме питаш.

— Защото всичко там е объркано, нищо не е ясно.

Зачудих се какво да кажа, трябваше да е нещо, което подхожда на ролята ми. Оказа се, че повтарям като папагал думите на Бауълс:

— Аз съм патриот и обичам страната си, разбираш ли?

— Разбирам, естествено.

— Макар че част от това, част от американското отношение, е да се боя от правителството. Това е задължението ми на гражданин, нали? Трябва да наблюдаваме хората на власт, да следим дали са честни.

— Знам какво имаш предвид.

— Защото всички са протегнали ръка — продължавах аз. — Всички. И това е алчност, чиста алчност. Мъчат се да вземат колкото могат повече от теб и от мен, пък майната му на останалото.

— Напълно си прав.

— Така си е. Но те уверявам — всичко е алчност, хората от правителството вземат и вземат, ограбват бъдещето и надеждите ни. Погледни компаниите за потребителски услуги. Това е още един скрит данък, нали? Още една форма на ограбване от страна на правителството.

— Точно така си е.

С периферното си зрение забелязах, че Алена спря за миг връзването на възли и ме загледа учудена от изпълнението ми. Само свих рамене.

— Много смислено говориш, Крис — похвали ме Галоуей. — Сигурен съм, че има хора, които споделят мнението ти.

— Разбира се, ние сме много.

— Ще се съгласиш обаче, че сега нещата не са точно такива и мнозина не могат да възприемат гледната ти точка.

— Какво?

— Ти и Даниел сте в стаята, няма осветление и отоплението е спряно, а фотоапаратите и камерите са отвън при нас. Но никой няма да каже на фотографите и операторите да се качат горе — просто не можем да го направим. Ти си умен човек и мога да ти обясня защо не го правим.

— Дай ми да поговоря с един от тях — прекъснах го аз. — С един от журналистите.

— Остави тая работа, Крис. Нали знаеш, шефовете ми няма да разрешат. Ако държиш да разговаряш с тях, трябва да излезеш оттам — това е единственият начин. Ти излизаш и всички си остават живи и здрави; това в последна сметка е най-добре и за теб, нали?

— Не, не ми говори по този начин — започнах да се ядосвам аз. — Отново ме дразниш, Боби, не го прави.

— Изобщо не съм…

— Не, не, и знаеш ли какво, ще говорим отново сутринта — изтърсих аз. — Трябва да си помисля, нужно ми е време да помисля.

Оставих слушалката и отидох до Алена, която вече сгъваше импровизираното ни въже на бюрото. Повдигнах я отново, този път само от бедрата, а тя сама се издърпа до мястото за пълзене. Самият аз се изкачих на бюрото, подадох й двете торби, после въжето и се хванах за протегнатата й ръка, последвах я в студа и влажния мрак.

Телефонът си звънеше сам в стаята.