Грег Рука
Самоотбрана (20)

6.

В десет часа на другата сутрин вече бяхме на магистралата I-84 и пътувахме на изток. Алена караше субаруто, което бяхме купили от гараж за коли втора употреба предната вечер. То беше петгодишно, тъмнозелено, вървеше добре, но миришеше малко на котешка урина, с което си обяснихме защо тя го получи толкова евтино. Беше го купила със същите документи за самоличност, които използва при придвижването ни от Портланд до Уайтфиш и с които плати сметката ни в „Гроув“. Преди да излезем от Боаз, унищожихме предишните си документи. За пътуването през страната щяхме да използваме сейнтлуиските книжа, с които ни беше снабдил Саржанти. А вече в Уилмингтън щяхме да преминем на канадска самоличност, защото Саржанти ни бе направил резервацията на тези имена.

Като оставим настрани миризмата, пътуването вървеше добре, пък и ние нямаше за какво да бързаме. Пътят ни даваше възможност да размишляваме и Алена със сигурност правеше точно това, докато аз главно се опитвах да спя и да убедя тялото си да се оправя по-бързо.

Беше късно следобед, когато достигнахме Линч, щата Уайоминг, и моментът изглеждаше подходящ да спрем за почивка. Имаше добър мотел близо до магистралата, наречен Хан на гангстера, така че спряхме там. Беше типичен мотел за западните щати — дълъг и двуетажен. От другата страна на пътя имаше минимаркет с химическо чистене и бюро за видеоматериали под наем. Въздухът беше възстуден и сух, а всичко наоколо, включително снегът, беше покрито с тънка коричка лед.

Снегът беше започнал да ми става много неприятен.

Извадихме торбите си от колата и с нетърпение изпълнихме дробовете и най-вече носовете си с чист въздух, после внимателно прекосихме двора към рецепцията. В торбите нямаше кой знае какво — лаптопа на Алена, новите дрехи, които ни беше взела, след като купихме колата, тоалетни принадлежности, витамини и резервните ни документи.

У всекиго от нас имаше по един пистолет; бяхме ги взели от труповете, които оставихме зад себе си в монтанската хижа. Всички стрелци там имаха допълнителни амуниции, така че двамата разполагахме с около шейсет патрона — достатъчен запас, ако срещнем човек, който се нуждае от сериозно разубеждаване.

Рецепцията беше обзаведена в каубойски стил — от дърворезба със скачащ жребец до картина на лов с ласо зад бюрото за регистрация. Имаше кафемашина за посетители и кушетка с изкуствена кожа. Зад бюрото имаше принадлежности за пътника: аспирин, паста за зъби, шампоан — вещи, които може да си забравил, когато си тръгвал за среща с любовницата си. На стената имаше закачен телевизор, по който тихо се четяха новини. Вместо да бъде обърнат към гостите обаче, той беше насочен към служителите.

Персоналът, доколкото виждахме, се състоеше само от един свръхпълен човек който можеше да бъде на всяка възраст от двайсет до четиридесет години. Изгледа ни, докато влизахме, със съвършена липса на интерес, може би дори с надежда да се откажем в последния момент и да потърсим друго място за преспиване. Дебелакът малко се оживи, когато наистина влязохме и видя Алена, но отново загуби интерес, щом реши, че аз спя с нея.

Избрахме си стая на втория етаж, извадихме си нещата и помислихме какво ли да вечеряме.

— Щом сме в Уайоминг — отсякох аз, — трябва да е говеждо.

— Сигурно може да се намери и нещо друго.

— Ако искаш да опиташ как готвят риба в Линч, нямам нищо против — махнах с ръка аз. — Трябва да имат някъде закусвални със салатен бар.

— Заведенията за салати са най-лошото. — Тя изглеждаше искрено ужасена. — Направо са развъдници за бактерии и болести.

Погледнах към часовника до леглото. Ако можеше да му се вярва, още нямаше пет.

— Ще видя дали мога да открия магазин за хранителни стоки — и тръгнах обратно към рецепцията.

На бюрото седеше същият човек и говореше по телефона, но щом ме видя, спря и остави рязко слушалката.

— Има ли наблизо магазин за хранителни стоки? — попитах.

— Има един за бързо обслужване — отвърна той и протегна ръка към отсрещната страна на улицата. — Това е най-близкото.

Проследих накъде сочеше, кимнах и пак го погледнах.

— Ясно — съгласих се. — На мен всъщност ми трябва нещо с по-голям избор.

— Тогава може да отидете в „Бошето“, надолу покрай река Елк. Там има вносни стоки, ако ги харесвате.

Не знаех какво точно искаше да каже, но явно имаше предвид нещо.

— Може и да отидете до „Смит“, по пътя към планината, но сигурно ще ви се види далечко — добави той.

— Благодаря — кимнах аз и излязох от рецепцията, като внимавах да не съм в полезрението му отвън. Вдигнах глава към смрачаващото се небе и започнах бавно да броя наум. Когато стигнах до трийсет, се обърнах и се върнах в рецепцията.

Този път той успя да върне слушалката още преди да съм минал през вратата.

— Докога казахте, че трябва да освободим утре? — попитах го.

— До единайсет.

— Добре, благодаря. — Кимнах и напуснах офиса за последен път и се запътих към стълбите за стаята ни. Почуках преди да използвам ключа си и открих, че Алена е разместила мебелите и сега правеше упражнения по йога в ъгъла до гардероба.

— Мисля, че имаме проблем — обърнах се към нея.

Тя бе застанала с краката нагоре и глава на пода, затова ме погледна отдолу нагоре.

— Какъв проблем?

— Не съм сигурен още.

На нощното шкафче имаше дистанционно за телевизора. Аз го взех и включих приемника, който беше завинтен за бюрото. Загря много бавно. Започнах да търся някой от кабелните канали с новини.

Алена издиша, после отскочи и стъпи на крака. Запитах се дали не го прави, за да ми се изфука. Докато дойде до мен, бях открил двайсет и четири часов канал с новини.

— Какво е станало? — попита тя.

Започнах да й отговарям, но спрях и се загледах в телевизора. Показваха кадри от хижата в Монтана или поне от хижата, както изглежда на слънчева светлина. Имаше полиция и военни, както и хора с шуби, на чиито гърбове пишеше ФБР или „Вътрешни войски“. Хора от следствените служби правеха снимки, други изнасяха торбите с трупове.

Кадърът се смени с един човек, който говореше нещо от бюрото си. Спомена „терористична група“, а на екрана се появиха две снимки една до друга. Същите две снимки, които Бауълс ми беше показал преди четири нощи от папката си — моята и на Алена от досиетата ни.

— … да се смятат за въоръжени и изключително опасни — продължаваше човекът зад бюрото. — В момента не е известно дали все още притежават някакви количества от отровата рицин…

— О — тихо въздъхна Алена. — Такива неприятности.