Грег Рука
Самоотбрана (30)

7.

Преди няколко години пиех в клуба на Пади Райли, просто се подпирах на бара и убивах времето. Това беше преди Райли да стане известен певец и човек да не може да припари до заведението, тъкмо след раздялата ми с момичето, което ми беше показало клуба. Бяхме се заговорили с бармана, човек от Белфаст, и стана дума за професията ми — това често се случва, щом някой те попита как си вадиш хляба.

— Аз съм специалист по охраната — отговорих му.

— А какъв си, когато си у дома?

— Бодигард.

Това от своя страна ни отведе към разговор за защитата на хората и моето мнение за това по онова време. Барманът беше израснал в Белфаст с всички последствия от това и имаше съвсем определено лично мнение за насилието, каквото не се среща у повечето хора. По време на разговора стигнахме до темата за разликата между политическото и обикновеното убийство.

— Срещал съм доста сурови стрелци, приятелю — сподели барманът. — Направо можеш да се подмокриш, ако ги видиш.

— Трудно бих се подмокрил, ако ги виждам — отвърнах аз. — Аз се плаша от тези, които не мога да видя. От професионалните убийци, които дори не усещаш, докато не си заминат.

Барманът, който беше няколко години по-млад от мен по онова време, тръсна глава:

— Това са глупости от филмите за Джеймс Бонд. Ако искаш да убиеш някого, просто отиваш при него с граната или пищов. Защо да се будалкаш с всички останали глупости? С тях само ще объркаш нещата.

— Ама ти говориш за обикновени, не за политически убийци.

— То си е същото, приятел.

— Не е — възразих аз. — Обикновеният убиец се използва, когато не ти пука дали хората наоколо ще разберат, че това е убийство. А политическият се избира, когато не искаш никой да знае, че е убийство.

Барманът се съгласи и ми даде още един „Гинес“ за сметка на заведението.

 

Номерът беше не просто да се убие Джейсън Ърл, а да се направи така, че да не прилича на убийство нито преди, нито по време, нито след него. Трябваше да бъде съвсем чиста операция, която да не остави и петънце. Трент и Пано поставиха много ясно това условие, което, предполагам, значеше, че който и да е дал съгласието си от Пентагона, е изискал такава клауза. (А бях сигурен, че е мъж, защото знаех добре, че досега не е имало заместник-секретар по отбраната, отговарящ за специалните операции, който да е от женски пол.) И не трябваше да има никакви засечки, никакви, дори загатнати грешки.

Не че би било кой знае колко по-лесно, ако не ни интересуваше особено как изглеждат нещата отстрани. Макар шефът на кабинета в Белия дом да не разполагаше със защитата на тайните служби, на която се радваха президентът, вицепрезидентът и семействата им, той все пак си беше трудна мишена. Не можеше да става и дума ударът да се извърши в Белия дом — това беше явно невъзможно. Дори по някакво невероятно стечение на обстоятелствата и шанса да беше осъществимо, не мисля, че някой, в това число и Алена, би се захванал. Това беше Белият дом в крайна сметка.

Пано и Трент бяха приготвили пакет данни за Алена и за мен, с които да започнем. С тях се занимавахме през първите шест дена. Трент имаше безжичен интернет в къщата, така че заедно с документите в кашона от мляко и от лаптопа на Алена трябва да сме прегледали няколко хиляди страници с данни за Ърл, за живота и контактите му, за семейството и работата в обединението „Горман“ и „Горман-Норт“. Алена наричаше процедурата „потапяне в обекта“ — да се научи всичко, макар и повечето по-нататък да се забрави. Но трябваше да се знае всичко, защото човек не може да предвиди какво ще се окаже важно.

— Видео — обърна се Алена към Пано, след като бяхме работили една седмица.

— Има малко фотографски материал, но няма видео. Ърл не обича да е в центъра на вниманието.

— Няма значение — настоя тя. Трябва ни и едното, и другото. Намери ги.

 

След три дена Пано ни даде един компактдиск с компресирани видеокадри и разнообразни снимки на Джейсън Ърл. Снимките не ни помогнаха особено за затвърждаване на зрителните впечатления — вече знаехме как изглежда Ърл, пък и за разлика от нас, той не си правеше труда да прикрива лицето си. Доколкото това имаше значение, Даниъл и Кристофър Морс все още бяха на дневен ред, иначе казано, за Алена и мен имаше полицейско издирване, но поне в медиите историята бе започнала да минава на втори план. Светът си бе продължил по пътя, а след като Пентагонът беше спрял да очерня кампанията на Ърл, медиите се объркаха и загубиха ентусиазма си да насаждат допълнителни дози страх.

Това не означава, че приемахме всичко за вързано в кърпа. Алена изруси косата си, като премахна красивия й меден оттенък и го подмени с нещо от бутилчица, на която пишеше „блондинки суперзвезди“, но резултатът приличаше повече на разтопен жълт пастел. Прекрои и веждите си, от което трябва адски да я е боляло, но не се оплака.

Колкото до мен, бях оставил брадата си да расте, но не допусках каквито и да е косми по главата си. Сърбежът от брадата взе да отминава и вече се търпеше. Последния път, когато пусках брада, тя беше скромна, тип катинарче. Сегашната обаче беше буйна и в съчетание с голата ми като билярдна топка глава не ме правеше особено красив. Не ми беше приятно дори да се гледам в огледалото.

След като не можехме да се доберем до местоработата на Ърл, ние се насочихме към жилището му, но бързо открихме, че и то не ни допада особено. Имаше къща в Чеви Чейс, щата Мериленд, и макар тя да не изглеждаше като крепост, имаше алармена инсталация и охрана и положително се наглеждаше често от службата за безопасност на Белия дом. Освен него там живееше и съпругата му, а тя рядко оставаше сама.

Джейсън и Виктория Ърл изглежда бяха изцяло верни един на друг, но тя, за разлика от него, беше флиртаджийка. Имаше широк кръг приятели, които я посещаваха, а тя обичаше да ги посреща. Беше и деен член на няколко групи и общества. Към и от къщата имаше оживено движение и макар човек лесно да можеше да се смеси с тълпата, рискът от непредвидени жертви беше огромен. А ние не искахме да поставим капан за Ърл и вместо него погрешка да убием жена му.

Значи възможността за удар в дома му също отпадаше.

 

— Разписанието — обърнах се към Трент. — Можете ли да ни осигурите разписанието му за следващите няколко месеца?

— За колко месеца става дума?

— Не знам. Ако можете да ни осигурите три, е добре. Шест е още по-хубаво.

— Да не мислите да проточите работата шест месеца?

— Колкото време е нужно, Елиът. Да се бърза, не е начинът, по който ще я свършим както трябва.

Трент ме увери, че ще вземе необходимите мерки.

Шефът на кабинета в Белия дом е една от длъжностите, за които всеки е чувал, но повечето хора нямат представа какво точно представлява. Като се има предвид, че често наричат човека на този пост „втория по власт във Вашингтон“, това донякъде обърква.

 

Шефът на кабинета е най-високопоставеният член на изпълнителната власт към президента на Съединените щати. Той отговаря за достъпа до президента — задължение, заради което понякога му казват „вратаря“, защото винаги има хора, които искат да се възползват от времето на президента. Той преглежда заявленията им и отклонява онези, които по една или друга причина не отговарят на неговите и — по-важно, на президентските изисквания.

Той ръководи работата на персонала в Белия дом. Това означава всички: прислужници, икономи, градинари, служители в западното крило, доставчици на храна. Осигурява всекидневната работа на Белия дом и се грижи за подготовката на държавни визити и други подобни.

Шефът на кабинета е един от най-доверените съветници на президента и затова му приписват толкова голяма власт. А след като често седи на най-видно място при разискванията и участва в най-важни политически решения, той трябва да е благонадежден, умен и открит. Нужно е с готовност да предоставя своето мнение, макар че крайното решение неотменно е на президента.

При това положение е ясно защо не при всяка администрация е имало шеф на кабинета. В някои случаи се е смятало, че длъжността не е нужна, в други просто не е имало подходящ кандидат. Когато президентът е силен и активно ангажиран, шефът на кабинета може и да няма много работа, особено при формулиране на политиката и по въпросите на управлението. Но е имало и президенти с минимален интерес към дреболиите на управлението, тогава властта на шефа на кабинета ставала действително извънредно голяма, което довело до прозвището „квазиминистър-председател“.

Повечето от тях не се задържат на поста особено дълго — средната продължителност на работата им е две години и половина. Стресът често води до голяма преумора. Джейсън Ърл наистина се отличаваше с най-дългата си служба като шеф на кабинета — седем години — и надминаваше предишния рекордьор, Джон Стийлман, служил шест години при Хари Труман.

За Пано това беше толкова смешно, колкото и за мен.

Ърл имаше и други, неофициални задължения. Опитният шеф на кабинета умее да поддържа добри взаимоотношения с първата дама, с вицепрезидента и със съпругата на вицепрезидента. Всички те му вярват, а той прави всичко възможно, за да улесни контактите им с персонала. В много случаи предлага някои техни проекти и предпочитания като свои собствени. Лошите отношения с когото и да е от тримата, могат да разклатят най-важната му връзка, тази с президента, затова добрият шеф на кабинета — или поне онзи, който иска да задържи службата си — се отнася много сериозно към сътрудничеството и контактите си с тези тримата.

 

— Миналата пролет е постъпил в болница заради болки в гърдите — съобщи ми Алена. — Оплакал се от задъхване и остра болка встрани, докато бил на работа миналия април, и го отвели във военноморския център Бетезда за преглед и наблюдение.

— И?

— Нямало усложнения и приписали всичко на стреса в работата.

— Мислиш, че това е прикритие за инфаркт?

Тя поклати глава:

— В това няма нищо срамно, защо да го скриват?

— И все пак.

Тя захапа долната си устна.

— Може да се има предвид.

 

Трент ни набави копие от разписанието му чрез Пано, който го бе намерил неизвестно откъде. Бяхме в началото на третата си седмица и Пано прекарваше все повече време извън къщата, като навярно осъществяваше връзката между нас и координаторите си във Вашингтон. Надявах се, че на когото и да докладва — ако изобщо докладваше — всичко става дискретно. Последното нещо, което бихме искали сега, беше укритието ни да се разконспирира.

А предпоследното нещо беше Ърл да открие, че сме го взели на мушка. Ако знаеше… дори ако подозираше, че Алена и аз сме се уморили от ролята на преследвани и сме решили да обърнем играта, той вече нямаше да бъде труден обект, щеше да стане невъзможен. Щеше да се окопае и да се скрие в защитния си мехур. Тогава нямаше да можем да го достигнем.

Когато Трент все пак ни предаде разписанието на Ърл, на нас ни трябваше по-малко от минута да осъзнаем, че се е случило точно това, от което се опасявахме.

— Тук няма абсолютно нищо — разперих ръце аз. — Няма участие в обществени прояви, нищо. Само едно пътуване до Кемп Дейвид заедно с президента.

— Това е неговото примерно разписание за следващите три месеца. — Трент ме изгледа с хлътналите си очи. — Примерно. Не разчитайте особено на него.

Алена поклати глава с отвращение и подхвърли листа към растящата купчина, която вече обхващаше почти цялата маса в столовата.

— Той знае — отсече тя. — Някой му е подшушнал за нас и той знае.

— Никой не му е съобщил — отрече Трент. Тонът му не беше отбранителен, а предизвикателен.

Местеше поглед от Алена към мен като че ли подозираше нас в предателство.

— Тогава подозира — не отстъпи Алена. — По някакви причини подозира, господин Трент. Погледнете разписанието му. Няма обществени прояви. Нито една. Макар да е шеф на кабинета на Белия дом, не е запланувал нито едно публично участие, нито една поява пред хора. Според това разписание действа изцяло като човек, който знае, че се е превърнал в мишена.

— Разписанието в най-добрия случай е примерно — настоя Трент. — То може и да се измени.

Поклатих глава:

— Не, освен ако реши, че заплахата вече е няма.

— Тогава вие трябва да го убедите, че е точно така.

— Ами най-лесният начин да се направи това, Елиът, е да се вдигне оня телефон и да се съобщи на ченгетата къде сме.

— Не — възрази Алена. — Още по-лесно е да бъдем убити.

— Не ме изкушавайте — вдигна пръст Трент.

— Не можем да фалшифицираме собствената си смърт — обърнах се към Алена, без да му обръщам внимание.

— Ърл няма да се хване на това.

— Няма да се изложи на показ, докато не се убеди, че заплахата от нас е премахната — заяви убедено Алена. — Докато не реши, че ние не представляваме опасност. А и може да си позволи да чака.

— Аз обаче не мога — намеси се Трент.

 

— Калаен ацетат — съобщи Алена.

Бяхме в леглото, двамата лежахме по гръб, взирахме се в тъмния таван и се вслушвахме в не така отдалечените вълни. Не бяхме правили любов. Не се бяхме любили, откакто се нанесохме в къщата на Трент — не от някакво уважение към него или от безпокойство какво ли би могъл да си помисли. Предполагам, че за всекиго от нас беше трудно да премине на романтична вълна, докато планирахме нещо, което така или иначе си беше убийство. Чувствахме се добре един с друг и чувствата ни си оставаха все така силни, но за всяко нещо си има време и място, а времето и мястото за това просто не бяха сега и тук.

— Калай ли? — попитах я. Бях се унесъл в собствените си мисли, липсваше ми Кабулети, чудех се как ли я кара Миата със семейство Раминисшвили в тяхното интернет кафе в Кабулети.

Алена заговори тихо, но тонът й беше решителен.

— Разтваряш го в оцетна киселина на кристали и получаваш твърд калаен ацетат. — Тя се претърколи в леглото, за да ме погледне в тъмнината. Почти русата й коса сякаш луминисцираше. — ЦРУ го е използвало, за да предизвиква инфаркти по време на Студената война. Може да се разтвори и да се поеме като течност или да се използва като реактив.

— И с каква скорост действа?

— Ако се погълне, действа много бързо. Няколко минути. Като реактив се поглъща по-бавно, освен ако не се подпомогне от някакъв разтворител.

— Лесно ли се открива?

— Всичко се открива, ако човек реши да го търси. Въпросът е дали изобщо ще се направи аутопсия.

— Шефът на кабинета на Белия дом умира от кала…

— След като се е оплаквал от болки в гърдите и задъхване миналата година — прекъсна ме Алена.

— Мисля, че аутопсията е стандартна процедура.

Тя помисли върху това и отново се претърколи по гръб.

— Бетезда — досетих се аз. — Ще направят аутопсията във военноморския център Бетезда.

Обърна глава към мен:

— Военни лекари, нали?

— Разбира се.

— Тогава проблемът е разрешен — почти се усмихна тя.

Пред нас оставаха само три въпроса — как, къде и кога. Едно беше да решим, че ще убием Ърл, като го отровим с калаен ацетат. Съвсем друго бе да измислим как точно да въведем отровата в кръвоносната му система.

Отговорът дойде, докато гледахме видеото, което Пано ни беше намерил. Бяхме го пуснали на лаптопа — произволен сбор от медийни прояви, участия в кръгли маси и разговори. Най-новият материал беше от декември миналата година, вече на четири месеца. След това нямаше нищо, което само потвърждаваше онова, в което Алена и аз вече бяхме убедени — по някаква причина Ърл подозираше, че е станал мишена и не излизаше на показ. В резултат от това повечето материали, които гледахме, бяха остарели, заснети в първия мандат на сегашната администрация.

Клипът, който привлече вниманието ни, беше почти петгодишен и малко след като започна, осъзнах какво гледам, спрях го и превъртях. Изгледахме го втори и трети път.

— Забелязваш ли това? — попитах Алена накрая.

— Да — кимна тя.

— Мисля, че ни падна.

— Да. — Алена въздъхна, но не от нещастие, не и от удоволствие. Просто реакция на човек, който е оставил зад гърба си особено трудна и не кой знае колко приятна работа. — Така е, Атикъс.

Вече знаехме как ще убием Ърл, ако изобщо ни се удаде възможност.

Както стояха нещата обаче, не ни беше известно нито къде, нито кога, а доколкото виждахме, Джейсън Ърл правеше всичко по силите си нещата да си останат завинаги така.

 

Три седмици и три дена след като бяхме започнали, седяхме с Трент и Пано на кухненската маса. Пано носеше последния вариант от разписанието на Ърл, който бе успял да набави, но и сега изглеждаше, че шефът на кабинета на Белия дом е прекалено зает с набиране на персонал за ведомството, за да излезе да се забавлява, и още по-малко — да бъде убит.

Предадох разписанието на Алена, която му хвърли един поглед, изсумтя и го върна на масата. Да изкараме Ърл на открито все още беше въпрос на бъдещето.

— Ще ни трябва калаен ацетат — заяви вместо това тя. — Лесно може да се набави от всеки склад за химически материали, от доставчиците за училища и лаборатории. Както и да се достави обаче, ясно е, че не трябва да се знае кой го е взел.

Пано си записа нещо с молив в бележник, който извади от джоба си.

— Кажи го буква по буква.

Казах го.

— Колко ви трябва?

— Не много — отвърна Алена. — Пет грама ще ни свършат работа; цената е към сто долара за грам. Десет грама ще е идеално, защото ще разполагаме и с резервна доза.

— Няма проблем — вдигна глава Пано. — Тук ли да ви го донеса?

— Ще стигнем и дотам.

— Какво ще правите с него? — попита Трент.

— Това ще ви хареса, Елиът — уверих го. — Фактически води до сърдечен удар. Потърпевшият изглежда като изкарал остър инфаркт на миокарда.

Трент се усмихна с неподправена радост.

— А какво ще стане, ако човекът получи своевременна помощ? — попита Пано.

— Няма никакво значение, докато веществото е още в организма му. Сърцето ще спре отново и ще изглежда, че пострадалият е имал многократен, а не единичен инфаркт.

— С какъв носител се поема?

— Може да бъде погълнат, но ние ще опитаме с приложение от някаква повърхност.

Трент спря да се усмихва.

— Това не ми харесва.

— Говорим за убиване на човек, но вие не харесвате точно тази част?

— Това е необмислено. Какво ще стане, ако някой докосне въпросната повърхност преди него?

— Нищо няма да стане. — Погледнах към Алена. — Покажи им.

Алена отвори лаптопа си и го нагласи на видеото, което си бяхме отбелязали. От клиповете ни то беше най-старото — заснето преди пет години. В него Ърл говореше на аудитория, изпълнена с млади лица — студенти от факултета по бизнес в Харвард.

— Наблюдавайте ръцете му — насочи ги Алена.

Те се загледаха.

Тя пусна следващия клип — този път Ърл беше на подиума пред група журналисти.

— И сега.

Те отново гледаха.

Тя пусна още три клипа и накрая започна:

— Това е някаква вътрешна потребност и е изцяло подсъзнателна. Във всеки от клиповете той се приближава към катедрата, наглася микрофона и поставя ръце от двете му страни като че ли иска да се закрепи. Във всяко друго видео, където има катедра, Джейсън Ърл прави съвсем същото.

— Ще го хванем при случай, в който има излизане на сцена — обясних аз. — Ще изберем подходящо място, където да говори, да кажем, след вечеря. Ще нанесем калаения ацетат върху катедрата непосредствено преди той да излезе на сцената. Ще разпределим веществото от двете страни, където той си поставя ръцете.

— Някой ще го представи обаче — тръсна глава Пано. — Помисли си, Кодиак. Ърл е виден оратор, затова някой ще го представи на публиката. Какво ще стане, ако представящият го постави ръцете си на някое от тези места?

— Начинът, по който ще разположим количествата, ще изисква контакт с двете ръце — обясних аз. — В идеалния случай ще го ударим при по-дребно, по-интимно събитие, където представянето по необходимост е кратко. И ако представящият докосне само едната страна, всичко ще е наред. Единствено комбинацията от дозите води до желания ефект.

Трент се загледа в монитора на лаптопа за няколко секунди.

— Колко време ще е нужно? — попита накрая.

— Петнайсет минути или малко повече — отвърна Алена. — Ще бъде доста напреднал в лекцията си, преди да дойде инфарктът.

— Ще го боли ли?

— Ами това е инфаркт, г-н Трент. Вие сам сте изкарали няколко. Как мислите?

— Мисля, че адски боли.

— Така мисля и аз.

— Добре — доволен въздъхна Елиът Трент. — Кога ще го направите?

— Няма да го направим. — Затворих капака на лаптопа. — Няма никаква възможност. Нали видяхте разписанието? Той не говори на обществени места и сигурно няма да говори, докато си мисли, че има и най-малка възможност Алена и аз да се опитаме да го ударим. Вече видяхме четири варианта от разписанието му и всички те са еднакви. Той или знае, че вече е станал мишена, или го подозира, но така или иначе, прави абсолютно всичко възможно да ни лиши от каквато и да е възможност за удар.

На Трент това не му хареса и той тръсна глава:

— Не, това никак не е добре. Та той не живее в Белия дом, по дяволите. Можете да го хванете у тях.

— Според вашия приятел Джон сега дома му охраняват момчетата от „Горман-Норт“ — отвърнах аз. — Ако искате да ударим къщата с гранатомети и автоматично оръжие, тогава може би… може би ще постигнем нещо. Но не и без допълнителни жертви. И не без да заприлича на точно това, което си е — на замислен удар.

— Това изобщо не е алтернатива — съгласи се и Пано. — Всичко трябва да бъде чисто.

— Тогава защо ни показахте всичко това? — гневно попита Трент и посочи лаптопа. — Обяснявате ни какво ви трябва, за да го направите, казвате ни как ще го направите, а после заявявате, че няма да го направите. Какъв, по дяволите, е смисълът от всичко това, Кодиак?

— Да ви покажем, че може…

— Но нали току-що…

— … но не е възможно в момента.

Трент се канеше да отговори, но се спря.

— Разбирате ли какво ви говоря, Елиът? — попитах аз. — Казвам ви, че има начин да постигнем това, което искате. Можем да убием човека, виновен за убийството на Натали. Можем и да го направим, и да се измъкнем. Но не докато не се промени обстановката. Докато Джейсън Ърл не повярва — определено и абсолютно — че може спокойно да излезе от бункера си. Той трябва да повярва, че заплахата, която представляваме двамата с Алена, вече я няма.

Трент раздвижи устни като че ли опитваше всеки отговор, преди да го преглътне, вместо да го каже. Накрая откри нещо, което нямаше толкова неприятен вкус:

— Той се страхува от теб и от Драма. Натали умря, защото той преследваше вас. Бои се от вас, защото смята, че вие сте заплаха за него.

— Да — съгласих се аз.

— И всичките му глупави изпълнения са все заради това. Защото се страхува от вас двамата.

— Да.

— Мръсникът греши обаче. Би трябвало да се бои от мен.

— Точно това си мислим и ние — кимна Алена. Трент затвори очи и потъна в мрачните си мисли, които не бяха много далеч от моите. До него Пано се мръщеше, защото подозираше, че Трент, Алена и аз водим съвършено различен разговор от онзи, за който той знаеше.

— Тогава аз сам ще го убия. — Трент отвори очи накрая. — Вие само ми кажете как.

— По начина, по който дъщеря ви би го направила, г-н Трент — сви рамене Алена. — С пушка.