Грег Рука
Самоотбрана (12)

4.

— Сигурен ли си, че е негово? — попита Алена.

— Изобщо нямам представа дали е негово или не — тръснах глава аз.

— Оттогава минаха три години и ако бебето не е на повече от три месеца, сметката излиза. Ако беше негово и той бе пътувал непрекъснато, както Дан предполага, трябва да се е запознал с майката на друго място и да я е преместил тук, след като се е настанил.

Това обаче нямаше значение. Важното беше, че се грижи за майката и детето, така че то или е негово, или той е поел грижите за него.

Бяхме седнали пред кафене, близко и до двата ни хотела. Сутрешното движение тъкмо бе започнало да се оживява и колите се насочваха главно по еднопосочната улица на запад. Дъждът за момента беше спрял и небето бе започнало да просветлява. Беше учудващо топло, със сигурност над десет градуса. Зад гърба на Алена барманите се движеха като призраци, полускрити зад изпотените витрини на заведението.

Изчаквах Алена да каже още нещо, но тя не го правеше и изражението й оставаше все същото. Чудех се дали и тя не е изправена пред моите проблеми. В ръце държеше хартиена чашка с билков чай. Бяха й дали две торбички чай, чиито кончета стърчаха от чашата; тя ги почукваше с показалец и това беше всичко.

— По дяволите — изръмжа Дан, без да повишава глас. — Ти забрави ли защо го търсим тоя мръсник?

Извърнах се достатъчно, за да срещна погледа му, и се надявах изражението ми да му отговори. После погледнах часовника си:

— По моя е шест и шестнайсет. Той свършва работа след два часа. Разполагаме с петнайсет минути да измислим някакъв план, който да ни позволи да се оправим с него, без да намесваме жената и детето.

— По дяволите — повтори Дан, този път по-силно. — Връщаме се там и си свършваме работата!

— За това изобщо няма да говорим.

— Той сам си го докара! И не би трябвало да замесва жена! Негова си е грешката!

Гледах Алена в огледалото — тя погледна Дан, но лицето й не се промени. После каза на руски:

— Но не е нейна, нито на детето.

— Какво ти става, по дяволите? — викна й той също на руски. — Къде ти е главата бе, Наташа?

— Детето и майката остават вън от това — с леден глас процеди тя.

Преди безкомпромисният тон и решителността й щяха да са достатъчни, за да млъкне Дан. Преди Дан би се намръщил и не би оставил страха или уважението пред Алена да си проличат. Не и сега. Той ми отправи враждебен и обвинителен поглед, после се наведе над масата и приближи глава към Алена.

— Ти изобщо не разсъждаваш — продължи да говори на руски. Каза го бавно, като че ли обясняваше грешката на някой добър, но упорит ученик.

— Твоят човек оплеска нещата, Наташа. Иля няма да остане в апартамента и пет минути, след като разбере, че някой е бил там и че трябва да бяга отново. А какво ще стане, ако вземе жената и бебето със себе си? Или просто го оставяме да си развява коня, след като уби Натали?

Тя не отговори. Продължаваше да почуква етикетите с пръст.

Дан ме изгледа отново, но аз извърнах глава към колите по улицата. Ако не знаеше, че разбирам езика, нямаше защо да го обвинявам. Едва ли си е мислил, че през последните три години съм се занимавал единствено с йога, балет и домашно видео. Намръщи се, защото явно се тревожеше от това, което смята да каже. Наведе се още повече към Алена:

— Знаеш какво трябва да направим — спокойно започна той, все така на руски. — Знаеш и най-добрия начин, по който да стане, както и тактиката, която се използва, натиска, който трябва да се окаже. Слабост е да не го направим, такива неща водят до грешки, заради които те убиват. Искате да научите нещо от Иля — най-добрият начин за това е жената и бебето да бъдат в една и съща стая с него.

Единственият й отговор беше продължаващото почукване по етикетчетата. Дан изчака да чуе какво ще каже — дълго, може би трийсет секунди — но тя не каза нищо.

Тогава той рязко се изправи, беше явно вбесен.

— Сериозно те питам, какво, по дяволите, става с теб? Наташа, казвам ти с цялото уважение, което ти дължа, напълно си откачила. От колко време те познавам… двайсет години? Твоят човек тук ти е преобърнал всичко — вече не знаеш какво става. Знам, че си го обучавала, знам, че си е твой, но той те е променил, и то не за добро!

Показалецът на Алена замръзна. Почувствах как центърът на тежестта й се променя и видях, че мускулите й се напрягат — всички признаци за предстоящо нападение. Дан също забеляза, а може би почувства. Нямаше значение, че се намирахме на оживена улица в шест и петнайсет сутринта — усетих страха му, страха, че е прекрачил прекалено много бариери, че колкото и да се е променила тя, промяната не би я спряла да го убие в тази минута.

— Той ме промени — тихо каза тя, но с цялата сила на физическата атака, от която той се боеше. Всяка нейна дума беше смислена и на място. — Аз също промених него. А ако някой се тревожи, това не съм аз. Знаеш ли защо винаги си се страхувал от мен, Данилов? Още преди двайсет години, когато за първи път ме видя? Питал ли си се за това?

Дан се поколеба — или не беше сигурен дали иска да отговори, или се боеше да не сбърка.

— Не съм се страхувал от теб. Уважавах те, беше талантливо момиче, обучено от най-добрите хора, ти можеше…

— Страхуваше се и още се страхуваш — прекъсна го тя, без да повишава тон. — А и никога не си виждал момиче в мен. Виждал си нещо безлично. Инструмент, който може да изпълни всичко, за което ти си обучаван, но да го направи невероятно по-добре. Виждал си инструмента, Данилов, а не човека. И това те ужасяваше. Онова безлично нещо би се съгласило с теб и би приело, че да се използват жената и детето за по-резултатен натиск, е ефективно и логично. След това безличното нещо би ги убило като нещо необходимо и разумно. На него не би му пукало. Но аз вече не съм това нещо. Бих умряла, но никога не бих се превърнала в него.

Алена замълча, може би да събере мислите си, може би за да види дали Дан я е разбрал. Дотогава не я бях чувал да говори толкова много за себе си, за човека, в когото я бяха превърнали съветските власти с баланс между тормоз и целенасочени указания. А от изражението на Дан личеше, че и той за първи път я чува да говори за това. Едва ли беше пропуснал и фразата й за безмозъчното същество.

— Мишената ни е Иля — заключи Алена, — а не жената и детето.

Дан преглътна, отмести очи към мен, после отново погледна нея.

— Тогава какво да направим? — Говореше на руски, също като нея. — Не бива да го изпускаме. Трябва да отговаря за действията си!

Изкашлях се и двамата ме погледнаха.

— Каква кола кара Иля? — обърнах се към Дан.

Мнението му за мен пролича от очите му.

— Оня гад ли?

— Каква кола? Стара, нова?

— Чисто нова. Черен форд мустанг. И Вадим иска същата. Но какво значение има каква е колата му?

— Заради въздушните възглавници — обади се Алена.

— Вадим кара своя кола — продължих аз. — И тя ли е под наем?

— Аха, заемаме ги с един и същи паспорт, с една и съща кредитна карта.

— Тогава ще ни трябват две коли. По-стари. И една-две ролки скоч, за да усмирим Иля. И хапче силно приспивателно ще свърши работа.

Дан ме изгледа като че ли се чудеше дали да ми вярва, да ми се ядоса или и двете.

— Не можем да го оставим да се прибере вкъщи — обясних аз. — Нито да се измъкне.

— С колата му — обърна се Алена към Дан. — Ще го отвлечем с колата му.