Грег Рука
Самоотбрана (22)

8.

Студът хапеше немилостиво, беше ужасно хлъзгаво, а разстоянието от края на покрива до сенките в задната част на хотела надхвърляше десет метра. Докато Алена съсредоточено прикриваше дупката, която беше направила в покрива, аз оглеждах небето. Бях чул ясно отчетливия шум от перки над нас, докато разговарях с Галоуей, но сега нямаше и следа от хеликоптера. Възможно ли беше да са му наредили да се приземи за нощта, за да спестят гориво или да дадат възможност на летеца да си почине. Каквато и да е била причината, тя беше благоприятна за нас, а с мотаене върху покрива само бихме я прахосали.

Лежахме по корем и повече се плъзгахме, отколкото пълзяхме по покривните дъски. След като бяхме вече отвън, чухме звуците от обсаждащите сили: пукане от уокитокита, шум от коли, които се движеха насам-натам. От самия град Линч не идваше много шум, нито и кой знае каква светлина. Или градчето беше малко и заспало в зимната нощ, или — по-вероятно — всички си стояха вкъщи и гледаха по телевизията какво става.

Вървяхме внимателно, като се приплъзвахме към един от многото отдушници по покрива. Трябваше да изчистя част от снега, за да осигуря място за въжето, но то беше толкова твърдо, че поряза ръцете ми. За пореден път усетих болката от студа. Ако премръзнех отново толкова скоро след предишния случай, щях да загубя пръстите на ръцете си. Докато подготвях импровизираното въже, Алена се възползва от случая да се огледа отвисоко.

— Не е много високо — пошепна в ухото ми Алена. — А оградата е само около хотелския паркинг. Полицейските коли излизат от съседните преки. Улиците наоколо бездруго са затворени за останалото движение.

Кимнах, довърших стягането на въжето около отдушника и го подадох на Алена. Тя пое двата му края, изтъркаля се по гръб и по корем, за да не извисява ръст, и го завърза като алпинист между кръста и чатала си. После остави гравитацията да я изпързаля до края на покрива и там, без колебание и пауза, просто продължи нататък. Очаквах да чуя неприятен шум като удар от тялото й върху земята, но не последва нищо. А щом видях, че въжето от опънато стана хлабаво, и аз я последвах.

Бяхме се озовали зад хотела, в по-тясно и по-плитко продължение на паркинга, който в основната си част беше отпред. Повече светлина имаше от другата страна на улицата и дебелата сянка тук ни действаше утешително. Дървена ограда, малко над два метра, ограничаваше тукашния край на хотелската територия. Отгоре, откъдето я гледах, тя се съединяваше с ресторант за бързо хранене, който свършваше в края на улицата, успоредна на Елк.

Дотам би трябвало да се простира блокадата. През оградата и паркинга, а после и през улицата би трябвало да сме пробили обръча. Налагаше се единствено да се справим с това, без да ни видят и чуят.

Алена се измъкна от сянката, огледа се наляво и надясно, докато аз се обърнах отново към сградата, за да освободя единия край на въжето ни от чаршафи. Той поддаде лесно и аз го изтеглих, като редувах ръцете си. Щом го смъкнах, го събрах и се огледах къде да го скрия. Не намерих място, където нямаше да го видят при първата дневна светлина, затова го натъпках в чантата си.

Алена тихо дойде на мястото си, клекна и ми даде знак да отида при нея. Аз също се спуснах и за още около минута никой от нас не помръдна — очите ни трябваше да се приспособят. Имаше повече светлина, отколкото очаквах в началото, и макар тя да затрудняваше прикритието ни, щеше да причини и много болка на всеки, който си служеше с очила за нощно виждане. Те са наистина страхотен инструмент, но трябва да се използват в подходяща обстановка. Общо взето са идеални за почти пълен мрак, но при осветените градски условия не толкова.

Тъкмо затова Алена настояваше да разберем дали разполагат със средства за нощно виждане — това даваше и на двама ни представа от какво разстояние могат да ни забележат. Снабдени с оптическо съоръжение, членовете на екипа щяха да си мислят, че виждат по-далече и повече неща, отколкото в действителност. При светлината, струяща от уличните лампи, отраженията в леда и снега, както и светещите реклами за разни услуги, предназначени за пътуващите по близката междущатска магистрала, носещият очила за нощно виждане всъщност би доловил много по-малко.

Тя сложи уста до ухото ми, толкова близо, че устните й допряха кожата.

— Патрулна кола вдясно, под уличната лампа. Не мърдай.

Обърнах се и видях колата, за която говореше. Светлината от уличната лампа се отразяваше от предното стъкло.

— Вляво, на покрива, наблюдател с очила и снайперист.

Отне ми повече време да ги открия, но видях и тях. На около сто метра, върху плоския покрив на една бензиностанция. Бяха се съсредоточили върху вратата към стаята ни и това беше естествено. Според всичко, което полицията в Линч знаеше за нас, това беше единственият ни път за влизане и излизане. А като се има предвид, че командосите се бяха примирили с изчаквателната си позиция, нямаше нищо чудно, че ни пропуснаха. Трябваше да са отегчени и сериозно измръзнали, а ако стоеше непрекъснато с очилата, наблюдателят щеше да е наполовина сляп, без дори да го усеща.

— На три пробягваме до оградата заедно — изкомандва тя. — Повдигаш ме и ме премяташ, после идваш след мен. Не спирай.

Аз кимнах.

Тя ми даде знак с пръсти, като използва един, два, три пръста.

Затичахме се към оградата тихо и внимателно. Аз бях по-бърз и заех позиция преди нея, като хвърлих чантата си, коленичих и се обърнах да я изчакам. Без да спира, тя направо постави дясното си стъпало в ръцете ми и аз успях да я издигна до хълбоците си. Чух как оградата изскърца под нея, после тежестта й изчезна. След миг чух и как се приземява оттатък, но падна тежко и изглежда лошо, защото не успя да сподави стона си.

Пъхнах ръце през каишките на раничката и я опрях до гърдите си, после се пресегнах към върха на оградата, набрах се и размахах крака, за да кача и тях. Исках да свърша всичко бързо и тихо, а това означаваше да оставя повечето работа отново на ръцете си. Щом прехвърлих върха на оградата обаче, позволих на краката да минат напред.

И аз като Алена се приземих зле и в момента, в който се озовах на земята, разбрах защо стана така. Коричката от сняг от тази страна беше тънка и създаваше погрешна илюзия, защото прикриваше леден слой, хлъзгав като намазано с масло стъкло. Краката ми изчезнаха изпод мен в мига, когато се приземих, аз се опитах да се пренаглася, но вместо това се строполих тежко на левия си хълбок.

Импулсът да започна да псувам беше почти непреодолим.

Алена ми протегна ръка и с нейна помощ се изправих на крака, но почти веднага се свлякох отново по същата причина, заради която се бях озовал в това положение първия път. Тя ме хвана, но започна самата да се подхлъзва; наложи се аз да хвана нея. Би било изцяло в стила на Бъстър Кийтън, ако не беше толкова опасно.

Към края на двора имаше контейнер за смет и дори в студа от него се носеше смрад на вкиснало мляко и развалено месо. Застанахме близо до него, с лице към посоката, от която бяхме дошли, и погледнахме към оградата. Нощта си оставаше относително тиха и спокойна, по нищо не личеше някой да е забелязал придвижването ни.

Вляво алеята на ресторанта, през която можеха да преминават коли, беше ярко осветена. А зад нас светлината се увеличаваше, докато не стигнеше навеса на самата сграда — там, под тентата, беше по-слаба. От покрива на хотела не можехме да видим дали ресторантът действително е отворен, или светлините му не бяха просто мярка за безопасност. По който и път да тръгнехме оттук, поемахме риска да ни видят. Разбира се, оставаше и проблемът да пресечем улицата и да минем покрай човека, който положително дежуреше там.

Погледнах часовника си — луминесцентните стрелки показваха седем и двайсет и три. Бяхме само от шест минути извън хотела.

— Ще минем през алеята за коли пред ресторанта — прошепна в ухото ми Алена.

Трябваше да размисля за секунда, преди да осъзная логиката й. Алеята наистина беше добре осветена, но също така беше заградена от двете страни. Вляво беше ресторантът, а вдясно преграждащият блок, с който имотът завършваше. Ако преминехме бързо и се придържахме откъм страната на ресторанта, щяхме да разполагаме с прикритие поне до края на сградата.

— Ти тръгни пръв — разпореди се Алена.

Поклатих глава. Тя се движеше по-бавно и не можех да поема риска да я оставя след себе си.

Очите й се присвиха, канеше се да възрази, но после реши, че така ще загубим още повече време. Показа ми отново трите пръста и когато минаха трите секунди, тръгна. Следвах я толкова близо, колкото ми се струваше безопасно.

По алеята за коли беше изключително светло. Като погледнах покрай огромните реклами за хамбургери и изгодни менюта, забелязах, че ресторантът е празен.

В края на сградата имаше детска площадка, покрита със сняг и лед, което я караше да изглежда много по-зле. Площадката обаче хвърляше сянка, което беше добре за нас. Бързо се скрихме там и коленичихме, сега виждахме добре улицата. Тъкмо се навеждах зад Алена, когато чухме мотора на приближаваща кола. Двамата веднага легнахме.

Една патрулна кола със запалени аварийни светлини бавно се приближи към сградата. Обвих ръце около кръста на Алена и я притиснах към раницата, която все още беше на гърдите ми, после се плъзнах по гръб и двамата довършихме последния метър от детската пързалка. Тя не помръдна и ние наблюдавахме как лъчите светлина, ярки като ден, се поместиха към нас.

После светлината опря в пързалката, а сенките, които ни прикриваха, станаха още по-дълбоки. Изтъркалях и двама ни обратно, когато колата продължи покрай нас.

Изчакахме тишината да се завърне, стоповете отбелязваха курса на колата и ние хукнахме към края на улицата.