Грег Рука
Самоотбрана (34)

11.

Има някои вечни неща, които човек открива във всички хотели по света. Хотелите са различни, разбира се — по качество на обслужването, по удобствата, които предлагат. Някои предоставят двайсет и четири часов румсървис или пране за същия ден, или масажист на повикване, или видеотека. Някои имат портиерски услуги, чийто персонал буквално се скъсва, за да ти набави всичко, което би ти потрябвало или би поискал. Някои имат повече, други по-малко.

Но всички те — или поне всички добри хотели — имат още две неща, на които можеш да разчиташ винаги.

Домакински персонал и персонал за поддръжка.

Длъжни са да ги имат. Иначе не биха могли да се нарекат хотели.

Докато стигнем хотел „Уотъргейт“, стана три и половина следобед, а тъй като Алена си беше купила нови дрехи от изискан магазин на Уисконсин и аз не изглеждах прекалено опърпан, никой не ни обърна внимание, когато влязохме във фоайето. Не беше пълно, но бе натоварено, така че беше лесно да преминем, без да привличаме внимание. Бяхме просто двойка, която разглежда прочутия хотел — жената със спретната нова раничка през рамо и мъжът със спортно палто в ръка.

Прекарахме в разходка девет минути, през които се наслаждавахме на интериора и използвахме случая да проучим системата за сигурност на хотела. След като ни стана ясно къде са охранителите и камерите, поехме към асансьора.

Никой не ни спря, нямаше защо.

Слязохме надолу и когато асансьорът спря, излязохме, като че ли знаехме накъде отиваме. Тръгнахме по коридор със сиви плочки, покрай стените на който бяха подредени колички за пране и счупени мебели. Имаше табели, че зоната е само за персонала, и табло със съобщения, някои служебни, други не. Спряхме, колкото да се убедя, че на таблото нямаше онова, което търся, после продължихме.

В края на коридора имаше Т-образно разклонение и още едно табло. Оттук се чуваха механизмите за поддръжка на напрежението. В „Уотъргейт“ има двеста и петдесет стаи и когато е горещо, във всяка заета стая се използва отделна климатична инсталация. Това натоварва извънредно много компресорите и вдига много шум. Като се добави и останалото потребление на ток в тези стаи, в кухните и пералните, в общите помещения и на регистрацията, просто е удивително, че авариите са така редки.

Пред гардеробите имаше още едно табло и докато Алена надничаше през вратата, за да се убеди, че помещението е за персонала, аз открих каквото търсех — закопчано под препоръка винаги да си мия ръцете. Общ списък на стаите, подготвян всяка сутрин за чистачките. В него се посочваше кои стаи са заети и кои не са, а в някои хотели дори се посочва и фамилията на заелия помещението гост. Списъкът в „Уотъргейт“ не беше така щедър и включваше само номера на стаята с бележка дали е заета или не.

Дочух дрънкане на ключове и като погледнах наляво, видях един латиноамериканец на петдесетина години да се движи по коридора към нас. Носеше сива униформа на работник от поддръжката, която му стоеше зле, радио и връзка ключове на колана, а на една от халките имаше синджирче, завършващо в левия заден джоб. Погледна към нас с любопитство, но не каза нищо. Добрите обноски са много важни за хотелите, а тъй като повечето длъжности по обслужването са заети от имигранти, които изграждат нов живот, те внимават особено за маниерите си.

Коридорът беше тесен и той трябваше да ходи странично, за да се разминем. Докато се промушваше между мен и стената, аз протегнах дясната си ръка, хванах шнура и го освободих от колана. Електронната карта за отваряне на много врати се показа от джоба му. Взех я и синджирчето я последва.

Ако беше усетил, че са бъркали в джоба му, той не го показа и не спря.

Алена дойде до мен и аз й посочих бележката; тя я смъкна от стената. Погледнах отново към служителя. Той отиваше към един от служебните асансьори, но не се обръщаше. Изчислих, че идва от втори гардероб, така че тръгнах натам и го видях. Докато Алена разглеждаше листа, който беше свалила от таблото, аз надникнах в стаята, видях, че е мъжки гардероб и че е празен. Щом смяната не се бе сменила в три, едва ли хората биха се появили до четири. Влязох, издърпах Алена след себе си и затворих вратата.

Ето нещо, за което можеш да разчиташ на хотелите. Имат охрана във фоайето, може би и офис на партера или в приземния етаж, в първия подземен етаж. И това е всичко. На местата, където пчеличките-работници се събират, например в гардероба, няма камери.

— Има ли нещо? — попитах я.

Погледът й се рееше по листовете.

— Над сто апартамента.

— Неговият ще е означен по някакъв начин. Ще пише ВИП, ще има звезда или нещо такова.

Тя кимна и продължи да разглежда листовете. В това време аз прегледах шкафчетата. Повечето бяха заключени с катинар, но няколко не бяха. Даже едно стоеше отключено. Там открих гащеризон, в който бих могъл да се пъхна. Извадих го и го намачках в торбата си.

— Прав си, отбелязани са със звезда — обади се Алена. — Четири са.

— Колко не са заети?

— Два.

— Ще бъде в един от тях — реших аз.

— Толкова ли си сигурен? — Тя ме погледна с известно безпокойство.

— Отделил е два часа и половина за това в разписанието си. Той е водещият оратор, най-интересният. Всички го ухажват, затова ще му дадат апартамент да си почине или да напише нещо — естествено няма да го държат пред залата. Ще го повикат, когато са готови. Едва тогава ще слезе.

— Аха. — По устните й играеше дяволита усмивка.

Извадих ключа от джоба си и й го дадох.

— Върни се по-бързо.

 

Нямаше я трийсет и седем минути, през които се случиха три неща.

Първото беше, че свалих собствените си панталони и облякох униформа на служител от поддръжката. Не ми беше съвсем по мярка, затова оставих ципа разкопчан. Взех от чантата си съвсем бяла тениска. Преди да я облека, я прекарах през пода, за да й направя едно-две петна.

Второто нещо беше, че Пано ми звънна. Връзката беше много лоша, едва се чуваше.

— Той е на път към хотела. — Гласът му трептеше от статичното електричество.

Погледнах часовника си.

— Можеш ли да го изпревариш и да дойдеш тук преди него?

— Няма да е лесно.

— Опитай се — подканих го аз и затворих.

Третото нещо беше, че дневната смяна започна да пристига и тръгна към шкафчетата си. Долових няколко погледа, между тях и от човека, в чийто джоб бях бръкнал.

— Как си? — попитах го.

— Добре съм. — Акцентът му беше силен, по-скоро централноамерикански, отколкото мексикански.

Подадох му ръката си с усмивка:

— Джери, приятно ми е да се запознаем.

— Рамон. Ти отскоро ли си?

— Почвам довечера. Още не знам и половината неща наоколо.

Един от останалите, които се обличаха, се изсмя:

— Да, така е с всички в началото.

— Дори не ми казаха кое къде е — подкрепих мисълта си аз. — Сигурно ще разбера след първия си чек.

— Ако имаш късмет — обади се един друг. — Чакай да се преоблека и ще ти покажа. Аз съм Монте.

— Това ще е страхотно, Монте — усмихнах се аз. — Сериозно? Е, много ти благодаря.

 

Докато разглеждах, задигнах едно радио, комплект инструменти и кутия каналин. После отидох до тоалетната и останах там, докато чух, че и последният излезе от съблекалнята. Вдигнах много шум с тоалетната хартия, пуснах водата и когато излязох, видях, че съм сам в помещението. Преместих новия си комплект инструменти на пейката, отворих го и проверих какво има вътре. Повечето неща не ме заинтересуваха, но имаше един парцал, с петна, но сух, който прибрах в горния джоб на гащеризона си.

Радиото беше „Моторола“. Включих ги и го закачих на колана си. Вълните не бяха натоварени и аз се заслушах внимателно да видя как се подават и приемат съобщенията. Диспечерът беше жена на име Джанет и имаше приятен глас. Не се използваха никакви кодове, а съобщенията, които чух, бяха директни и кратки.

Тогава Алена надникна в съблекалнята с любопитно и малко изплашено изражение, но щом ме видя, заряза позата и дойде при мен.

— Готово — докладва тя и ми върна електронната карта за вратите със синджирчето.

— Той е тръгнал, може вече и да е пристигнал. Предполага се Пано да ми звънне от фоайето. По-добре е и ти да отидеш там.

— Ти тук ли ще останеш?

— По-безопасно е. Тук съм един от работниците, част от цялото. По горните етажи управата може да ме забележи, а и работник по поддръжката, който се мотае из фоайето, ще направи впечатление. Дай ми го.

Тя смъкна раницата си от гърба и отвори ципа на един от страничните джобове.

— А ако те познае?

— Надявам се да не ме познае.

— Но ако все пак те познае?

— Е, какво искаш да кажа? Ако ме познае, цялата работа приключва, много добре знаеш.

От джоба на раницата си Алена извади малък метален контейнер — като тези, които държат скъпи бонбони за по-добър дъх или специална дъвка — и ми го подаде. Прибрах го в джоба с картата за вратите.

— Трябва вече да се качваш — подсетих я аз.

Тя кимна, целуна ме по бузата и по устните и прошепна:

— Бъди професионалист.

— Е, за всичко си има първи път — усмихнах се аз.