Грег Рука
Самоотбрана (16)

2.

— Патриот! — изсумтя Бауълс. — Едва ли може да се измисли по-голяма смешка.

Опитах се да изследвам вътрешността на устата си с език. Изглежда всичките ми зъби си бяха на мястото, макар че от солидното вътрешно разкъсване на бузата още сълзеше кръв. Опитах се да я изплюя на пода и открих, че долната ми устна е изтръпнала, така че вместо плюнка се получиха ситни капки. Грубият дъсчен под беше протрит и на него блестяха кръвта и слюнката ми.

Матю Бауълс се прехвърли на стола до масата срещу мястото, където бях поставен, и извади лаптопа си от калъфката. Винаги се движеше с лаптоп. Компютърът дрънна, когато го включи, и забръмча при зареждането на програмите.

Огледах стаята. Виждах добре и донякъде се учудих, че контактните ми лещи не са паднали при боя. А той, доколкото можех да си го спомня, беше много сериозен, навярно е имало и допълнителни удари, след като съм загубил съзнание. Болеше ме навсякъде и бях почти сигурен, че засега необадилите се части от тялото ми, като изтръпналата ми долна устна, щяха да го направят по-нататък. Не мислех обаче, че по мен има нещо счупено. Поне до този момент.

Самата стая беше доста неугледна — зле обзаведена, със стени, покрити с чепати борови дъски и под, който никога не е бил чистен. Тапицерията на канапето, някога червена, беше избеляла в розово-кафяв цвят, имаше няколко дървени стола и разнебитена маса, зад която ме бяха поставили. По стените бяха разхвърляни неравномерно аплици с прашни стъкла и едва-едва светещи крушки. Откъм лявата ми страна имаше два малки прозореца със спуснати завеси, но през пролуките им не се виждаше нищо.

Можеше да се предположи, че навън е нощ, макар да допусках, че прозорците са боядисани. Срещу мен, вдясно от канапето, се намираше или предната, или задната врата на хижата.

На канапето седяха двамината, които бяха с Бауълс, когато отидох да отворя вратата — Шон и другият. Бяха със свалени сака, като всеки от тях носеше кобур с пистолет на пояса, а от страната на Шон върху канапето беше подпряна пушка. Явно Шон беше по-старшият — и по възраст, и по маниери.

Когато погледът ми премина по тях, в очите на двамата светеше неподправена злоба.

Продължих да се оглеждам, а Бауълс все така тракаше по клавиатурата си. Над камината висеше избеляла, проядена от молци индианска черга. Нямаше никакви съоръжения за палене на огън и реших, че обстановката наоколо е само декор. Вдясно от мен започваше къс коридор, застлан с дебел оранжево-кафяв козяк, с врати от двете страни. В същата посока беше и кухнята, разбрах това по звука от тиган върху печка. После долетя уханието на пържещ се бекон, примесен с по-слаб мирис на прах и отдавна неизползвани домакински прибори.

Хижата посвоему напомняше на онази, в която бяхме отвели Иля в Сънривър, и това ми се видя смислено. Далеч по-лесно беше, вместо да ме държат в Монтана, да ме придвижат на юг, по-далече от канадската граница. Със сигурност беше някъде навътре в горите, на уединено място, а такива места имаше много. Покрай тупкащата болка усетих и нещо като наркотик, което се опитваше да излезе от мен. Явно не съм бил напълно упоен, което значеше, че Уайтфиш не е останал толкова далече зад гърба ни.

— И така — измърмори Бауълс, без да вдига очи от лаптопа, — ти Патриот ли си?

Една от вратите по коридора се отвори и оттам излязоха двама души, очевидно доставени от същото място, откъдето бяха дошли и тези на канапето. Затваряха циповете на шубите си, а единият вече беше сложил кепе на главата си. И двамата бяха въоръжени, единият с пистолет, другият с полуавтоматична пушка. Подминаха масата, без изобщо да ме погледнат, и тръгнаха към Шон. Размениха си няколко думи шепнешком, така че не ги чух, после Шон ги отведе към вратата. Когато я отвори, в стаята влезе валмо сняг, тласнато от студения вятър. Той ги изпрати, затвори вратата и се върна на мястото си.

Бауълс гледаше към вратата, но сега отново се обърна към мен и процеди:

— Периметър.

Не казах нищо.

Отмести лаптопа и опря лакът на масата, наклони се към мен и ме загледа захилен. Беше махнал палтото и сакото си, но възелът на вратовръзката му бе стегнат и съвършено нагласен, както винаги. Беше горе-долу на моя възраст, може би съвсем малко по-голям, с права черна, сресана назад коса и бледо, почти юношеско лице. Очите му бяха толкова тъмни, че едва отличавах ирисите им.

— Нищо ли няма да кажеш за себе си?

Ръцете ми лежаха в скута и когато ги повдигнах, пръстите ми се схванаха. Бяха оковани с черни пластмасови белезници за еднократна употреба, но бяха стегнати повече, отколкото е нужно — виждах колко впити са в кожата ми. Повдигнах ги и му ги показах.

— Ще се шегуваш, така ли? — попита той.

Оставих ръцете си на масата, въздъхнах и попитах:

— Има ли нещо за пиене? — Усетих как засъхналата кръв по устата ми се напуква заедно с устните.

Той се замисли.

— Вода?

— Става — кимнах аз.

Бауълс се обърна към двамата на канапето и онзи, който не беше Шон, изсумтя и се изправи. После изчезна в невидимата за мен кухня. Там замърмориха нещо. Не чух какво, но долових поне три гласа.

Значи бяха общо седем — Бауълс с другарчето му Шон и двамата на пост отвън. Може би някъде се спотайваха още няколко, но се съмнявах, тъй като в хижата едва ли имаше място за повече.

Ако представата ми за ограничения боен опит на Бауълс беше вярна, оставаха шестима, които навярно много добре си знаеха работата. При положение че бяха наемници — а присъствието на Бауълс говореше, че е именно така, — явно имаха подготовка, сигурно години служба в армията или флота, може би дори и стаж в специалните служби. Твърде голяма сила срещу Алена, която би трябвало да се справи сама с тях, и то в студа, с все още болен крак.

— Къде се криеше значи? — беше поредният въпрос на Бауълс.

— О, нали знаеш как е — върнах вниманието си към него аз, — тук-таме.

— Допускам, че е било в Източна Европа. Може би и известно време в Африка.

Свих рамене.

Той провери нещо на екрана и натисна един и същи клавиш няколко пъти.

— Все пак си пътувал доста. Джакарта, Сао Паоло, Токио, Кито… а? А какво търсеше в Еквадор, Атикъс?

— Нали някой трябва да бере и кафето?

Бауълс се усмихна, кимна и отново чукна по клавиатурата. Чудех се дали има представа, че никога не съм бил в четирите града, които посочи. Ако знаеше, значи играеше някаква игра, но нямах представа каква е целта й. Ако пък не знаеше, нямах никакво желание да го поправям.

Онзи, който не беше Шон, се завърна от кухнята и постави книжна чаша с вода до мен. Поех я в двете си ръце и отпих малко. Беше студена и ме заболяха зъбите.

— Патриот — за трети път каза Бауълс и на мен започна да ми става малко досадно. — Така и не отговори на въпроса ми. Ти патриот ли си, Атикъс?

— Вероятно не по начина, по който ти или Шон бихте го определили.

От канапето Шон ме изгледа още по-убийствено.

— Не обичаш ли страната си? — вдигна вежди Бауълс.

Срещнах очите му с поглед, който — надявах се — показваше ясно отношението ми към всички, задаващи такъв въпрос. Беше глупав реторичен въпрос, въпрос, задаван от хора, които се стремят да докажат моралното си превъзходство. С такива въпроси се установяват противници, а не се печелят приятели. Беше твърде общ, а за такива въпроси няма отговор.

Такива въпроси нямат нищо общо с мястото или с историята, с днешните обществени проблеми. С тях се търси отговорът само на едно — с нас ли си или против нас? — като „нас“ винаги означава хората, поставящи въпроса.

Този въпрос — от първия път, когато е зададен извън райската гадина — винаги е бил оправдание за насилието. Каин, сигурен бях в това, е попитал Авел дали обича страната си.

Бауълс продължи да ме гледа и се усмихна още по-широко. После се засмя тихо и произнесе още веднъж думата „патриот“. Обърна към мен лаптопа си, за да видя какво има на екрана.

Беше досието от Интерпол за Алена, макар че в него я наричаха Драма. Файлът, както пишеше най-горе, бе съставен през зимата на миналата година, само преди четири месеца, като осъвременена версия на по-стар полицейски доклад. Пак горе пишеше, че се посочват най-новите данни за местонахождението на „Десетте“. Думата Десетте бе поставена в кавички.

Бауълс внимателно приближи лаптопа си до мен, за да имам достъп до клавиатурата, така че аз прелистих документа с мишката.

Към файла имаше малка, зле фокусирана снимка. Бях я виждал много пъти досега. Беше остаряла, почти петгодишна, направена в Ню Йорк при опита й да убие човек, когото аз пък се мъчех да предпазя. Бях донякъде учуден, че никой не беше успял да я снима по-добре след това. Имаше няколко реда с описание: пол, ръст, тегло, цвят на косата и на очите. Месторождение. Псевдоними. Отличителни белези. Използвани методи. Известните данни бяха вписани, а неизвестните — изпуснати, като много от попълненото беше невярно. Правилно беше посочен полът й и това беше най-точното.

Проучих документа, като внимавах да огранича любопитството върху лицето си само върху него. Имаше графа за принадлежност към групи, друга за контактите й и трета за известните сътрудници.

Следваха оскъдни и главно теоретични биографични данни, в които се предполагаше, че е подготвена от съветските служби, по-специално ГРУ, преди края на Студената война. На няколко страници се описваха престъпленията — както тези, които безспорно й се приписваха, така и онези, за които я подозираха. Разделът завършваше с анализ на достоверността на данните и мнение доколко могат да бъдат полезни.

Описът на псевдонимите й достигаше седемнайсет, от които разпознах само два. Единият беше „Наташа“. Никъде не се срещаше името „Алена“.

Като неин контакт беше посочен Данилов „Дан“ Коркева.

Списъкът на убийствата беше изложен по дати, от най-рано приписаните до най-новите. Обхващаше малко повече от десет години и включваше трийсет и три трупа. Седем от тях — през последните три години, което правеше този раздел от файла твърде съмнителен. Самият аз бях до нея денонощно през този период и ако беше убила някого тогава, твърде вероятно щях да забележа. От убийствата, които й се приписваха отпреди връзката ни, само две съвпадаха с разказаното от нея, а аз бях по-склонен да вярвам на нейните думи, отколкото на онова, което Матю Бауълс ми показваше.

Анализът в последна сметка беше, че Драма все още се приема за активна, а вече има и съдружник. В документа имаше и препратка към нов документ, озаглавен „Патриот“.

— Хайде, чети де — подкани ме Бауълс. — Знам, че ти е интересно.

Препратката ме отведе към нова страница, с ново заглавие и различна снимка. Снимката беше моя, с отлично качество, макар и малка. Също като при Алена, беше отпреди четири години.

Статията за мен беше подредена като нейната, макар че тук бяха попълнени почти всички раздели, повечето пъти правилно. Сред отличителните ми белези фигурираше тънкият белег през лявата буза и фактът, че сега се движа с контактни лещи. Ако се съди по файла, бях пътувал много в последните три години — до Сао Паоло, Джакарта, Токио и Глазгоу. Бях ходил и във Виена, Стокхолм, Брюксел и Кайро. И явно бях спрял за малко в Кито. Според написаното никога не бях се задържал дълго по тези места… Достатъчно, за да убия някого, преди да тръгна за другаде.

 

— Нарекли са те Патриота, защото си единственият от Десетте, за когото са осигурили всички данни — съобщи ми Бауълс. — Рождена дата и образование, разбира се, и военната служба. Уволнен си с почести, това е причината. Затова те наричат Патриота.

— Не съм чувал някой да ми казва така — възразих аз.

— Разбира се, че си чувал. Има те в списъка, Атикъс. Ти си един от Десетте. Поздравявам те.

Погледнах го и се опитах да разбера какъв е номерът. Нищо не потвърждаваше, че документът е истински. Бауълс спокойно би могъл да го изработи, а още по-вероятно някой от хората му. С цел да ме извади от равновесие, единствено заради психологическо надмощие в този разпит.

Имаше съвсем нищожна вероятност документът да е легитимен. Тоест чрез една или друга машинация Атикъс да е представен на Интерпол като наемен убиец. Безспорно, описаните престъпления са били извършени и тогава би било съвсем лесно да се припишат на мен. Пък и тук се говореше за Десетте, за хора като Алена и Оксфорд. Когато вършеха работата си, те оставяха много малко улики след себе си. Присъствието им на местопрестъплението най-често се базираше на предположения и слухове.

Бауълс повдигна глава развеселен:

— Мислиш, че съм си го измислил?

— Не — тръснах глава аз.

— Това е добре.

— Мисля, че си прекалено зает, за да вършиш работата на момче за поръчки. Сигурно си имал момче за поръчки в Белия дом.

— Сега вече съм в частния бизнес, Атикъс.

— Но когато въвлече Иля в това, не беше.

— Всъщност аз с мъка си спомням името му.

— Тогава за кого работиш? — вдигнах глава аз. — Кой ти дърпа конците, кой ти дава нареждания?

Той се облегна на стола си и се направи на учуден:

— Защо, въпроси ли имаш?

— Въпроси дал Господ. Интересува ме кой, интересува ме и кога, а ако реша да стигна до края, интересува ме и защо.

— Защо?

— Колд Спринг. — Погледнах покрай Бауълс към Шон, който все така седеше на канапето. Ако се беше придвижил междувременно, аз не бях го забелязал. — Защо този тип и приятелите му Грант и Марк се опитаха да ме убият? Защо вторият екип после нападна безопасния дом? Ето такива въпроси. След онова, което стана с Оксфорд, нещата трябваше да приключат, нали, Мат? Ти самият го каза.

Когато споменах престрелката, дясната ръка на Шон леко се придвижи към рамото му. Той я спря и я върна в скута си. Изгледа ме продължително и с повече омраза от преди. Не можех да преценя дали наистина ме мразеше заради това, че го бях прострелял, но не бих го обвинявал, ако беше така.

— Боли ли те? — попитах го — При по-студено време?

— По земята имаше много кръв — отбеляза Шон.

— Част от нея беше твоя.

— Част. Но това не се дължеше на теб.

Бауълс вдигна дясната си ръка и махна към Шон, за да не отговаря. Не беше нужно да си прави труда.

Шон и така не изглеждаше склонен да се хване на въдицата.

— Ти имаш толкова много въпроси — отбеляза Бауълс. — А аз имам само един: къде е тя?

— Драма ли? — вдигнах вежди аз.

— Да. Къде е тя, Патриоте?

— Да пукна, ако знам — отвърнах аз. — Не съм я виждал от онази твоя гадост преди три години.

— Да не би да си мислиш, че ще ти повярвам?

— Е, не особено.

— Къде е?

— Не знам — отвърнах аз и тонът ми беше искрен, защото наистина не лъжех.

— Трябва да поговорим с нея — натъртено каза Бауълс. — Ако ни я доведеш, можем да се споразумеем и за двама ви.

— Да се споразумеем?

Бауълс кимна.

— Опитвам се да си представя как би станало това — замислих се аз. — И мога да си представя само, че ще получим два изстрела в главата на цената на един.

— Онова, което стана в Колд Спринг, беше грешка. Да го забравим. Беше страничен ефект от събитията с Оксфорд, това е всичко. Грешка от престараване. Нарежданията се объркаха, имаше лоша комуникация. Просто грешка.

— Прав си — кимнах аз. — Просто грешка.

Той изобщо не схвана мисълта ми и продължи:

— Опитваме се да я поправим. Това правим през последните няколко години. Но ти и Драма решихте да изчезнете. А как бихме могли да поправим грешката, след като ви няма?

— Значи я поправяте, като ме пребивате, слагате ми белезници, а после ме домъквате насред гората да ми зададете въпроси.

— А ако бях дошъл сам и бях почукал на вратата ти в Уайтфиш, ти с радост ли би разговарял? След като ме обвиняваш за събитията в Колд Спринг?

— Аз умишлено подадох заявлението си за паспорт.

— Искал си да те открием, разбирам това. Онова, което изглежда не схващаш, Атикъс, е, че си един от Десетте. Ти си един от гадните Десет — най-смъртоносните, най-опасните, най-добре обучените професионални убийци днес в света. Ти си Оксфорд, Атикъс. Ти си Драма. Станал си човек, който — ако можеше да го видиш, когато главата ти си беше на мястото и ти пазеше хората, вместо да ги пречукваш — би те накарал да се напикаеш от страх.

— Ласкател — промърморих аз.

— Така че разбираш защо мотивите ти ме изпълват с подозрения, защо си мисля, че срещата ми насаме с теб е един от бързите начини да се окажа мъртъв.

— Умишлено подадох заявлението си за паспорт — повторих аз.

— Защото си имал да питаш нещо ли?

Повдигнах окованите си ръце и докоснах носа си с показалец.

— Значи се връщаме там, откъдето започнахме — подхвана Бауълс. — Къде е Драма?

— Казах ти, не знам. Но кой иска да ни убие? Кой насъска срещу нас Шон и приятелите му?

Бауълс ядосано тръсна глава:

— Няма да стане така. Ако е някой от сегашното управление, трябва да е високопоставен, но не прекалено виден. Но е все пак човек с достатъчно влияние, че да отклони вниманието на медиите от онова, което се случи в Колд Спринг. Колко души бяха убити? Двама при бензиностанцията и още поне шестима в безопасния дом? Това беше сериозна новина, нали? Някой трябва да е взел много сериозни мерки, за да прикрие това.

Бауълс отново тръсна глава.

— Къде е тя, Атикъс?

— Ти искаш да получиш нещо срещу нищо — вдигнах глава аз. — След като си ме пребил и оковал в белезници, мислиш ли, че ще се откажа от единствения си коз?

— Да — заяви той, — мисля, че ще го направиш.

Шон и приятелят му на канапето се изправиха.

— Да не си решил с бой да си изкараш отговора?

— Ама ти наистина си арогантно копеле — изръмжа грубо и ядосано той. — А и няма на какво да разчиташ, ясно ли ти е това? Висиш във въздуха като малоумния койот от анимационните филми, който разбира какво става едва след като е изхвърчал от скалата. Толкова ли си инат или тъп да не разбираш, че вече нямаш шанс? С това не можеш да се оправиш, не разбираш ли? След като си станал един от Десетте, вече нямаш приятели, нямаш нищо. Достатъчно е само да звънна по телефона и със случая ще се заеме ФБР.

Тогава онзи, който не беше Шон, се появи в хола и извика „хей“. Почти веднага и двамата, с които беше разговарял, когато отиде да налее вода, се появиха откъм кухнята. Както останалите, и те бяха бели, трийсет и няколко годишни, носеха дънки и пуловери. Онзи, който не беше Шон, им помаха да дойдат при нас.

Бауълс се надигна от стола и затвори капака на лаптопа си.

— Ще ни кажеш къде е тя. И по този начин ще си спестиш адски много неприятности.

— Чие е разпореждането — вдигнах глава аз. — Кой ви изпрати тук?

— Изведете го навън — поръча Бауълс на Шон.

— Само името — настоявах аз. — Дай ми само името и ще ти кажа това, което те интересува.

Бауълс ме изгледа с отвращение.

— Дори да ти го кажа, Атикъс, няма да си в състояние да направиш нищо — заяви Матю Бауълс.