Грег Рука
Самоотбрана (14)

6.

Харесахме си третото място, което огледахме, на „Вилна алея“ 18, на не повече от два километра от мястото, където река Дешут течеше покрай Сънривър. Когато пристигнахме, валеше и беше много заснежено, а да се почиства около вилата явно не се смяташе за задължение на властите. През по-голямата част от пътя Дан, който бе задействал и предното, и задното предаване, ругаеше състоянието на пътя.

Когато накрая спря, двамата с Алена излязохме, но казахме на Дан и Вадим да останат в колата и да се оглеждат наоколо. По пътя насам не бяхме видели абсолютно никакво движение, най-близката вила беше поне на километър, а когато я подминахме, тя изглеждаше също толкова студена и празна, колкото и тази пред нас. Когато двигателят не работеше, единственият шум беше от снега.

Без да си кажем и дума, Алена и аз се насочихме към вилата от различни посоки. Тя беше грозна, в стила на шейсетте години, двуетажна, като долният етаж имаше прозорци от пода до тавана, със спуснати щори. Не беше най-подходящата конструкция за зимата, нито пък за лятото: в единия случай целият студ отвън щеше да минава през стъклото, а в другия — цялата топлина. Снегът наскоро се беше свличал от покрива и бе образувал голяма купчина от източната страна на къщата. На места стигаше до коленете, а веднъж дори до кръста ми. Единствените следи по него обаче бяха току-що направените наши стъпки.

Срещнахме се отново пред покрития вход и пак спряхме да се ослушаме, все така без да говорим. Беше почти неестествено тихо — онази чиста зимна тишина, която придружава дълбокия сняг. Тя правеше света прекрасен… но и още по-студен.

Снегът се топеше в косата ми, стичаше се през яката и аз потреперих. Забелязах, че и Алена се мъчи да не затрака със зъби. И двамата не бяхме пълни, затова времето ни се отразяваше чувствително.

— Върши работа — реши тя. — Само че как ще влезем? Не ми се иска да чупим прозорци освен в краен случай.

— Може би няма да е нужно. — Посочих й малката четириъгълна метална кутия, завинтена към стената. — Ако отворим това, ще имаме ключовете.

Тя се качи до вратата, изтърси снега от раменете си, а аз я последвах. До кутията имаше десет бутона за всяка от цифрите и плъзгащ се прекъсвач помежду им. Тя натисна четири бутона и опита прекъсвача, после натисна същите четири в друга последователност. Третия път, когато опита прекъсвача, кутията се отвори и тя взе ключа.

— Осемнайсет осемнайсет ли? — попитах я.

— Опитах първо това — усмихна се тя, докато наместваше ключа в ключалката. — После осемдесет и едно и осемдесет и едно. Отвори се с осемдесет и едно осемнайсет.

— Трябва да внимават повече с комбинациите.

Тя завъртя ключа, бутна здраво вратата и я отвори.

— Влез вътре и се стопли — подканих я. — Аз ще повикам останалите.

 

Имаше три спални, две с двойни и една с две единични легла, баня с вана, баня с душ и камина в средата на хола на долния етаж. Вадим и аз внесохме Иля, Алена се опитваше да запали огъня, а Дан тръгна обратно към града за продукти. Нямаше да ни трябват много, тъй като нямаше да останем дълго.

Разтоварихме Иля в една от спалните с двойно легло и там вързахме китките и глезените му със скоч. Все още беше извън строя, макар да измърмори нещо, когато смъквах панталоните и обувките му. Покрих го с одеяло, за да не премръзне, докато вилата се стопли. Вадим започна да обхожда къщата не толкова заради някаква опасност, а просто да види какво има в стаите. Аз отидох при Алена до камината. Тя вече бе запалила огън, но димът се виеше отгоре и се стелеше из стаята.

— Още не тегли добре — забеляза тя. — Коминът е студен. Щом камъните се загреят от огъня, пушекът ще се разкара.

Приклекнах пред камината и усетих как топлината прониква в дрехите ми. От дънките и от блузата на Алена вече излизаше пара.

Тя разбута подпалките с ръжен и ме попита:

— Ти ще можеш ли да го направиш?

— Нали вече го правим?

— Знаеш за какво говоря.

Пламъците танцуваха в камината и жадно поглъщаха подпалките.

— Той ще ни каже всичко, което знае.

— Това е ясно. — Алена побутна още една от подпалките. Искрите припламнаха и угаснаха. — Питам те докъде би отишъл, за да го постигнеш.

Замислих се и повторих:

— Ще ни каже каквото знае.

— По един или друг начин.

Тя престана да си играе с огъня, сложи ръжена на поставката му и най-после ми обърна внимание.

— Дан ще се оправи — махна с ръка тя. — Не е нужно ти да се занимаваш.

— Няма значение кой какво ще направи, Алена. Всички ще сме виновни за онова, което ще се случи с Иля след малко.

— Колкото е виновен и той за онова, което се случи с Яша, Тамрин и Натали Трент.

— Не съм забравил за това.

— Не съм си мислила, че си забравил.

Отклоних поглед от огъня и погледнах нея.

— Но безмозъчното същество не чувства нищо — продължи тя.

— Ти не си безмозъчно същество.

— Нито пък ти.

— Така е — кимнах аз. Страхувах се само да не се превърна в такова нещо.

 

Когато Иля най-после се събуди, Дан и аз седяхме на столове от двете страни на леглото му. Лампите в стаята не бяха запалени — по мое предложение, не на Дан — и единствената светлина идваше от коридора: тънко златно острие, пробождащо мрака. Отвън все още валеше силно и ако не спреше скоро, щяхме да се окажем заградени от сняг, а това никак не ми се харесваше. Исках всичко да приключи бързо и да се махаме.

Той се пробуди бавно и когато накрая дойде на себе си, като че ли знаеше какво го очаква. Слушах как дишането му се променя — равномерният и спокоен ритъм се учести, стана накъсан, а леглото изскърца един… два пъти. Усетих, че се движи, а очите му вече са отворени и разбира, че не може да движи нито ръцете, нито краката си. Тогава изведнъж си припомни какво се беше случило. Последва паника, той извика нещо неясно, леглото изскърца по-силно, после се удари в стената, когато Иля започна да се мята.

Лампите светнаха и аз бях готов за това, но Иля не беше — той потрепна, извика и отново се опита да защити очи със завързаните си ръце. Не беше едър, не повече от десет сантиметра по-нисък от мен, не толкова красив, колкото приятен на вид, с широко лице, по-предразположено към смях, отколкото към ругатни. Косата му беше черна, а очите му толкова тъмнокафяви, че също биха могли да се приемат за черни.

Тогава зрението му се подобри достатъчно, за да види Дан, а после видя и мен. Иля замръзна, а страхът и отчаянието, които се изписаха на лицето му, можеха да ти разбият сърцето.

Аз обаче се вбесих. Видът му ме караше да изгарям от желание да стана от стола си, да сграбча гърлото му с една ръка, а с другата да го удрям отново и отново, да го попитам как, по дяволите, се осмелява да иска от мен съчувствие. Прииска ми се да отворя ума си и да стоваря всичко, каквото си спомнях от Натали, в главата му, заедно с мозъка и кръвта й в онова утро в Нова Англия. Да му изкрещя, че той сам е убил всяка надежда за съчувствие или милост от моя страна.

Дан, без да помръдне от мястото си, поздрави:

— Здрасти, Иля.

Самата невинност на думите изглежда ужаси Иля още повече.

— Дан… — проговори той на руски. Гласът му беше дрезгав — не знам дали от страх или от дълго мълчание. — О, Дан, моля те…

— Не, не искаш да говориш с мен — прекъсна го Дан на английски и погледна пистолета в дясната си ръка като че ли го виждаше за първи път. Беше оръжието, което изтръгнахме от Иля при отвличането му преди десет часа — някакъв евтин „Торъс“ полуавтоматик. — Искаш да говориш с него.

Иля извъртя глава, за да ме погледне, по същия начин, по който поредната жертва се обръща към убиеца си във филмите на ужасите.

— Зависи какво ще му кажеш и колко труд ще му струва да го изкопчи от теб — продължи Дан. — Така че по-добре му кажи всичко, което го интересува, Иля. А ако изобщо искаш нещо от мен, ще го получиш, след като разкажеш всичко на него.

Иля преглътна, после кимна.

— Не знаех… изобщо не знаех какво ще направят.

Погледнах го, като положих всички усилия лицето ми да не показва нищо от онова, което мислех и чувствах в момента. Нито гняв, нито съчувствие или омраза — нищо. Оставих го той да си представи всичко това, за да мога да доловя от какво се бои и на какво се надява.

— Вие… вие не ми вярвате — обърна се към мен Иля. В английския му се чувстваше съвсем слаб акцент, тъй като се беше трудил да го усъвършенства, докато аз полагах усилия да овладея руския и грузинския. — Знам, че е така, виждам го. Но не лъжа, кълна се.

Погледнах към Дан. Той въздъхна, наклони се към мен и ми подаде торъса, докато Иля го наблюдаваше с видимо безпокойство. Поех пистолета, после кимнах на Дан, той стана от стола си и излезе от стаята. Иля нямаше представа накъде да гледа, местеше очи от пистолета към мен; явно паниката, с която се опитваше да се пребори, надделяваше с всяка секунда. Нарасна още повече, когато изтеглих предпазителя на торъса.

Не насочих оръжието към него, не беше нужно. Държах го към земята.

— Боже! — простена Иля, като премина на руски. — Боже господи, моля ви не ме убивайте.

Алена отвори вратата и заобиколи, за да седне на половинката от моя стол. После влезе Дан и се върна на стола си. По петите му пък вървеше Вадим, който се настани в долната част на леглото. Иля направи опит да се изправи още в кревата, като че ли се надяваше някак да се стопи и освободи.

Никой от нас тримата не каза и дума, всички го гледахме.

Иля започна да трепери. Сълзи изпълниха очите му, после се посипаха по бузите.

— Не исках да стане така, господи, не исках — нареждаше той, но не смееше да ни погледне. Вместо това беше впил очи в ръцете си, в скоча около китките си. — Хванаха ме, докато бях в града, тъкмо излизах от магазина. Казаха да тръгна с тях. Показаха ми служебни карти. Много добре знаеха кой съм, Дан! Знаеха кой съм, знаеха всичко. Казаха, че съм незаконно в страната, че ще ме арестуват!

Завъртя се в леглото с очи, впити в Дан. Вдигна ръце като че ли го умоляваше.

— Нямах никакъв избор, разбираш ли? Нали знаеш, никога не бих ви предал, никога, но казаха, че ще ме изгонят от страната!

Усетих, че Алена слага ръце на раменете ми. Беше съвсем леко движение, но Иля, подлуден от страх, го долови и ужасен се извърна към нас.

— Точно така казаха, честна дума. Не се интересували от мен, щели да ми помогнат. Искаха само да им кажа къде сте вие двамата. Предложиха ми пари — петдесет хиляди долара, ако го направя. Опитах се да им кажа, че не знам за какво говорят, че са сбъркали, но те знаеха! Знаеха за теб и за нея, че тя била около Ню Йорк и двамата сте работили заедно, а Дан ви помагал. Казаха, че искали само вас двамата, Кодиак и Драма, така й казваха на Наташа. Това било всичко, само вие двамата, само трябвало да им кажа къде сте и кога ще бъдете там. Трябвало само да им кажа това, а те щели да се погрижат за останалото. Кълна се в Бога, не знаех, че искат да ви убият!

Рязко спря да говори, стисна устни и започна да диша през носа си. Все така трепереше и виждах как мускулите на челюстите му се стягат, докато стиска зъби. Загледах се втренчено към пистолета в ръката си, а после отново към Иля.

Лъжеше ни, поне в последните си думи. Може би някой от ония наистина да му е казал: искаме да убием Кодиак и жената, Драма. Но нали той беше доведен от Дан за охранител на Алена, а това определяше задълженията му. Това беше само оправдание, опит да се отърси от вината.

— Казвам ви истината! — извика Иля. — Те изобщо не ми казаха какво искат да направят. Изобщо!

Насочих торъса към таблата на леглото до дясното му рамо и стрелях веднъж. Дървото се разцепи и стаята се залюля от детонацията. Иля изпищя.

— Престани да ме лъжеш — казах му тихо. — Достатъчно умен беше да останеш в прикритие три години. Трябва да покажеш достатъчно ум и да не ме лъжеш сега.

— Изобщо не…

— Никой не знаеше, че ще се появя в къщата в Колд Спринг, Иля — продължих аз. — Трябвало е да ги потърсиш и да им кажеш, че ще дойда веднага щом си разбрал — най-вероятно когато Дан те е пратил да ми намериш кола. И какво си мислеше, че се канят да ми направят, когато ти наредиха да ми изпразниш резервоара? Какво смяташе, че означава заповедта им да напуснеш поста си при вратата и да избягаш веднага щом те се появят?

— Не съм… не съм мислил…

Подадох пистолета на Алена, тя го взе и стреля с него повторно, този път в таблата до лявото му рамо. Той отново изпищя умолително.

— Петдесет хиляди долара — вдигнах ръка аз. — Продал си ни за жалките петдесет хиляди долара.

Иля беше долепил брадичка до гърдите си и прикриваше лице със завързаните си ръце. Чуваше се как хлипа.

— Дай ми едно име — повиших глас. — Кажи го веднага.

Той вдигна глава с умолителен поглед и изпълнени със сълзи очи.

— Ама аз не… Те изобщо не казаха…

Алена подаде пистолета на Вадим.

— Не помня! — пищеше Иля и като гледаше уплашено Вадим, се опита отново да премине през дървото и през стената. Когато мястото му назад свърши, той реши да пробва да слезе от леглото вдясно от мен. Дан се наведе, грабна го за раменете и със сила го върна на мястото му. Очаквах да придружи упражнението с някой силен удар или ритник в слабините, но той само остави Иля, откъдето го беше взел, и се върна на стола си.

Иля остана неподвижен за миг и се взираше във Вадим, който сега държеше пистолета, после изкрещя и се хвърли в обратната посока, към мен. За разлика от Дан, аз не се поместих и го оставих да се катурне от леглото върху студения дъсчен под. Удари се силно и като проплакваше, се опита да се изтласка до ъгъла на стаята.

Чувствах се като че ли ще повърна.

— Алена — обърнах се към нея.

— Атикъс?

— Оставете ни сами за няколко минути.

Тя сложи отново ръка на рамото ми, задържа я съвсем за кратко и излезе, без да каже дума. Дан я последва, по-бавно и някак неохотно. Вадим тръгна след тях, но се спря и ми подаде пистолета.

— Не ми трябва — тръснах глава аз.

Вадим сбръчка чело като че ли не знаеше какво да прави с мен или поне нямаше представа какво съм намислил. После сви рамене, хвърли един поглед на Иля и последва другите, като задържа торъса у себе си.

Изчаках го да затвори вратата и станах от стола си. Иля се беше заврял в ъгъла и явно се бе изпуснал — в мириса на урина имаше нещо трагично. Внимателно поставих ръце на раменете му, но той все пак се сви — не можех да го обвинявам.

— Дай да ти помогна да се изправиш — подканих го.

Усетих, че потръпва — беше изтощен и обезсилен — но ме остави да го вдигна и да го върна на леглото. Нищо не можех да направя за мокрото му бельо, но все пак метнах одеяло върху него. Той ме гледаше смутено и уплашено.

След като го закрепих в предишната поза, заех мястото си на стола.

— Дан ще те убие — свих рамене аз. — Това е положението. Ти ще умреш и двамата знаем, че няма какво да се направи.

— Ти можеш… можеш да го спреш.

— Бих могъл — съгласих се, — но няма да го направя.

Цялото му тяло изрази отчаяние.

— Никой няма да го направи — тръснах глава. — Това ти е краят. Изборът, който си направил, те доведе дотук. Ясно ли ти е?

— Не съм виновен — тихо каза той. — Бяха хора от държавните служби, разбираш ли? Какво друго можех да направя?

— Не е трябвало да им се обаждаш, Иля. Никой не е държал пистолет до челото ти. Пуснали са те. Би могъл да изслушаш всичко и да изчезнеш. Но си го направил заради парите. Или защото не ти е харесвало как Дан се държи с теб. Или защото си мислил, че ти ще станеш шеф. Или по някаква причина, която само ти си знаеш. Не можеш да ме убедиш обаче, че си жертва. Минаха три години, ти си продаваш дрогата и се опитваш да изглеждаш като голям руски бандит. Всъщност няма значение защо си го направил. Важното е, че си го направил.

Иля затвори очи и започна да хапе долната си устна. След няколко секунди кимна.

— Кажи ми нещо повече за ония хора — които ти платиха.

— Беше само един. Останалите, ония, които ме задържаха, работеха за него. Само един отговаряше. Бауълс. Казва се Мат… Матю Бауълс.

Кимнах едва-едва. Матю Бауълс беше движещата сила на Оксфорд. Беше един от посредниците, логично е той да е организирал събитията в Колд Спринг по същия начин, по който уреждаше нещата за Оксфорд, докато Скот Фаулър и аз не сложихме край на действията му. Бауълс беше човек за връзка, маша, но не и стрелец. Натали Трент загуби живота си заради операциите на Бауълс и той щеше да опита вкуса на собствената си кръв за това. Аз щях да се погрижа.

Но това нямаше да е достатъчно.

— Бауълс каза ли ти за коя правителствена агенция работи? За коя организация?

— Хм… не ми каза. — Иля тръсна глава. — В началото си мислех, че е от ФБР, може би ЦРУ, но не беше оттам.

— Откъде знаеш?

— Когато ми предложи парите, аз му казах, че предложението звучи добре, но той може да ми предложи всичко — защо да му вярвам? Откъде да знам, че ще изпълни обещаното, дори че има парите? Тогава той ми даде визитката си с номера на мобилния телефон, името и всичко.

— Ти си глупак, Иля, но не и идиот. Вече говорихме за това. Очакваш ли да повярвам, че само заради една визитка, която всеки би могъл да си изработи, си направил всичко това?

— Не, не е така — побърза да ме спре той. — Той наистина ми даде визитката, но ми показа и документа си за самоличност. Беше съвсем истински — с холограма, микрочип и снимка, всичко. Истински беше, Атикъс! Знам, че не ме лъжеше.

— За кого? — попитах го и след като не ми отговори веднага, повторих въпроса си по-рязко. — За кого? За кого работеше?

Иля срещна погледа ми и макар в изражението му да си оставаха чувството за поражение и страхът, там се четеше и нещо друго. Че двамата не сме толкова различни, колкото страничният наблюдател би си помислил. В това имаше нещо смешно, почти радостно.

— Обречени сте — тихо заяви той. — Ти, Наташа, Дан и гадното му дете, всички сте обречени. Но дори не го разбирате.

— За кого работи Бауълс, Иля?

— Няма значение. — Новото прозрение беше изпълнило гласа му със сила. — Няма значение какво ще кажа. Нито какво ще ми направите. В тази работа няма как да спечелите. Ще умрете. Също като мен всички ще умрете.

Изскочих от стола си и се озовах до леглото, на което беше вързан. Хванах с два пръста на едната си ръка трахеята му, докато с другата ръка държах главата му назад. Натиснах го силно, защото бях ядосан. Очите му изпъкнаха.

— Може би — изръмжах аз. — Но ти ще умреш първи. За кого работи Бауълс, Иля? Докъде беше издадена служебната му карта?

Иля издаде хрипкав звук и се усмихна. С дрезгав глас процеди:

— От Белия дом, нещастнико!

Държах пръстите си на гръкляна му, без да ги движа. Очите на Иля изглеждаха пълни със смях, не само със сълзи. Мислех си дали да не свърша с него още сега, като извъртя главата, смачкам трахеята му или по някой друг от десетките начини, които знаех.

— Дан! — провикнах се.

Той се показа на секундата:

— Атикъс?

Освободих врата на Иля.

— Дойде време да си плати — казах му.

— Всички мислим така — съгласи се Дан.