Грег Рука
Самоотбрана (26)

3.

Казваше се Джон Пано или поне това беше името върху шофьорската му книжка и визитката, които ни показа, когато влезе в апартамента ни. Книжката беше издадена в щата Мериленд. Визитката беше издадена от консултантската фирма по ресурсите „Финикс“. Фирмата явно нямаше пощенски адрес, само имейл и телефонен номер. Не можах да определя откъде е кодът на телефона.

— Още един наемник — въздъхнах, докато му връщах визитката. В другата ми ръка беше снимката на Натали.

— „Финикс“ не е „Горман-Норт“ — без каквито и да е притеснения отвърна той.

— А не, той е Китайската народна република. Пък и защо да не му променят името?

— Похабих осем месеца да наблюдавам Клуба за яхти и други водни возила в Кейп Фиър. От осем месеца чакам някой от вас да се свърже с Луис Удбърн. Осем. Гадни. Месеца. Не можахте ли да се ориентирате малко по-бързо?

Преобърнах снимката в ръката си. На гърба й имаше написана на ръка дата, но не с почерка на Натали. Ако си спомнях добре, датата горе-долу съвпадаше с времето, когато започнахме да работим заедно с нея. Върнах я пак към лицето и я огледах. Фотографията беше добра, намалена, за да се носи в портфейл. Натали се усмихваше на някого, но не на фотографа.

Оставих снимката на старинната масичка за кафе в средата на хола и погледнах Пано, който се бе разположил на канапето зад нея. Той ми отвърна, без да мигне, като че ли ми казваше: за какъвто и да се мислиш, на мен ми е все едно.

— С тази снимка успя да влезеш при нас — махнах с ръка аз. — Но тя не ти дава нищо повече.

— Какво повече ми трябва? — вдигна очи той. — Като се има предвид, че по-голямата част от полицията в страната в момента ви издирва.

Алена, седнала на перилото на един от фотьойлите, се наведе към него:

— Твърдиш, че си ни чакал осем месеца. Защо точно тук?

— Защото той ми беше казал да ви търся тук. — Пано не беше престанал да гледа мен.

— Кой?

— А вие за кого си мислите? — Той отмести поглед към снимката, после го върна към мен. — Баща й.

С ъгълчето на очите си видях, че Алена очаква от мен потвърждение.

— Възможно е — обърнах се към нея. — Елиът Трент работеше в тайните служби, преди да основе фирмата „Сентинъл“. По едно време дори сътрудничеше на охраната на президента. Имаше солидни връзки във Вашингтон — с разузнаването, военните, — така че не бих се учудил някой да е успял да изрови досието му.

Пано леко поклати глава:

— Не знаеш нищо за него, нали?

— Знам достатъчно.

— Трент беше във военното разузнаване, преди да отиде в хазната. Има повече връзки, отколкото са космите по задника ти.

Погледнах Алена.

— Знаеш ли, изисканите фрази, с които си служат войниците, ме карат най-много да страдам за армията.

— Той иска да говори с теб — съобщи ми Пано.

— Само с мен или с двамата?

— Ставаше дума за теб, макар че ако сте заедно, и тя трябва да дойде.

— Той се оттегли — отбелязах аз. — Трент. Продаде „Сентинъл“ и вече не се занимава с това.

— Миналата година. Прекара още един инфаркт. Третия от смъртта й насам. Не му остава кой знае колко.

Новината ме обезпокои повече, отколкото очаквах.

С Елиът Трент никога не сме се обичали, а и по нищо не личеше някога да можем да станем приятели. Съобщението, че е на смъртен одър, обаче ме натъжи повече, отколкото допусках. Беше загубил жена си, а сега и дъщеря си, беше се отказал от бизнеса си. Какво друго му оставаше, освен да умре? Явно нищо освен да наеме посредник от организация, за която никога не бях чувал, и той да наблюдава Клуба за яхти и други водни возила в Кейп Фиър с надеждата, че някой ден ние ще се появим. Но ако Пано не преувеличаваше и наистина ни беше чакал осем месеца, това беше голямо постижение. Някой би трябвало да го забележи и ако не беше така, той наистина се беше справил много добре.

Реших, че сигурно преувеличава, затова се извърнах от него и от Алена. Прокарах пръсти през обръснатия си скалп. Растеше нова коса и с дланта си усещах игличките й.

— Господин Трент иска да разговаря с теб, Кодиак. А аз трябва да те заведа при него.

— Доколко е в течение? — попитах го, като кимнах към снимката на Натали върху масата. — За начина, по който умря?

— Известно му е почти всичко — отвърна Пано. — Отне му около три години, но сега знае всички подробности.

— Знае ли кой е платил и е задвижил събитията?

— Знае, че ти си замесен. — Кимна леко и към Алена. — И тя.

Никой от нас не каза нищо в следващите секунди.

— Той те мрази до смърт — добави Пано и се усмихна на собствения си израз. — Сериозно говоря, наистина те мрази.

— И все пак иска да говори с мен.

— Както ти казах.

— А за какво?

— Е, той ще ти обясни.

— Къде се намира в момента?

— Има къща до Педън Пойнт, на двайсет, двайсет и пет километра оттук. Нанесе се в нея около месец след като ме изпрати да ви чакам тук. Просто искаше да е наблизо, когато накрая се появите.

Пано изчака малко да види дали имаме някакви въпроси, макар да не очаквах да им отговори. После се наведе и покри снимката пред себе си с длан. Върху кокалчетата му имаше поражения от удари по нечии челюсти. Пусна снимката внимателно във вътрешния си джоб и се изправи.

— Ще ви отведа при него — съобщи ни Джон Пано.

Алена намръщено се взираше в някаква точка на килима. Вдигна глава към него, после погледна мен и забелязах, че е по-скоро озадачена, отколкото любопитна. Почти не беше имала контакти с Трент. Беше свързана с Натали. Натали имаше всички данни да й стане приятелка, ако беше оживяла.

— Хайде — подкани ни Пано. В гласа му нямаше нетърпение. — Вече му съобщих, че сте тук, и той ви очаква.

— Добре — съгласих се аз, после подадох ръка на Алена и й помогнах да се изправи. — Да проверим колко ме ненавижда Елиът Трент.