Грег Рука
Самоотбрана (4)

3.

Вторият екип беше пристигнал в обикновен пътнически форд. Колата изчакваше в срещуположния край на паркинга, в който влязох, между двата реда с колонки. Фаровете ми я осветиха, когато завих, и забелязах, че е с лице към мен. Предните й врати вече бяха отворени и двама души в тежки зимни палта стояха до тях, като че ли си говореха над покрива на колата. Когато фаровете ми ги осветиха, забелязах, че и двамата са бели, а ръцете им са скрити зад вратите. Човекът при шофьорската врата носеше спортна шапка, а другият беше плешив.

Колонките бяха наредени в две редици по три, което позволяваше да се зареждат едновременно четири реда коли. Насочих колата към вътрешната страна на дясната редица, без да спирам да почуквам спирачката, като че ли убивах скоростта за предстоящо спиране. С лявата ръка отключих вратата си, после смъкнах прозореца. В колата лъхна студен есенен въздух със слаб мирис на бензин и моторно масло.

Колата, която ме следваше, се нареди зад мен и видях, че е „Джип Чероки“, тъмнозелен или черен — трудно беше да се каже на това осветление. Ако се беше засилила да блъсне хондата, с мен щеше да бъде свършено и за секунда изживях истински ужас, като си помислих, че ще направи точно това. Но тя зави по-остро и от мен и аз си дадох сметка защо — не искаше да попадне под дъжда от куршуми, който щеше да дойде от форда. Вместо това джипът щеше да застане успоредно на мен, покрай колонките отдясно. Погледнах бегло и видях вътре само един човек, и той бял, чернокос. Не се обърна.

Натиснах спирачката още по-силно и спрях хондата, като леко обърнах колелата наляво и оставих двигателя да работи.

В резервоара не би трябвало да е останал много бензин, но на хондата не й беше нужен много за онова, което щях да искам от нея. В дясната ми ръка беше глокът, готов. Двамата при форда още се преструваха, че си говорят, и не поглеждаха към мен. Това само по себе си ги издаваше. Когато почти в пет часа на изоставена бензиностанция спре кола и ти свети с фарове, ти я поглеждаш. Ако не го направиш, значи криеш нещо.

Отляво, в гаража и в офиса, не светеха лампи. Дали беше така, когато Натали премина оттук на път към убежището, не мога да си спомня. Надявам се да е било така. Ако не, значи някой, който е работил, вече не работи.

Джипът „Чероки“ подмина редицата с колонки и сега завиваше леко наляво на четири-пет метра от последната. После спря и шофьорската врата застана горе-долу под прав ъгъл спрямо мен. Сега фордът, черокито и хондата образуваха обърнатата буква V, като аз и хондата бяхме на върха й. Добра позиция за стрелба — ако се придвижех напред, огънят на стрелците би се засилил. Реша ли да се върна, щяха да ме направят на решето от двете страни.

Черокито спря и това беше сигналът за начало. Шофьорът посегна към нещо на седалката до себе си, оръжието, но трябваше да го пренебрегна, защото хората от форда бяха по-опасни, поне засега. И двамата се бяха обърнали към мен, ръцете им се бяха показали от скривалището зад вратите и в тях имаше бойни картечни пушки, MP5, но с удължени от заглушителите цеви.

Чукнах лекичко педала на газта и същевременно отворих вратата си, преметнах крака и се измъкнах от хондата, свих се на топка и не съм чул изстрелите, но чух резултата от тях — звук като от камъни, врязани в корпуса на колата, трясък от разбитото предно стъкло. Хондата беше на скорост и продължаваше да пълзи с не повече от седем-осем километра в час, а аз се залепих до нея и стоях наведен, като използвах шофьорската врата за щит. Последва нов залп от безшумни изстрели; куршумите се удряха в колата, но не проникваха в нея, на което се и надявах.

За двете метални плочи и стъклото от прозореца беше нужен по-здрав куршум, отколкото деветмилиметровото MP5 със заглушител беше състояние да изстреля.

Продължавах да се придвижвам приведен заедно с хондата. Ако я бях насочил правилно, тя щеше да се блъсне във форда, макар че й беше нужна повече от минута, за да го достигне. Щеше да бъде извънредно дълга минута, като се има предвид вниманието на тримата стрелци към мен.

Пресегнах се към вратата, бутнах я да се отвори до края и хванах глока с двете си ръце. Едва тогава си дадох сметка, че не се страхувам. Това донякъде ме учуди, но наистина изобщо не се боях. Не че не осъзнавах опасността, в която се намирах или не разбирах колко пагубно близо съм до собствената си смърт. Взех да застъпвам крачките си, за да не изгубя защитата на колата, и когато надигнах глока, за да убия човека със спортната шапка, се почувствах точен и напълно сигурен. Бях направил всичко, което зависеше от мен, за да изравня шансовете, имах план, който или щеше да проработи, или не — това можеше да се разбере само по един начин.

Изскочих бързо, отправих пет изстрела по стрелеца със спортната шапка — по-бързо не можех да дърпам спусъка. Той беше първостепенната ми цел, защото — като шофьор на форда — можеше да наруши равновесието в своя полза и да ме постави натясно.

Изстрелите ми проехтяха един след друг и стрелецът със спортната шапка рязко се спря, после се строполи. Неговият MP5 издрънча силно, когато се удари в асфалта; чух как партньорът му, плешивият, ме нарече мръсно копеле, но аз вече се бях привел отново зад хондата. Колата се разтресе от нов залп тихи изстрели.

— Майната му! — крещеше плешивият. — Удариха Шон, майната му!

Избухването ме изненада не заради езика, а защото ги мислех за професионалисти и очаквах да запазят професионално мълчание. Но пък и аз ги бях изненадал. Те най-вероятно бяха очаквали да ме хванат по бели гащи, а аз съвсем ясно им бях съобщил, че нямам никакво намерение да си замина от тоя свят кротко.

Като че ли в отговор на гневните думи, ранната зора се изпълни с пукот от автоматично оръжие. То нямаше заглушител и гърмежите му бяха сърдити и силни — навярно стрелецът от черокито се беше намесил в играта. Този път стъклото се разбиваше, без да се пропука преди това, а с крайчеца на окото си видях как таблото на хондата се превърна в прах.

Бензиновата колонка вляво от мен се обсипа с искри, а светещите й диоди изгаснаха.

— Къде е той? Къде е той, по дяволите? — крещеше плешивият.

— Марк! Държиш ли го на мушка? Държиш ли го на мушка?

— Млъкни, майната ти!

— Не го виждам… нямам…

— Грант! Млъкни, той…

Извъртях се, както бях приведен, към хондата и я оставих да ме подмине. Когато задният калник се изравни с мен, аз се наклоних надясно и стрелях два пъти към черокито. Шофьорът му Марк беше в задната част на джипа, като го използваше за подпора на оръжието и за прикритие. Навярно се бе измъкнал от седалката на пътника, за да се отдалечи максимално от мен и — да, бях прав, имаше автоматична пушка AR15.

И двата ми изстрела пропуснаха целта и се размазаха в джипа; едва успях да се преобърна и да застана зад подвижното си прикритие, преди Марк да отговори на огъня ми, като изстреля съдържанието на още един пълнител към мен. Улучен от куршум, багажникът на хондата се отвори, а светлините за спирачките се раздробиха; зад себе си чух шум от разбито стъкло в офиса или в гаража.

— Удари ли го? — Гласът на плешивия звучеше пронизително от адреналина. — Мръсната гадина! Марк! Марк, удари ли го мръсника?

— По дяволите, Грант! — извика в отговор Марк. — Млъкни, майната му!

— Майната му!

Гласът на Грант премина в мърморене, после спря. Настъпи абсолютна тишина за три, може би за десет секунди, докато и тримата се мъчехме да измислим какво да направим сега. Хондата продължаваше упорито да се движи напред, но вече по-бавно — губеше инерция, а двигателят беше започнал да се дави и да прекъсва. Някакво радио се дочу от форда, но не разбрах нито на коя станция е, нито какво говорят.

Хондата и аз вече се изравнявахме с черокито и се налагаше да направя нещо по този въпрос. Ако MP5 в ръцете на Грант не беше в състояние да пробие хондата, автоматичната AR15 на новия ми приятел Марк стреляше с калибър .223, бързо и с огромна скорост на въртене. Независимо колко здрава е стоманата, куршумите на Марк с лекота биха пробили колата ми.

— Изчакай го! — изведнъж изкрещя Марк. — Той ще изле…

Както вървях покрай хондата, изведнъж изскочих и изстрелях един след друг пет пълнителя по Марк и неговата AR15 — чист отбранителен огън. Много куршуми и много шум, но накрая го достигнаха и изпълниха предназначението си.

Той се дръпна назад, зад гърба на черокито, като ругаеше с пълен глас. В хондата попадна още един откос от MP5.

Имах седемнайсет пълнителя за глока, а вече бях изстрелял тринайсет. Или дори четиринайсет. Не бях сигурен. Погледнато от оптимистичната страна, ми бяха останали четири. Извъртях се обратно към вътрешността на отворената си врата и осъзнах, че хондата е към края на пътя си. Показах се малко от вратата, този път наляво, и стрелях два пъти по Грант и плешивата му глава, като не исках толкова да го уцеля, колкото да го държа в напрежение.

Двата изстрела попаднаха в предното му стъкло, до което стоеше, и той опита да се пъхне зад отворената врата.

Тогава хондата удари форда точно във вратата, зад която Грант искаше да се скрие. Не стана особено бързо, нито кой знае колко силно, но все пак беше удар между две коли, на който разчитах през цялото време.

Грант изстена и се смъкна, като че ли някой бе пуснал чувал с тухли върху главата му, а аз веднага изтичах към него, за да използвам краткия миг на предимство, който имах. Марк изкрещя някакво предупреждение, последвано от серия изстрели на неговата AR15. Аз обаче вече се бях скрил зад капака на форда с глока в лявата си ръка и не смеех нито да се обърна, нито да спра. Скочих до вратата на форда и видях Грант на земята. Той някак си бе успял да задържи своето MP5, вдигна дулото и съумя да дръпне спусъка.

Беше нагласил автомата си на режим за три изстрела и когато ги изстреля, те ме уцелиха. Куршумите се блъснаха в гърдите ми и изпитах чувството, че ме удрят много силно и много бързо с бухалка.

Паднах, но на крака, на дясната си страна, фактически редом с мястото, където Грант лежеше по гръб със своята MP5 в ръце. Всеки от нас искаше да убие другия.

Аз бях по-бързият и изстрелях два куршума от глока в главата му.

После хвърлих пистолета, взех неговата MP5 и извадих пълнителя. Имаше още осемнайсет патрона. Щракнах механизма му обратно, заредих пушката и я метнах на гърба си, а щом го направих, почувствах, че нещо ме разпорва откъм долната част на корема с острие от киселина и огън. Протегнах ръка към форда и достигнах отвореното купе. Използвах седалката, за да се изправя с помощта на едната ръка, докато с другата стисках оръжието. Болката подскочи, избухна и всичко, което започна да се случва от десния ми хълбок надолу, ме убеди, че вече при никакви обстоятелства не бива да се движа по този начин.

По пода под мен имаше огромно количество кръв или поне така ми се струваше. Тя вече беше попила и в дънките ми. Част от нея сигурно беше на Грант. Но не много голяма част.

В жилетката ми имаше два белега, където куршумите бяха ударили и бяха спрени от бронята. Най-високият беше в горната дясна част на корема ми, другият около центъра, където е пъпът. Но кръвта, която се лееше от мен, идваше от по-долу. Със свободната си ръка се пресегнах към кръста си и под жилетката открих не по-голяма от ябълка дупка в тялото си. Когато върнах ръката си, тя блестеше в черно от кръвта ми.

Не бях чувал нито Марк, нито неговата AR15. Напълно възможно беше да не знае, че съм ранен, тъй като последното, достигнало до него, беше бърза размяна на изстрели, а сега цареше тишина. Не се провикваше да види как е Грант, което означаваше или че мисли Грант за убит от мен, или че двамата сме се убили един друг.

От друга страна пък, ако ме беше убил, Грант със сигурност щеше да го съобщи, както правеше винаги.

Взе да ми става студено и не беше само от нощния хлад.

Когато Алена започна да ме обучава, като първа и най-важна особеност тя ми показа реда при тренировките. „Показа“ в случая означава, че ме караше да правя всичко заедно с нея, като първият месец от процедурата беше истински ад и аз едва не оставих костите си там. Не става дума само за диетата и упражненията, а и за подбора им. Между плуването, бягането и бойните упражнения тя ме обучаваше на балет и йога. Но всичко, което правеше, всичко, на което ме научи, имаше една цел — контрол върху тялото, как да го накараш да направи каквото ти искаш от него, по начина, по който ти искаш, и във времето, което ти си избрал.

Дишането беше един от първите ми уроци. Как да се диша правилно?

Поех дъх, като се принудих да го направя правилно — да го вкарам дълбоко в дробовете, а после да го изпусна бавно. Поех дъх за втори път, после за трети и когато почувствах, че може би няма да изкрещя, щом се задвижа, се отделих от страната на форда и се обърнах, доколкото можах, към мотора на колата. При движението почувствах, че буквално се разкъсвам на две, като че всичко от таза ми надолу се смила на прах, а океанският вой в ушите ми изведнъж нарасна и нощта наоколо стана бяла.

После нощта рязко се завърна и разбрах, че съм загубил съзнание за няколко секунди, надявах се, че не са били повече. Наведох се напред, като се сгънах почти на две, и пуснах пушката в скута си. Това беше щастливо хрумване и навярно ми спаси живота, защото ако Марк беше чул удара от MP5 в настилката, щеше да забрави за плана си да се промъкне бавно и внимателно. Успях да възстановя дишането си, хванах приклада и се принудих да седна с изправен гръб.

Трупът на Грант, с отворени и неподвижни очи, лежеше до мен.

През отворената предна врата на форда успях да видя партньора му — онзи, когото нарече Шон — проснат по гръб. Очите му бяха затворени. Лицето му беше гладко обръснато, момчешко. Спортната шапка се беше загубила при падането и се виждаше ниско подстриганата кафява или черна коса. Не виждах къде съм го уцелил, но кръвта под тялото му показваше, че е било някъде в гърдите, може би дори във врата. Не можах да преценя дали диша или не.

Лепкавата кръв по ръцете ми затрудняваше работата с автоматичната MP5 и се измъчих с избора на режим, за да мина от троен на пълен автоматик. Тогава се заслушах дали Марк не приближава със своята AR15. Надявах се да приключим бързо. Както кървях, не ми се вярваше да издържа дълго.

Нещо издраска по настилката, съвсем тихо, като листо, подхванато от вятъра. Нагласих своята MP5 горе-долу на равнището на главата си, подпрях цевта с лявата ръка, а с дясната държах спусъка, като се целех в земята под ъгъл. Този метод е рискован и противоречи на здравия разум, но е единственият начин човек да превърне MP5, която е за пряк огън, в оръжие за непряк, а непрекият огън беше единственият начин да се измъкна жив оттук.

Тази стрелба — стрелбата с отскок — разчита на вродената непоследователност в балистиката. В случая куршумите не приличат на билярдни топки. Независимо от картините по филмите и телевизията те не рикошират под съвършен ъгъл. Затова войниците и ченгетата не се опират за прикритие в стените — ако ъгълът е подходящ и повърхността достатъчно твърда, куршумът няма да отскочи, а ще продължи по същата плоскост, понякога от три до пет сантиметра над точката на първия удар. Ако си се облегнал на стената, когато това се случи, може да останеш много неприятно и смъртоносно изненадан.

Не ми се искаше да го правя, а и не вярвах особено, че ще се получи, но нямах друг избор. Знаех си, че кървя много, че кръвта ми дори изтича. А разполагах с MP5 с осемнайсет куршума срещу AR15 с най-вероятно презареден пълнител. Дори да можех да се изправя за пряк бой, почти сигурно щях да загубя.

Хайде, мислех си. Хайде, мръснико, ела да ми видиш сметката.

Точно това трябваше да направи. Неговата нощ, както и моята, се бе объркала безнадеждно и трябваше да я завърши — по един или друг начин.

Самото разположение на капана говореше, че изобщо не са очаквали аз да се окажа по-добър. Така се беше случило обаче и сега Марк се бе озовал с две другарчета по-малко и съвсем сам. Последното, което беше чул, бяха изстрелите между Грант и мен и сега изобщо не знаеше какво е положението. И вече изчерпваше и ходовете, и времето си. Можеше или да се качи на черокито и да избяга, или да се приближи към форда, за да си свърши работата. А тъй като не бях чул черокито да се запалва, щеше да е вторият избор.

От далечината, някъде пред и над мен, дочух щракане от наместен пълнител и зареждащо се оръжие. Значи е взел решението и — презареден и подготвен — идва да ме довърши. Навярно заобикаляше задницата на хондата, която му служеше и за прикритие.

Океанът в ушите ми отново се надигаше, а крайчетата на онова, което виждах, отново се обезцветиха. Позата, в която седях, ми причиняваше болка, а и бях сигурен, че кървя по-силно. Ако се забавех още малко, ставаше все по-вероятно, че ще изгубя съзнание.

Пръстът ми се хлъзгаше по спусъка, но успях да го натисна, изпратих един куршум в настилката, но накрая закрепих цевта пред себе си. Опитах се да броя изстрелите, но се отказах, когато стигнах десет, а и дотам сигурно бях преброил един-два по-малко.

Долетя силен писък от болка, а после чух да падат на земята първо AR15, после Марк. Той продължаваше да пищи силно и аз не го обвинявах. Един от куршумите трябва да е попаднал в ходилото и сигурно е засегнал пръст, като може и да го е ударил малко по-горе. В крака има много костици, всичките са дребни, а някои от тях много фини. Явно имаше защо да пищи.

Нагласих отново своята MP5, насочих я към земята и този път задържах спусъка, докато пълнителят се изпразни.

Марк престана да пищи.

Опитвах се много упорито да не започна да пищя аз, докато куцуках към черокито.