Грег Рука
Самоотбрана (1)

Пролог

Никога не съм искал да убия човек толкова, колкото исках да убия мръсника, застанал пред мен в момента. Той стои на десет, може би дванайсет метра от мястото, където лежа скрит сред тръстиките и калта на това блато. Не е най-лесният изстрел в света, но не е и най-трудният, а до мен е автоматът с три пълнителя за всеки случай, държа главата му на мерника си и ми остава само да действам, да си свърша работата. Лежа тук почти четири часа и чувствам как есенният студ от мократа земя се просмуква в тялото ми; чакам този миг, чакам да затворя капана. Чакам.

В момента животът му е мой, но не мога да дръпна спусъка.

Извиквам в ума си всички причини, поради които трябва да умре. Призовавам лицата на жертвите му — малцината, за които знам. Съседът, който попада не там, където трябва, и заплаща за грешката си; репортерът, който умира като увод към нова серия убийства; приятелят, прободен в сърцето пред очите ми, но прекалено далече, за да го спася. Умря в ръцете ми — добър човек, който си отиде от този свят в ужас и болка съвсем без време.

Трима души, които имаха нещастието да ме познават. Три убийства, капки в морето от смърт, предизвикано от човека пред мушката ми.

Това е всъщност работата му — да убива. Прави го за пари, но толкова добре и толкова внимателно, че го смятат за един от десетимата най-добри професионални убийци в света днес. Наричат го „един от десетимата“ по същата причина, поради която му казват Оксфорд — никой не знае истинското му име.

Пръстът ми отказва да помръдне.

Припомням си още основания да го убия. Най-малкото от тях е пистолетът, който държи. Пистолетът, или поне куршумите му, са предназначени за мен и за жената, която съм се заклел да защитавам. Жената, която едновременно унищожи и възроди живота ми. Жената, която също като Оксфорд може донесе смъртта като птича песен, носеща се по вятъра, жената, която наричат Драма, тъй като не знаят и нейното истинско име.

Тя се казва Алена и в момента с голяма скорост се отдалечава заедно с Натали Трент към място, където ще бъдат в безопасност.

И оставя тук мен, за да реша в кого да се превърна.

Нещо е издало присъствието ми. Оксфорд се обръща и оръжието в ръката му ме намира — сега мога да прибавя и самоотбрана към множеството причини да го ликвидирам. Не е като да не съм убивал. В миналото някои хора са насочвали пистолет към мен и част от тях са оставали мъртви след моя отговор. Ако има подходящо време да стрелям и да убия този човек, то е сега. Въпросът е той или аз, а тъй като все не мога да се наканя, изглежда ще бъда аз.

Тогава лявото му коляно се изпарява в облак от кръв и кости. Той залита, изпуска ме от прицела си, търси проблясване на дуло, а аз наблюдавам как се пръска хълбокът му, когато в мрака отеква втори изстрел. Той се извърта, пада на здравото си коляно, а после и в тила му зейва дупка. Звукът от третия изстрел го следва, докато се преобръща в блатистата вода.

Вече съм се изправил и съм се затичал по следата, като знам кого ще открия, но не ми е ясно защо. Когато ги настигам, Натали Трент помага на Алена да слезе от мястото, откъдето е стреляла. После Алена закуцуква към мен на здравия си крак. Хващам я, преди да е паднала. Тя ме обгръща с ръце и се притиска — мисля, че по-скоро защото иска, а не защото й е нужно.

— Той щеше да те убие, а аз не мога да позволя това. — Гласът на Алена е дрезгав от сълзите й. — Не мога да те оставя да умреш за мен, разбираш ли? Нито да се превърнеш в мен.

Замислям се за всички мъртъвци.

— Вече е късно за това — махам с ръка.