Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Атикъс Кодиак (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Patriot acts, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Грег Рука. Самоотбрана

Американска, първо издание

Превод: Боян Николаев

Редактор: Евгения Мирева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Веселина Симеонова

Формат 84/108/32

Печатни коли 21

 

Greg Rucka

Patriot acts

Copyright © 2007 by Greg Rucka

© Боян Николаев, превод, 2009

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2009

© ИК „БАРД“ ООД, 2009

ISBN 978-954-655-009-5

История

  1. — Добавяне

4.

Оказа се, че Елиът Трент все още ме мрази значително. Разбрах го още с първите му думи:

— Ти не заслужаваш да си жив.

Произнесе го тихо и с убеждение, а когато не му отговорих веднага, повтори:

— Ти не заслужаваш да си жив.

Изтеклите четири години, през които не го бях виждал, не му се бяха отразили добре. Все още стоеше съвършено изправен, все още имаше стоманеносива коса, но очите му сега бяха хлътнали, а цветът на лицето беше нездрав — под лампата на входното антре изглеждаше като болен от хепатит. По лицето му се бяха появили нови бръчки, а дълбоките очни ябълки бяха покрити със спукани капиляри. Очите му горяха от враждебност и омраза и ме предизвикваха да отговоря, но тъй като думите му бяха съвсем верни, не отговорих нищо.

Все така изпълнен с омраза, той ни направи път да влезем в къщата. Пано остана накрая, но в това — както и във всичко останало, което правеше — нямаше нищо застрашително.

Като че ли Алена и аз бяхме изминали целия път, за да побегнем в последния момент.

Трент ни преведе по вестибюла до отворените врати на хола, чиито три френски прозореца имаха изглед към брега. Стените изглеждаха като белосани греди, а первазите покрай прозорците бяха в растителнозелен цвят. Обзавеждането и цветовете би трябвало да създават весело чувство, но вместо това действаха потискащо, както обикновено се случва с крайбрежните къщи. До една от стените имаше бюро с включен компютър, а на мястото за краката бе наврян пластмасов кашон от мляко, натъпкан с хартия. На стената от двете страни на компютъра висяха две снимки, поставени в рамки. Отначало помислих, че и двете са на Натали, но после се досетих — едната би трябвало да е на покойната му съпруга.

Трент се придвижи в стаята, а после, без да сяда, се обърна.

Направи ни знак да си изберем къде да седнем, имаше фотьойли и диванче за двама, после насочи вниманието си към Пано.

— Върху печката има малко чили. Похапни нещо.

— А тях ще храним ли?

Трент изсумтя.

Пано излезе от вратата, през която бяхме влезли, като остави Алена и мен на входа й. Трент изчака още няколко секунди, после възпроизведе за трети път рефрена си:

— Ти не заслужаваш да си жив.

Този път бях сигурен, че в изявлението си включва освен мен и Алена.

Изгледът от прозорците беше забележителен. Къщата се намираше встрани от Лоудър Авеню и през прозореца виждах смрачаващото се под залеза крайбрежие и кораловите острови, чиито очертания постепенно се губеха. През сезона на ураганите Трент щеше да разполага с най-хубавите зрителски места.

Тогава Алена ме изненада с думите си:

— Съжалявам, че загубихте дъщеря си, господин Трент.

Устата на Трент леко помръдна, като че ли търсеше зъбите си с език.

— Твоят куршум ли беше? — властно попита той. — Това ли се опитваш да ми кажеш, че е паднала от твоя куршум?

— Ние не сме убили Натали — намесих се аз.

— Напротив, убихте я — изръмжа той. — Не сте я застреляли, но съвсем сигурно е, че сте я убили.

— Грешите — отвърнах аз. — А ако си мислите, че съм имал властта да накарам Натали да извърши нещо, което не е искала, жестоко се заблуждавате. Тя вървеше по собствен път и винаги го е правила. Също както избяга от вас и от „Сентинъл“, би могла да избяга и от мен.

— Но не го направи — мрачно процеди Трент. — Предпочете те пред мен, а ти я остави да загине.

Би трябвало да не отговарям нищо. Той беше неин баща, мъката си беше негова и ако някой имаше право да се гневи на цялата несправедливост на случая, това беше Елиът Трент.

— Не — тръснах глава аз. — Не се захващайте да ни обвинявате за това, да обвинявате мен. Вие имате своя дял от вината, защото сте я загубили, когато сте я изпъдили, това си е ваше право. Заслужили сте си го. А мен не харесвате и никога не сте ме харесвали. Или ме мразите — нямам нищо против, може би съм си виновен за това. Но със смъртта на Натали нито аз, нито Алена имаме нещо общо и ако сте чакали осем месеца или три години от живота си, за да ни кажете това, ние нямаме повече работа тук.

Обърнах му гръб и тръгнах към коридора. След миг чух, че Алена също тръгва след мен.

— Не си тръгвай — обади се Трент.

Аз не спрях.

Гласът му беше станал дрезгав и напрегнат от силата, с която извика.

— По дяволите, Атикъс, не си тръгвай!

Пано, излязъл от кухнята, се появи в коридора вляво от мен. Беше свалил сакото си и сега видях, че тениската му е без ръкави, като юнашка фланелка. Лампата от входа осветяваше една татуировка над лакътя му — избелял китайски дракон. Държеше купичка с вечерята си в едната ръка и лъжица в другата. Нямаше вид на човек, който се кани да ни спре.

— Не можете да ме обвинявате за това — довърших мисълта си аз, без да поглеждам Трент. — Не можете да обвинявате нито Алена, нито мен.

Зад себе си чух скърцане от стол, той сядаше.

— Не — съгласи се той, а от гласа му пролича умората, която изпитвах аз сутринта. — Не, не мога. Това е истината.

Накрая се обърнах и двамата с Алена се завърнахме в хола.

Трент ни гледаше, докато влизаме, после ни посочи диванчето за двама.

Алена се настани и аз я последвах.

— Понякога ми е трудно да призная, че тя беше скъпа и за други хора освен за мен — махна с ръка Трент. — Още по-трудно ми е да приема, че беше близка на хора като вас двамата, към които изпитвам такава неприязън.

— Просто се чувствахте длъжен да си го кажете, нали? — свих рамене аз.

— Нямам намерение да се преструвам. — После посочи Алена с десния си показалец, като че ли се канеше да прободе сърцето й. — Тя е гадна убийца, а хората говорят, че ти вече си й партньор. Но дори и да не си, аз знам добре какво си направил за нея — това поне съм научил. Тя е убийца, независимо как се опитва да изглежда, а вече и ти си същият. Двама от Десетте, застанали един до друг пред мен. Ако си мислите, че това ми харесва, значи вие сте жертва на халюцинации, не аз.

До мен Алена не се помръдна. Не го гледаше, а се бе съсредоточила върху гледката през прозорците. Човек изпитваше чувството, че в стаята е станало по-тъмно, макар лампите на стената и в ъгъла да си горяха по същия начин.

— Вие сте похабили много време и нерви, за да разговаряте с нас, господин Трент — започна тя. — Може би вече е време да ни кажете за какво точно става дума.

— След малко. Като имате предвид колко време и нерви съм изхабил за това, сигурно имам право на една-две отстъпки. Все пак чакам този момент почти от три години.

— Пано ни каза, че са осем месеца — уточних аз.

— Осем месеца изминаха, откакто единствената ми следа бяха глупостите на Драма с г-н Колинс.

— А преди това, Елиът?

— Защо се върна тук? — отговори с въпрос той. По враждебност тонът му не отстъпваше на нищо, което бе казал досега. — Теб и Драма ви нямаше. И никой не би могъл да ви открие. Бихте могли да останете скрити, докато греховете ви отшумят, да си умрете от старост, преди някой да е разбрал, че сте още живи. Защо се завърна, Атикъс?

— Имах работа.

— Но вече си я свършил, нали? Докато убиваше Матю Бауълс в Монтана и връзваше панталоните на полицаите в Линч, успя ли да свършиш онова, което беше замислил?

— Не още.

— Защото не знаеш как, нали? Защото ти липсва едно малко парченце и изобщо не знаеш къде да го откриеш.

Взрях се в него, като не смеех да се надявам, че той знае онова, което Бауълс не сподели дори и пред смъртта си.

— Искаме едно и също — заяви Елиът Трент. — Искаме смъртта на мръсника, който уби дъщеря ми.

 

Пано отново влезе в стаята, като триеше уста с опакото на едната си ръка и държеше бутилка „Будвайзър“ в другата. Дръпна стола от бюрото и го намести така, че да вижда и трима ни, докато разговаряме. Отвън нощта най-после беше пуснала завесата си и в тишината на стаята всички чувахме шума от разбиващите се в брега вълни.

— Кажете ми кой е той — кимнах към седналия вече Пано и се обърнах отново към Трент.

— Джон е син на мой приятел — отвърна той. — Що ви помага за всичко.

— Не ни е нужна помощта му.

— Ще я получите, независимо дали я искате или не. Не ме интересува колко е добра тя, нито за колко способен се мислиш ти, помощта му ще ви трябва. Той има връзки и е моят човек в тази работа. При неприятностите, в които сте се забъркали в момента, имате нужда и от двете.

— Само ми кажете името — махнах с ръка аз. — Останалото е моя работа.

Той се изсмя:

— Като две и две четири, а?

— Като две и две четири.

— Не — тръсна глава той. — Мислиш ли, че ако е толкова просто, ще си ми нужен ти? Или тя. Нямаш и най-беглата представа с кого се захващаш.

— Той е от Белия дом.

Трент реагира със слаба изненада. А Пано съвсем лекичко поклати глава.

— И това не те плаши? — повдигна вежди Трент. — Не те кара да спреш? А ако ти кажа, че това е президентът на Съединените щати, Кодиак? Ако ти дам неговото име? Все още ли ще си така самоуверен и така идиотски глупав да се захванеш?

— Такъв ли е случаят? — попитах аз.

Той отново се изсмя, въпреки че явно го болеше.

— Не, няма да работим по този начин. Не искам услуги от теб. Последното, което би ми хрумнало, е да ти искам услуги. Аз наемам теб и приятелката ти за това. И ви плащам. Каква е тарифата?

Сега дойде моят ред да поклатя глава:

— Елиът…

— По дяволите, каква е тарифата?

— Зависи от обекта — тихо се намеси Алена. — Ако тук говорим за президента на Съединените щати, вие не разполагате с тия пари. Никой не разполага.

— Обектът не е чак толкова високопоставен.

— Това донякъде ме успокоява — въздъхнах аз.

— О, не се радвай толкова — вдигна ръка Трент. — И онова, което съм ти приготвил, ще свие стомаха ти на топка.

— Тогава ми дайте името.

— Колко? — Този път Трент се обърна направо към Алена.

— Както вече казах, трябват ни повече данни, преди дори да разговаряме по въпроса.

— Искам да направя това както трябва. Както е прието да се прави. Какви са следващите стъпки? Установили сме контакт и след това какво? Трябва да ме проучите, така ли?

Алена се поколеба и ме погледна, сякаш да провери дали съм съгласен да продължи. Аз обаче не отклоних погледа си от Трент.

— Да — продължи тя, — следващата ни стъпка е да проверим дали сте откровен. И дали не ни устройвате някаква клопка.

— И как го правите? Общо наблюдение? Проверка на обкръжението ми?

— Това и още някои неща. Макар че в случая не е нужно. Вие доказахте откровеността си.

— Така ли?

— Вие някога сте защитавали президента на Съединените щати, г-н Трент. Човек, който е вършил това, дори не би и сънувал, че може да помисли за покушение срещу президента. Би било немислимо дори да предположи такова нещо. Дори шегата за подстрекателство към подобно дело е федерално престъпление. И все пак ние седим тук, а вие, бивш служител от тайните служби, ни говорите за това пред свидетел. Възможно е да сте нещо повече от откровен, г-н Трент. Това е проява на душевноболен човек.

Изражението на Трент се промени, като че ли някой дърпаше краищата му, както се постъпва при оправяне на болнично легло. Лицето му се разфокусира, докато обмисляше какво да отговори. Аз самият нямах никакви резерви относно истината в думите на Алена, макар съзнателно да не бях помислил колко огромно е прегрешението на Трент. За миг изглеждаше, че и Трент не беше преценил това.

Той се надигна от стола си, но го направи така тромаво, че се зачудих дали не му е правен байпас, колко пъти и преди колко време. В началото помислих, че е тръгнал към Пано, после видях, че се е запътил към светилището на загубеното си семейство. Вдигна снимката на жена си, погледа я няколко секунди, после я върна точно на същото място.

— Вие нямате деца, нали? — Обърна се към нас върху диванчето за двама. — Каквото и да криете, това изглежда ясно: още не сте създали потомство.

— Не — поклатих глава, а Алена ме изгледа. Навярно се чудеше защо изобщо си правя труда да отговарям.

— Тогава не можете да ме разберете ни най-малко. Ние разговаряме за дъщеря ми, за единственото ми дете, и за човека, който го е убил. Говорим за живота, който майка й и аз създадохме. Нашето дете. Когато Маги умря, аз останах само с Натали и тя беше всичко за мен. Ракът на гърдата е наследствен, знаете ли това? Наследствеността навярно е най-значителният рисков фактор. Имало е случаи, когато съм си мислил, че сърцето ми ще спре, ако злокачественото образувание се развива и в дъщеря ми. Знаеш ли по какво може да се познае истинският родител, Кодиак? Това не е биологична характеристика. Няма значение дали детето е осиновено или взето за издръжка — това не е важно. Всъщност тестът е прост и доказва нещата бързо. Родителят ще направи всичко и ще даде всичко, за да предпази детето си от увреждане, да му спести болката. Това е предназначението на родителя. Иначе казано, животът на детето ти е по-важен от твоя собствен.

Той спря за миг и ме погледна, за да се убеди, че го разбирам.

— Ако имаше начин законът да накаже човека, отговорен за това, което й се случи, щях да оставя всичко на закона — заяви Трент. — Но законът няма да го направи. Законът няма и да го докосне, защото той се е защитил от него. Омотал е закона около себе си и сам се е издигнал високо над него. И не е единственият. Във Вашингтон има мнозина от неговата порода, винаги ги е имало, но сега — кълна се — положението е по-лошо отвсякога.

Затова сте ми нужни вие двамата. Ние сме във война, цялата идиотска страна е във война, а мръсниците като този тип се интересуват повече от онова, което влиза в джоба им, отколкото от хората, на които твърдят, че служат.

— Не приемам пари от вас — вдигнах глава аз.

— Ще приемеш — възрази Елиът Трент. — Защото няма да ти дам името му, ако не го направиш. Аз си купувам убийство и не искам някой от нас да си прави илюзии относно това. Нито искам някой от вас да забрави, че работи за мен по случая. Ето какво купувам с парите си.

Алена помести ръка и я постави върху моята. Погледнах и видях дългите й силни пръсти върху опакото на дланта си. Когато вдигнах очи и срещнах погледа й, видях в него болка, каквато не бях срещал дотогава — цялата беше за мен. Дори да беше си простила всички досегашни престъпления, Алена знаеше, че това, което сега се задава, никога няма да си прости. Ето какво ми беше причинила.

Преместих очите си от нея към Трент.

— Добре — махнах с ръка аз. — Но ни трябва името.

— Това е шефът на кабинета в Белия дом — заяви Елиът Трент. — Казва се Джейсън Ърл.