Грег Рука
Самоотбрана (5)

4.

До днес не съм сигурен как съм влязъл в черокито, как съм обърнал колата и как съм взел правилната посока по щатския път 10. Имам смътен, неясен спомен, че си напомнях да дишам и че самото стигане до колата беше агония — не само защото бях ранен, а и защото трябваше да го направя бързо.

Десният ми крак беше станал повече от ненужен, а левият усилено се мъчеше да го догони. Как съм успял изобщо да подкарам колата, си остава загадка трябва да съм си служил само с левия крак, за да натискам педалите.

Имаше обаче няколко неща, които знаех, и най-важното беше, че трябваше да се върна в безопасния дом, и то бързо. Цялата престрелка едва ли бе продължила повече от минута, най-много две, но след шума и с приближаващата сутрин знаех, че онова, което минава за правозащитна служба в общината Пътнам най-общо и в Колд Спринг по-специално, ще пристигне съвсем скоро. Ченгето, което ме откриеше, навярно щеше да ме заведе в болница, но той или тя не биха ме доставили в убежището, а аз трябваше да отида именно там.

Първото, което си спомням наистина ясно, беше, че едва не подминах Форман Роуд, а това ме накара да направя прекалено остър завой в последния момент — той едва не запрати черокито в дърветата. Спомням си също, че небето бе започнало да почервенява, че дневната светлина взе да осветява колата, а кръвта ми изглежда беше навсякъде.

Спомням си също, че като завих по Диър Холоу Роуд, видях два големи джипа шевролет, спрени почти пред фасадата на къщата, с лице към нея. Дан, Алена и един от руснаците стояха във фургона. Друг руснак, когото не познавах, държеше пушка в ръката си. Някак си познах, че трябва да е Вадим, синът на Дан. Миата подскачаше в задната част на фургона, когато аз с мъка спрях, и всички се обърнаха към мен — и тримата с насочено оръжие. Имах достатъчно разум да се досетя защо го правят — не знаеха, че аз съм на кормилото, и не бяха виждали колата преди това.

Дан беше преметнал пушка на рамото си, а Алена държеше пистолет калибър 45; пред къщата лежаха два трупа, а краката на трети се виждаха през вратата. Отвътре долиташе дим и се разнасяше от лекия ветрец навън. Двата трупа, които виждах, носеха оперативни жилетки на бронираното си облекло, черни панталони и черни ботуши. И на двамата им липсваше по-голямата част от главата. На земята имаше още две MP5, близо до мястото, където бяха паднали, съвършено същите като пушките, които бях видял на бензиностанцията.

Който се бе опитал да ми види сметката, беше изпратил екип и в къщата навярно минути след като съм потеглил.

Спрях на пет-шест метра от групата и изгасих мотора, преди да посегна към вратата. Черокито също беше с автоматични скорости и не исках да го бутна в някого.

Алена извика името ми, когато се сгромолясах от колата, а Дан дойде и ми помогна.

— Не мога да стоя прав — оплаках им се от земята.

Той изруга на руски, докато се опитваше да ме изправи. По лицето му имаше следи, прогорени от барут, а в комбинация с кръвта това означаваше, че е стрелял от близко разстояние вътре в къщата. Хората, които са ги нападнали, явно бяха успели да нахлуят в нея.

— Добре — изсумтя Дан с ръка около мен, докато повече ме носеше, отколкото ме подкрепяше по посока на фургона. — Ние тръгваме. Но ти губиш кръв и трябва да направим нещо.

— Къде е Натали? — попитах го.

— Тя няма да дойде.

— Къде е Натали? — попитах отново.

— Тя няма да дойде, Атикъс. Ще говорим за това после.

Погледнах го, но ми беше трудно да се фокусирам.

— Къде е Натали? — настоявах аз.

Дан поклати глава и каза нещо на Алена на руски. Опитваха се да ме вкарат във фургона, а Миата тревожно сумтеше вътре. Вадим, другият руснак, вече се наместваше зад волана.

— Ще почистя вътре — съобщи Дан на Алена и бегом се върна в къщата.

— Къде е Натали? — обърнах се аз към Алена.

— Удариха ни минута-две след като ти излезе — започна Алена. В ръката й се появи сгъваемо ножче, чието острие изскочи и проблесна в утринната светлина. Започна да пори якето ми с него. — Два екипа, отпред и отзад. Иля беше изчезнал — изглежда той ни е предал.

— Къде е Натали? — попитах отново.

Накрая тя свали якето ми, затвори ножчето и се захвана с ремъците на жилетката. Гледах я как работи — със затворена уста и стиснати устни, като че ли да спре някои опасни мисли. Когато издърпа жилетката от тялото ми, нещо падна на пода. Наведох се и видях, че е куршум, навярно същият, който е бил в мен, между гърба ми и жилетката. Докато гледах, взе да ми са завива свят, така че вдигнах поглед отново към Алена.

— Трябва да спрем кръвта. — Тя взе парче от скъсаното ми яке, оформи го бързо и го притисна към корема ми. С другата си ръка премести дланта ми върху него: — Дръж го така и не го пускай.

— Алена — обърнах се към нея, — къде е Натали?

Тя вдигна глава от раната и срещна погледа ми — очите й бяха кафяви и дълбоки, изпълнени с неизменната за тях тъга. След миг се извърна леко към Вадим и му каза нещо на руски. Той й отговори, а от тона му разбрах, че я пита нещо, навярно дали е нормална. Тя повтори въпроса си и той й отвърна тихо, после слезе от фургона.

— Къде е Ната… — започнах аз.

— Вадим ще те заведе при нея — махна с ръка Алена.

Натали беше в двора зад къщата. Лежеше на една страна, на около два метра от задната врата. Автоматът, който ми беше дала, а аз й бях върнал тази вечер, лежеше на петнайсетина сантиметра от бедрото й, близо до протегнатите пръсти. Задният двор някога е бил затревена площ, но моравата сега беше избуяла, а през есента по нея се бяха посипали и листа. Изгряващото слънце съживяваше цвета им, правеше червеното и оранжевото по тях ярко и прекрасно. Червеното беше почти същото като цвета на косата й.

Тези неща изобщо не подхождаха на кръвта около тялото й.

Вадим ме държеше здраво, докато се навеждах над тялото на приятелката си, а Алена стоеше достатъчно наблизо, за да ме докосне, но не го направи.

— Кой? — попитах я. Чувах как шумът от океана отново се надига в ушите ми, а крайчетата на зрителното ми поле започваха да се свиват.

Тя ми посочи с ръката, която не държеше бастуна, и на дванайсет-тринайсет метра от нас забелязах трупа на четиридесетгодишен човек, обърнат с лице надолу, покрай едно от дърветата, ограждащи тесния двор. Беше бял, с остригана почти до скалпа коса. Облечен беше както останалите при входа, само че вместо MP5 държеше обикновена пушка.

— Вадим го уби — съобщи Алена.

Имаше още два трупа по-наблизо вдясно. На единия липсваше по-голямата част от гърлото. Другият пък беше прострелян многократно в главата и врата.

Тръснах глава, но земята не спря да се върти и след това.

— Не… — опитах се да започна, но ми ставаше все по-трудно да намеря думи. — Кой го направи? Кой причини това?

— Не знам.

— Ще убия този, който го е направил. — Струваше ми се, че говоря на Натали, но можеше и да съм го казал на Алена.

— Знам.

Едва я чувах от шума на вълните, който изпълваше ушите ми.

Принудих се да отвърна поглед от трупа на приятелката си.

— Ще убия който го е направил — повторих аз.

Алена, не на фокус в очите ми, кимна. Устните й безшумно се движеха… после Дан се появи в размазаното ми полезрение, наведе се и бързо протегна ръка, за да ме хване, преди да съм паднал. Вадим стисна по-силно ръката ми, но не беше достатъчно. Преди да престана изобщо да виждам, съзрях лицето на последната си приятелка, Натали Трент, красива, каквато е била винаги, заспала вечен сън върху одеяло от листа в есента на Нова Англия.