Грег Рука
Самоотбрана (33)

10.

Работихме по разписанието два дена, като проверихме по няколко пъти срещите, събранията и участията.

Една дата към края на април, след почти четири седмици, особено ни хареса. Ърл имаше запланувани две участия — едното в Джорджтаун, другото в хотел „Уотъргейт“ — и когато помолихме Пано да ги провери отново, се оказа, че няма промени, нито едно от двете не бе отменено.

В „Уотъргейт“ щеше да бъде почетен оратор след обяд на националната среща „Жени за опазване на американското наследство“. Това негово участие беше жест към първата дама или по нейна молба, тъй като ЖОАН беше един от любимите й проекти — фондация, чиято активистка е била още преди да се запознае със съпруга си. Според разписанието Ърл трябваше да говори четиридесет и пет минути след десерта, но времето, посочено в разписанието, беше от пет до седем и половина — явно в случай, че настъпят някои промени.

В Джорджтаун, от друга страна, програмата беше по-сгъстена, до петдесет и пет минути. И там щеше да говори, от един до малко преди два следобед, но от разписанието не личеше нито дали ще говори в университета, нито каква е темата.

С лаптопа на Алена влязохме в джорджтаунския уебсайт, но и той не ни помогна особено. Наистина беше отбелязана лекция от началника на кабинета на Белия дом Джейсън Ърл в Маккарти Хол на зала „Макшейн“, но това беше всичко.

— Зала „Макшейн“ — промърморих аз. — Звучи познато.

— За бивши възпитаници сигурно — подхвърли Алена.

— Човек лесно може да се престори, че е някой от тях.

— Така ли? — Тя се замисли. — Има много други начини човек да влезе в университета и в залата преди събитието.

— Естествено.

— Много начини.

 

Усещах, че тя започва да съобразява. Оставих я да мисли.

На следващата сутрин се поскарахме, когато завършвахме упражненията си по йога в онова, което минаваше за всекидневна. Бяхме избутали всички мебели встрани, за да си освободим място, но и така стаята все още не беше каквато ни трябваше. От кухнята дочувах утринната програма по радиото и шумовете от Пано, който явно си приготвяше много голяма закуска.

— Мисля, че най-добрият начин да направим това, е единият от нас да замине следващата седмица до Вашингтон и да заеме позиция — обърнах се към Алена. — Да си намери работа в университета, в поддръжката или нещо подобно, да проучи разположението.

— Добре.

— Хубаво е сам да се увери, че всичко е така, както си мислим.

— Да.

— Тогава другият може да дойде ден-два преди удара, да подготви изтеглянето и да изчаква.

— Отново съм съгласна. Оставаме само ако сме сигурни в успеха на убийството.

И двамата се протегнахме, заехме нови пози. От моята гледна точка сега тя беше с главата надолу.

— Ще бъде цял месец без никакъв контакт — отбелязах аз. — Това е много време.

— Ще издържим.

— Ще внимавам много — заявих аз.

Алена се отдръпна изящно, като струя разтопено стъкло.

— Да не смяташ ти да го направиш?

— Естествено, Алена.

— Не, ти просто не разсъждаваш. Мен по ме бива за тези неща, знаеш това. — Излезе от позата си, издиша и се изправи на крака.

— Аз имам повече опит и съм малко по-трудна за разпознаване, поне в момента.

Аз също развалих позата си и стъпих на пода.

— Важно е да го направя аз.

— Защо? Защото бяхте приятели с Натали? Не ти ли стига, че Джейсън Ърл ще умре заради онова, което й причини? Не ти ли стига, че ще имаш същата вина като мен, Трент или Пано?

— Не става дума за това. Аз трябва да го направя. Трябва да го видя как умира.

— Не говориш като професионалист.

— Зарежи професионализма. Тук всичко е непрофесионално. Елиът Трент ме остави да го застрелям в главата, за да ни осигури възможност, и пет пари не даваше за професионализма. Тук всичко е непрофесионално, Алена. Всичко!

Тя ме гледаше, без да мигне, с все още лъскава от пот кожа.

— И не ми говори за професионализъм — натъртих аз. — Особено в този случай.

— Но аз говоря, Атикъс, говоря. Щом никой не действа професионално, поне един трябва да го направи. И това съм аз.

— Това не ти е Оксфорд. Не е случай, в който да ме предпазиш от това, което мога да стана. Аз вече съм станал това, Алена. Станал съм.

— Знам. А ти знаеш, че аз ще съм по-добра. Ако не мога да намеря работа, ще мина за студентка. Мога да се разхождам из университета, да поставя отровата и отново да изляза. Не че ти не можеш, Атикъс — но аз мога да го свърша по-добре, без да рискувам толкова.

Истината беше, че тя имаше право. Абсолютно. Можеше да мине за десет години по-млада — със съответните дрехи, с прическата. Можеше успешно да се представи за руска емигрантка и да получи работа по поддръжката, можеше да се представи за специализантка или за завършила студентка. Аз не бих бил и наполовина толкова добър.

Моето изпълнение би било непрофесионално и затова тя имаше право. Каквито и да са причините за удара, когато става дума за конкретно изпълнение, задачата е единственото важно нещо. Освен това всяка проява на емоции само би попречила и би затруднила работата.

— Права си — съгласих се аз.

 

След два дена Алена потегли заедно с Пано. Имаше нов мобилен телефон и нов документ за самоличност, който съответстваше на отскоро русата й коса. Осем дена след пристигането си във Вашингтон тя вече беше в охраната на Джорджтаунския университет. Данните дойдоха от Пано, не от нея, защото сега тя работеше на тих режим и щеше да продължи така, докато пристигна за удара.

Пано имаше задачата да работи като свръзка, а в деня на удара да осигури цялостно наблюдение, да потвърди, че Ърл пристига и че можем да действаме. През следващите три седмици ме осведомяваше за последните новини, дори дойде два пъти в Шарлот, за да се видим лично. Беше оставил калаения ацетат за Алена още преди да изтече първата седмица и се бе уверил, че тя го е взела и прибрала в наетия апартамент в Анандейл. Доколкото знаеше, тя действаше внимателно и не беше разкрита.

Минималните остатъци от медийния шум около Даниъл и Кристофър Морс ставаха все по-редки, а след това — също така отведнъж, както започнаха — спряха.

Аз изчаквах. Почти месец, сам в къщата в Шарлот, изчаквах и това ме убиваше. Тревожех се за Алена, но не както при тръгването от Линч. Онова беше страх, истински и неподправен, а сега усещах само притеснение, нищо повече. Все пак стоях без работа и след като се погрижих за едно-две неща в Шарлот, нямаше нищо друго. Към края на четвъртия ден вече се побърквах от затворения живот, затова на петия ден рискувах и излязох. Взех си карта за клуб за упражнения на четири километра от къщата. После потърсих местната библиотека и след като я открих, започнах да разпределям времето си между упражненията и рафтовете с книги. Многократно опаковах, разопаковах и подреждах пътната си чанта. Почистих къщата. Изцяло.

И навсякъде, където ходех, във всичко, което правех, ме придружаваха призраци.

Вземам книга от рафта на библиотеката и виждам Натали Трент със струяща кръв от устата, събрана в локвичка върху трошливи сухи листа. Мия чиниите и чувам звука от удара на мъртвото тяло на баща й върху килима на хотела. Тръпка и хриптене на мъртъвци, скрити зад полъха на дошлата в Шарлот пролет.

Движех се заедно с призраците и те не ме оставяха на мира.

В деня преди предвидения доклад на Ърл в Джорджтаун аз стегнах за последен път пътната чанта и подкарах към Вашингтон хондата втора употреба, купена специално за целта още преди две седмици. Имах нова самоличност, осигурена от Пано, както и старите, с които ни бе снабдил Саржанти в Боаз; осемнайсет хиляди долара в брой. Имах два чифта бельо и летни ризи, защото макар прогнозата да беше за меко време, спокойно би могло да стане и горещо.

Прекарах нощта в хана „Ред Руф“ до околовръстния път на столицата и там се срещнах с Пано малко след девет часа. Той се почерпи отново с „Будвайзер“, а аз си взех минерална вода. Освен нас имаше няколко делови мъже и жени, така че беше достатъчно шумно и можехме да говорим.

— Можеш спокойно да тръгваш — увери ме той. — Тя ще очаква да й се обадиш утре сутринта в девет. Аз имам номерата и на двама ви, така че ще поддържам връзката.

— И не се притесняваш да говориш за това по мобилен телефон в сърцето на Ню Йорк?

— По вашите телефони, не. — Пано отпи от бирата и ми се захили. — Вие сте обезопасени.

Аз кимнах, след което помълчахме няколко минути.

— Познавахте ли се с Натали? — попитах го накрая.

— Още от деца — отвърна той и огледа бара. — Чак докато постъпихме в колеж.

— Но не сте поддържали връзка?

— Взе да става трудно. Аз влязох в армията, ходих насам-натам. Отдалечихме се. Моя е грешката, бих могъл да я намеря, ако исках, но не го направих.

— Защо?

— Бях влюбен в нея. — Пано престана да оглежда бара и спря погледа си върху мен. — Нещата между нас бяха много сериозни, особено в гимназията. Приключиха, когато постъпихме в колежа. Тя ги приключи. Отрази ми се доста зле.

— Мислех, че си се замесил в това заради Трент.

— Колкото заради него, толкова и заради нея. Нека те попитам нещо. Ти си бил в армията. Защо напусна?

— Не бях особено добър. А ти?

— Специалните войски.

— Нямах предвид това. Ти защо напусна?

— Изпитвам затруднения да изпълнявам заповеди на идиоти — махна с ръка той. — Има ги много, но аз изглежда притежавам дарбата да откривам и най-прикритите от тях. Моят проблем е, че изглеждам по-тъп, отколкото съм, а все имам работа с хора по-тъпи, отколкото изглеждат. Нали познаваш този тип?

— До болка.

— Имаш бъдеще в тази насока.

— Не съм сигурен, че го искам.

— Добър си. Номерът, който свихте в Уайоминг, беше страхотен.

— Той беше неин, не мой.

— Но не според жена ти. Аз я попитах.

— Как я нарече?

— Стига де, ако това не е съжителство на брачни начала, аз не знам какво е.

Поклатих глава:

— Тя скромничи излишно за Уайоминг.

— Казва още, че и изпълнението в Монтана било твоя идея. То беше наистина дръзко. При него само кураж не стигаше, трябваше и страст.

Погледнах го озадачено. Това не беше дума, която чувах често, а и точно сега не се чувствах особено страстен. Изпитвах хлад — към света и към себе си.

— Някои хора просто трябва да се убиват — безгрижно съобщи Пано.

— Това съм го чувал и друг път. Не съм сигурен, че съм на различно мнение. Както и не съм сигурен, че аз вземам решенията.

Той кимна, после вдигна чаша:

— За Натали и татко й.

Опрях чашата си в неговата.

— За Натали и татко й — приех тоста му.

 

През нощта не спах добре и бях на крака още преди зазоряване. Опитах се да направя някои йога упражнения, но не успях да изравня дишането си. Взех душ, обръснах си брадата, но запазих мустаците, които се бяха превърнали в нещо, което се точи покрай устата. Сегашният вид ми допадна малко повече отколкото брадата, но и това не означаваше, че бях станал красавец. След като се облякох, пуснах телевизора, но никъде не видях нито Алениното, нито моето лице.

Освободих стаята рано, качих се на колата и потеглих през река Потомак. Стигнах гробището „Арлингтън“, паркирах и изчаках да стане девет часа. Тогава извадих мобилния телефон, който Пано ми беше дал снощи, и набрах номера на Алена. Тя се обади веднага:

— Ало.

— Обичам те — признах й аз.

Последва пауза.

— Комуникациите действат — отбеляза тя тихо накрая. Не бях сигурен дали в гласа й имаше несигурност или изненада. — Обади ми се на обед за потвърждение.

— На обед — повторих аз и прекъснах връзката.

 

Пано се обади след пет минути, за да се увери и той, че връзката ни е наред и че всичко върви по план. Оставаха ми повече от три часа за губене, така че отидох до мола. Във Вашингтон пролетта беше в разгара си и въздухът ставаше задушен, но това не спираше туристите. Докато открия място за паркиране, стана малко след десет. Тръгнах от Линкълн Мемориъл и вървях пеша през следващия час и половина. Спрях за двайсетина минути при Виетнам Мемориъл и установих, че ме трогва както винаги. Повечето време се взирах в тримата войници, в полевите им униформи, в достойнството и скръбта им.

Без да бързам, се запътих обратно към колата и ако някой ме следеше, така и не го забелязах. До дванайсет оставаха двайсет и три минути, точно се настаних зад волана и телефонът ми от Пано започна да звъни.

— Говори — казах в слушалката.

— Отменил е доклада си — съобщи Пано. Успяваше много добре да прикрие разочарованието от гласа си.

Сърцето ми подскочи.

— Да не се е уплашил? — попитах. — Или някой го е предупредил?

— Да пукна, ако знам. Според моите данни е отменил единствено джорджтаунското си участие. Може да има хиляди причини да го направи. Това не значи, че подозира нещо.

— Можеш ли да провериш дали все още смята да отиде в хотел „Уотъргейт“?

— Той е отменил само…

— Това го знам. Моля те само да потвърдиш, че ще бъде в „Уотъргейт“ довечера.

— Ще го направя? Ти ли ще й кажеш?

— Сега тръгвам натам. — Затворих и натиснах бутона за повторно набиране. Алена ми се обади веднага, както първия път. — Той е отменил участието си.

— Защо?

— Все още не знаем. Опитвам се да проверя дали ще отиде в хотел „Уотъргейт“.

— Какво мислиш?

— Още не знам. Ти къде си?

— На работа, в университета. Потвърдено ли е, че няма да дойде?

— Няма да дойде. Ще бъда при теб възможно най-бързо.

— От северната страна има паркинг. Влиза се от Резервоар Роуд. Да се видим там.

Затворих и подкарах колата. След секунда пуснах радиото и пробвах програмираните УКВ бутони, докато открих станция с новини. Не говореха нищо за нови кризи в света и аз реших, че това е добър признак, защото значеше, че каквото и да е накарало Ърл да отмени речта си в Джорджтаун, то няма да го накара да отложи плановете си за вечерта. Нужно ми беше да отиде в „Уотъргейт“.

Ако не направехме удара днес, не знаех дали изобщо ще ни се удаде друга възможност. Вече бяха изминали три месеца, а беше нужна и смъртта на Елиът Трент, за да сглобим всичко дотук. След нови три месеца щеше стане още по-сложно, а и по-опасно за нас. Не беше особено важно, че вече ни няма в новините. Вярно е, че обществеността помни главно глупости, но невинаги и не непременно.

 

Алена беше точно на мястото, което беше посочила. Носеше гащеризон на работник по поддръжката, а на гърба си имаше опърпана раница, която изглежда вървеше с облеклото. Беше подстригала косата си много късо, но пазеше външността си на блондинка. Предполагам затова бе скъсила косата си — трябвало е да я изрусява многократно.

Спрях колата, но оставих мотора запален, а тя отвори дясната врата и влезе, като пусна раницата в краката си. Канех се да подкарам, но тя ме изненада, като се пресегна и ме сграбчи с две ръце. Сложи устните си върху моите и ме целуна пламенно, но не особено дълго, после ме пусна.

— И аз те обичам — призна ми. — Карай.

Изтеглих на заден по Резервоар, завих надясно и поех в посоката, от която бях дошъл.

— Обади ли ти се вече?

— Още не. Опитвам се да получа потвърждение за хотел „Уотъргейт“.

— Искаш да се опитаме да направим удара там?

— А ти виждаш ли друг вариант? — попитах. — Няма как да го оправим в дома му, а започвам да си мисля, че цялата работа вече ни се изплъзва.

— Не можем да обработим катедрата там — намръщи се тя. — Първата дама ще присъства и рискът става прекалено голям.

— Няма да обработваме катедрата. Ще открием друг начин. Как да стигнем до квартирата ти?

— Тръгнал си в погрешна посока. Дай наляво на следващия ъгъл.

Направих ляв и като следвах указанията й, се насочих към Анандейл.

— Приготвила ли си багажа?

— Няма много за приготвяне. — Тя побутна раницата в краката си с маратонката. — А защо отиваме там?

— Трябва ни мястото — отвърнах аз. — А и ти трябва да се преоблечеш.

— Тогава се налага да спрем някъде да си купя дрехи. Нещо хубаво ли ми трябва?

— Като за „Уотъргейт“.

— Имаш ли план?

— В момента го измислям.

— Ако не го направим днес, ще си имаме по-големи неприятности от тези с Ърл — измърмори Алена. — Не мисля, че приятелите на Пано са особено доволни от нас.

— Опитвам се дори да не мисля за това.

— Това е умно.

Телефонът ми иззвъня, подадох го на Алена и чух нейната част от разговора. Минаха само единайсет секунди, преди да затвори.

— Според неговите сведения Ърл ще уважи ангажимента си към първата дама довечера.

— Сега му звънни ти и му кажи да ни съобщи в минутата, когато Ърл тръгне. Кажи му също да облече костюм и че ще се срещнем с него в хотел „Уотъргейт“.

Тя го направи, като предаде думите ми точно. След малка пауза подаде телефона на мен.

— Сега иска теб.

— Какво? — попитах.

— Аз не участвам в самите действия — съобщи Пано.

— Да имаш да вземах — повиших тон аз. — Ако искаш една спортна метафора, ето ти я: вече ставаш от резервната скамейка. Може да ни потрябваш.

— Ти сериозно ли смяташ да опиташ? — попита Пано. Не ми беше ясно дали е респектиран или разтревожен. — Сериозно ли смяташ да го направиш — там?

— Да, разбира се.

— Ако се отдръпне…

— Тогава ще умра в процеса на опитване — изръмжах аз.