Джек Лондон
Лунната долина (9)

Глава IX

В неделя сутринта Саксън беше готова много по-рано от определения час; когато за втори път мина през кухнята, след като бе надникнала през предните прозорци, за да види дали кабриолетът не е дошъл, Сара както обикновено се нахвърли върху нея.

— Не е ли срам и позор как някои пилеят парите си за копринени чорапи — започна тя. — Я погледни мене, ден и нощ не подвивам крак и нямам нито копринени чорапи, нито пък три чифта обувки наведнъж! Но бог е справедлив и много ще се изненадат някои, когато дойде часът на разплатата; всеки ще си получи заслуженото.

Том, взел на коленете си най-малкото дете, пушеше лула и крадешком смигна на Саксън, с което искаше да каже: „Сара пак са я прихванали.“ В това време Саксън усърдно вплиташе панделка в косите на едно от момиченцата. А Сара тежко и тромаво шареше из кухнята, като миеше и нареждаше съдовете от закуската. Тя изправи приведения си над мивката гръб, изохка и с нов пристъп на злоба се обърна към Саксън.

— Какво? Мълчиш, а? Защото все пак е останало поне копка срам у тебе. Помъкнала си се с боксьор! Да не мислиш — вече чух, че имаш вземане-даване с Бил Робъртс. Как пък го намери този тип! Но почакан, миличка. Нека само Чарли Лонг го пипне. Тогаз ще видиш.

— Не знам — намеси се Том, — но… от това, което чувам… изглежда, че Бил Робъртс е доста добър момък.

Саксън, която знаеше повече за Били Робъртс, се усмихна многозначително, но Сара долови тази усмивка и пак се ядоса.

— Защо не се омъжиш за Чарли Лонг? Той е луд по тебе. И капка ракия не слага в уста.

— Затова пък си го наваксва с бира — отвърне Саксън.

— Вярно — потвърди Том, — с положителност знам, че винаги държи цяла бъчонка бира у дома си.

— Сигурно и ти си посръбвал от нея — ухапа го Сара.

— Възможно е — каза Том, като при спомена за бирата си изтри устните с опакото на ръката.

— Като може човекът, защо да няма бъчонка бира — отново мина в настъпление Сара, но този път главно срещу мъжа си. — Плаща си най-редовно всички сметки и печели хубави пари; във всеки случай повече от много други.

— Но няма жена и деца, за които да се грижи — каза Том.

— Нито пък плаща непрекъснато членски вноски на разни профсъюзи, от които нима никаква полза.

— О, колкото до членските вноски, той ги плаща — добродушно настоя Том. — Никъде не би могъл да работи, нито в тая, нито в която и да е друга ковачница в Оукланд, ако не е редовен член на Съюза на ковачите. Ти, Сара, съвсем не разбираш работническия въпрос. Човек трябва здраво да се държи за съюза, ако не иска да умре от глад.

— О, така е, аз никога нищо не разбирам — презрително изсъска Сара. — Аз съм без ум. Аз съм глупачка. И ти ми казваш това така направо, пред децата! — Вбесена, тя се обърна към най-голямото момче, което уплашено се дръпна. — Майка ти е глупачка, Уили. Чуваш ли? Пред тебе баща ти я нарече глупачка. Каза й го право в лицето. Тя е кръгла глупачка, а утре ще каже, че е луда и ще я прати в лудницата. Как ти се струва това, Уили? Искаш ли да видиш майка си в усмирителна риза, Уили, в тъмна килия, дето няма слънчев лъч, и да я бият, както биеха негрите роби? Да, Уили! Да я бият и пребият като най-обикновен черен негър! Ето какъв баща имаш. Помисли си, Уили, майка ти, която те е родила, да бъде хвърлена в тъмна килия заедно с разни лунатици, които крещят и вият, а наоколо се търкалят залетите с вар трупове на ония, които жестоките пазачи са претрепали от бои!

Тя продължи неумолимо да рисува с все по-мрачни багри ужасното бъдеще, което и готвеше нейният съпруг: а детето, изплашено от някаква смътна представа за надвиснало над тях нещастие, се разтрепери и започна тихо да хълца.

Накрая Саксън не можа да издържи.

— За бога! Нима не можем поне пет минути да бъдем заедно, без да се караме? — избухна тя.

Сара веднага забрави ужасите в лудницата и се обърна към зълва си.

— Кой се кара? Щом отворя уста и двамата граквате срещу мене.

Саксън вдигна отчаяно рамене, а Сара отново се нахвърли върху мъжа си:

— Щом обичаш сестра си повече, защо се ожени за мене? Деца ти народих, работя ти като робиня, ноктите си протрих от работа. А от тебе една благодарност не чух: само обиди — и то пред децата; пред тях да разправяш, че съм смахната! А ти какво си направил за мене? Какво, питам те? А аз ти готвя, пера мръсните ти дрехи, кърпа ти скъсаните чорапи, по цели нощи не спя, да ти гледам хлапетията, когато са болни. На, виж!

И тя показа безформения си отекъл крак, и отвратителна, похабена обувка; грубата напукана кожа бе цъфнала на няколко места.

— На̀, виж, виж де! Това искам да ти кажа. — Викът й постепенно премина в хриплив писък. — Това са единствените ми обувки! Виж какво нося аз, твоята жена! Не те ли е срам? Къде са трите ми чифта? А чорапите ми? Виж ги и тях!

Гласът й се скъса отведнъж и тя се строполи на стола до масата, като се задъхваше от неизказана мъка и злоба. Внезапно се изправи с рязко машинално движение, наля си чаша студено кафе и все така като вдървена седна отново на стола. Тя пресипа в чинийката от тази мазна наглед, неописуемо отвратителна течност, сякаш бе толкова гореща, че щеше да й изгори устните, и продължи да гледа вторачено пред себе си; гърдите й трескаво се вълнуваха от ускореното й конвулсивно дишане.

— Хайде, Сара, успокои се! Моля те, успокои се! — разтревожен й говореше Том.

Вместо отговор бавно, внимателно, като че съдбата на целия свят зависеше от точността на нейното движение, тя обърна чинийката с кафето върху масата. След това бавно и тежко вдигна дясната си ръка и също така бавно и тежко удари с отворената си длан звучна плесница по бузата на стъписания Том. Веднага след това тя започна истерично да вие — пронизително, хрипливо и монотонно, — седна на пода и се заклати назад-напред в пристъп на отчаяна, безизходна скръб.

Уили, който дотогава тихо хълцаше, заплака високо, а към него се присъединиха и двете момиченца с току-що вързаните на косите им панделки. Лицето на Том се удължи и побледня, въпреки че бузата му още гореше. Саксън искаше да го прегърне и да го утеши, но не посмя. Той се наведе над жена си.

— Сара, ти не си добре. Ще ти помогна да си легнеш. Аз ще доразтребя кухнята.

— Не ме пипай. Махай се! — пищеше тя и се дърпаше разярена.

— Изведи децата вън, Том, на двора, вървете на разходка, само не стойте тука — каза Саксън. Тя едва се държеше на крака, беше пребледняла и цяла трепереше. — Излез, Том, излез, моля ти се. Ето ти шапката. Аз ще се погрижа за нея. Знам какво трябва да направя.

Останала сама, Саксън с трескава бързина се залови за работа. Тя се стараеше да изглежда спокойна, защото само със спокойствието си можеше да усмири обезумялата жена, която пишеше и се търкаляше по пода. От леката дървена постройка се чуваше навън и най-малкият шум и Саксън знаеше, че писъците достигат не само до двете съседни къщи, но се носят и по цялата улица чак до отсрещните жилища. Тя се боеше да не би Били да пристигне точно в този момент. Освен това Саксън се чувстваше унижена и потресена до дъното на душата си. Всеки неин нерв се бунтуваше от отвращение, но тя не загуби самообладание и с бавни успокояващи движения гладеше челото и косата на Сара. Като я прегърна, тя успя да я поусмири и скоро ужасният пронизителен проточен вик започна да затихва. А няколко минути по-късно Сара вече лежеше на кревата и тежко хълцаше; мокра кърпа покриваше очите и челото й, за да облекчи нейното главоболие — така мълчаливо се споразумяха двете жени да нарекат този нервен припадък.

Когато на улицата се чу конски тропот, който заглъхна пред къщата, Саксън вече можеше да изскочи пред вратата и да махне с ръка на Били. В кухнята тя завари Том, тъжен и разтревожен.

— Всичко е наред — каза тя. — Но Били Робъртс дойде и аз трябва да вървя. А ти влез при нея, постой край леглото й. Може и да заспи. Не я дразни — остави я да прави каквото иска. Ако ти позволи да погалиш ръката й — направи го. Във всеки случай — опитай. По най-напред смени кърпата на челото й, без да й говориш; тя ще приеме това като нещо съвсем естествено.

Том беше добър човек, с меко сърце; но като повечето от западните преселници не умееше да показва чувствата си. Той кимна с глава и тръгна послушно към вратата, като се спря нерешително на прага и погледна Саксън, очите му изразяваха дълбока признателност и братска любов. Тя го разбра и душата й се стопли.

— Не се безпокой, всичко е наред — побърза да каже тя.

Той поклати глава.

— Не, съвсем не е наред. Какъв срам! Какво унижение! — Той сви отчаяно рамене. — О, мен остави, но за тебе ми е жал. Та животът едва сега почва за тебе, сестричето ми. А младите години минават тъй бърже; не усеща човек как остарява. Ето днес е почивният ти ден, а как лошо тръгна. Затова бягай по-скоро навън с твоя приятел; повесели се и забрави всичко, което стана преди малко. — Но когато отвори вратата, той пак се спря, с ръка на дръжката. Челото му се сбърчи. — По дяволите! Като си помисля само — едно време ние със Сара също излизахме на разходка с кабриолет. Тогава и тя май имаше три чифта обувки… Просто не е за вярване!

В стаята си Саксън довършваше тоалета си: покачи се за миг на стол, за да види в малкото стенно огледало как й стои новата ленена пола, купена от магазин за готови дрехи; и полата, и жакетчето бе преправила сама, за да й прилегнат по-добре: дори бе минала двойни шевове, за да изглеждат правени по поръчка. Все още на стола, докато се оглеждаше, тя с уверено движение оправи гънките на полата си и леко я повдигна. Намери, че изглежда добре. Хареса й изящният глезен над бежовата спортна обувка и мекото красиво очертание на крака й в новите кафяви памучни чорапи. Тя скочи от стола и прикрепи с игла за косата си широкопола шапка от твърда бяла слама; панделката около дъното на шапката бе от същата кафява коприна, от която бе и коланът й. После бързо и силно разтърка бузите си, за да им върне руменината, която Сара им бе отнела: забави се още един миг, за да сложи бежовите си плетени ръкавици: чела бе веднъж в модната притурка към неделния вестник, че истинската лейди си слага ръкавиците винаги, преди да излезе от къщи.

Тя се престраши и смело мина през гостната покрай спалнята на Сара: през тънката дървена стена се чуваха тежки охкания и сподавени ридания — Саксън трябваше да прояви голямо самообладание, за да запази руменината на бузите и блясъка в очите си. И тя успя — като гледаше това сияещо жизнерадостно младо създание, което така леко тича по стълбите към него, Били никога не би могъл да предположи, че тя току-що бе издържала мъчителна борба с една истерична, полупобъркана жена.

Саксън бе смаяна — колко рус изглеждаше Били на силната слънчева светлина! Бузите му, гладки като на момиче, бяха леко заруменели; сините му очи изглеждаха още по-сини, а русите къдрави коси повече от всякога напомняха бледо злато. Никога не бе й изглеждал толкова царствено млад! Той я поздрави с усмивка и между алените му устни бавно засия бялата ивица на зъбите тя отново почувства обещание за успокоение и отмора. Още под прясното впечатление от нервния припадък на снаха й, невъзмутимото спокойствие на Били й подейства особено благотворно; досмеша я, като си спомни, че той смята характера си за ужасен.

Тя и преди бе излизала на разходка с кабриолет, но винаги теглен само от един кон, някоя наемна кранта, а колата стара, висока и тежка — от тия, който конюшните дават под наем, защото са по-здрави. Но сега пред нея бяха два дорести коня, които неспокойно въртяха глави и едва се сдържаха на едно място, а златистите отблясъци на лъскавата им като атлаз кожа убедително говореха, че младите красавци никога досега не са били давани под наем, тегличът между тях бе невероятно тънък, а юздите и поводите изглеждаха леки и нежни като паяжина. И тук съвършено естествено бе мястото на Били — той сякаш бе част от целия впряг — най-главната, господстваща част; седнал на тясното седалище в приказно изящната двуколка с големи жълти колела с гуми, ловък и съобразителен, той изглеждаше така различен от всички други младежи, които я бяха извеждали преди, както цялата тази прелест бе различна от грозните коли с тромави коне. Той държеше поводите в едната си ръка, но сдържаше буйните млади животни не толкова със силата, колкото с волята си, която те усещаха в спокойния му нисък, ласкав и убедителен глас.

Нямаше време за маене. Все пак Саксън успя да хвърли бърз поглед наоколо и видя не само натрупалите се любопитни деца: нейният женски усет не я излъга — тя забеляза и лица на по-възрастни да надничат през отворени врати и прозорци или пък зад пердета, леко дръпнати встрани. Със свободната си ръка Били отметна ленената покривка и й помогна да седне до него. Тя се настани удобно на разкошно тапицираната седалка с високо облегало; но още по-приятна й бе близостта на човека до нея, на неговото тяло и спокойната увереност, която лъхаше от него.

— Как ви харесват? — запита той, като хвана поводите с две ръце и подсвирна на конете. Тя се изненада от бързината, с която те подскочиха и се понесоха напред. — Те са на шефа. Такива животни не се намират под наем. От време на време ми ги дава да ги поразходя. Ако човек не ги изкарва редовно — побуяват… Погледнете Кинг вижте го какъв е наперен. Не е ли прекрасен, а? Чудесен кон. Но другият е нещо изключително. Казва се Принс. За него трябва стегнат мундщук, иначе е неудържим… Ах, ти! Немирник такъв… Видяхте ли, Саксън? Това се казват коне! Един път!

След тях се чуваха възторжените гласове, на съседските деца: Саксън въздъхна доволна — щастливият ден най-после започваше.