Джек Лондон
Лунната долина (22)

Глава VII

Били не можеше да си обясни напълно тяхното благополучие. Струваше му се, че живеят по-нашироко, отколкото надницата му позволяваше. Влогът в банката нарастваше, изплащаше редовно месечната вноска за мебелите и наема за къщата, все имаше пари в джоба, храната му беше много добра — и той се чудеше как на всичко отгоре Саксън смогваше да купува материали за красиви ръкоделия. На няколко пъти спомена, че не му е ясно как се справя тя, но Саксън винаги отклоняваше разговора със загадъчен смях.

— Не разбирам как се оправяш с парите — подхвана той една вечер.

Той понечи да продължи, но се сдържа и около пет минути мисли съсредоточено със сбърчени вежди.

— Я ми кажи къде се дяна плисираното домашно боне, над което толкова много се труди. Никога не съм те виждан да го носиш, а за бебето беше голямо.

Саксън се колебаеше: прехапала устни, тя го гледаше дяволито. Тя никак не умееше да лъже, а да излъже Били, й беше направо невъзможно. Видя как погледът му още повече се заоблачава и лицето му става строго, както всеки път, когато се ядосваше.

— Кажи, Саксън, да не би… да не би… да продаваш нещата, които шиеш?

Тогава тя му разправи всичко, като не пропусна и посредничеството на Мерцедес Хигинс, и нейната забележителна погребална премяна. Но Били не се остави вниманието му да бъде отвлечено. Той най-недвусмислено заяви на Саксън, че не й позволява да работи за пари.

— Но аз имам толкова свободно време, мили? — замоли го тя.

Той поклати глава:

— Това няма да го бъде. Не искам и да чуя подобно нещо. Аз се ожених за тебе и аз ще се грижа за тебе. Никой не бива да каже: „Жената на Бил Робъртс е принудена да работи.“ Самият аз не мога да помисля подобие нещо. И при това не е необходимо.

— Но, Били… — започва тя отново.

— Не! Това няма да допусна, Саксън. Не, че не харесвам фините бродерии. Много ги харесвам. Дяволски харесвам всяко парченце, което ти правиш. Но го харесвам на тебе. Ший си, колкото си искаш, но за тебе, а пари за материалите все ще намеря. Как може? Така аз по цял ден си подсвирквам радостно, като си мисли за нашето синче, и си ми винаги пред очите как седиш в къщи и шиеш тези красиви неща — защото знам колко ти е приятна тая работа. Но, честна дума, Саксън, всичко това ще отиде по дяволите, ако знам, че работиш, за да ги продаваш. Жената на Бил Робъртс няма нужда да работи. За мене това е въпрос на чест — пред самия мен, разбираш ли? А освен това не е право.

— Ти си толкова мил — промълви тя, щастлива въпреки разочарованието си.

— Аз искам да имаш всичко, каквото желаеш — продължи той. — И ще го имаш, докато имам тия здрави и силни ръце. Мисля, че разбирам от хубавото и виждам колко хубаво се обличаш. На мене ми харесва. Не съм вчерашен. И преди да те познавам, може би съм видял някои работи, дето не са за разправяне. Но знам за какво говоря. И искам да кажа, че не съм видял жена като тебе, която да носи такива хубави дрехи не само отгоре, но и под тях и другите под тях, и… О!

Той разпери ръце, сякаш отчаян, че не намира думи да изрази това, което мислеше и чувстваше. Но все пак продължи:

— Не е само до чистотата, макар че това е много важно. Много жени са чисти. Но не е само това, а нещо повече и по-различно. Това е, как да кажа, всичко в тебе е толкова бяло и хубаво и с вкус — влияе на въображението, нещо, което е неотделимо от мисълта ми за тебе. Има стотици мъже, които са тъй неприятни, когато се разсъбличат, а и много жени също. Ала ти — та ти си истинско чудо, да! Но колкото и хубави неща да имаш, иска ми се да имаш още, все по-хубави. А относно парите, Саксън, харчи колкото си искаш. Има много готови пари, които само ме чакат. Аз съм в чудесна форма. Ето, Били Мърфи миналата седмица смъкна седемдесет и пет кръглички звънливи долара, като повали противника си „Гордостта на северния бряг“. От тях ни върна петдесетте, които ни дължеше.

Този път Саксън се разбунтува, но Били почна да я увещава:

— Виж какво — има един боксьор Карл Хейсън — „Вторият Шарки“, както го наричат най-важните спортни вестници. А той се смята за шампион на американската флота. Но аз го знам колко струва. Той е един дръвник и нищо повече. Виждал съм го как се бие и като нищо мога да се справя с него. Секретарят на клуба „Спортин-Лайф“ ми предложи да изляза срещу него — сто долара за победителя. И всичките ще бъдат твои, да си ги харчиш, както искаш. Какво ще кажеш, а?

— Щом аз не бива да работя за пари, то и ти не бива да се биеш — веднага ултимативно отвърна Саксън. — Но няма да се пазарим. Дори да ми позволиш да работя за пари, аз пак не бих те оставила да излизаш на ринга. Никога няма да забравя какво ми разказа за боксьорите, които разсипват здравето си. Не, аз няма да позволя ти да си разсипеш здравето. Та то е част от мене самата. Виж какво, ако ми обещаеш да не се биеш, аз ще престана да работя и освен това никога няма да върша нищо, което не ти харесва, Били.

— Добре — съгласи се Били. — Въпреки че, право да си кажа, страшно ми се искаше веднъж да опитам юмрука си върху тоя нищо и никакъв скандинавец Хейсън. — При тази мисъл той се усмихна от удоволствие. — Слушай, я да оставим всичко това, а ти ми изпей „Когато свършва жътвата“ на онова там малкото… как се наричаше?

Саксън изпълни молбата му и изпя песента, като си акомпанираше на укулеле, а после поиска и той да изпее неговата печална „Жалба на каубоя“. По някакъв незнаен начин любовта я бе накарала да обикне тази единствена песен, която мъжът й пееше. И защото той я пееше, тя харесваше и глупавото й съдържание, и монотонната й мелодии, а като че най-много от всичко обичаше очарователния начин, по който той безнадеждно фалшиво вземаше всяка нота. Тя дори му пригласяше, като се стараеше най-добросъвестно да пее пленително фалшиво като него. И го остави да си мисли, че пее вярно.

— Струва ми се, че Бърт и другите мои приятели напразно са ме подигравали досега — каза той.

— Ние двамата с тебе чудесно я пеем — каза тя, отбягвайки да му отговори направо, защото при подобни случаи тя не считаше премълчаването на истината за грях.

 

 

Пролетта бе вече настъпила, когато избухна стачката в железопътните работилници. В неделята, преди стачката да бъде обявена Саксън и Били бяха поканени на обед в дома на Бърт. Дойде и братът на Саксън, но без Сара, която решително отказа да наруши хода на всекидневния си живот. Бърт беше в мрачно настроение и те го завариха да пее с престорена веселост:

Днес никой не обича милионера,

не го харесва никой как изглежда,

от грижите му никой не се трогва,

че той с разбойниците се нарежда.

 

Днес да пестиш пари е престъпление,

да харчиш всичко, що добиваш.

Живеем ний във много чудно време,

богат ли си, като човек загиваш!…

Мери се суетеше около приготвянето на обеда, като не прикриваше кипящото си недоволство; а Саксън запретна ръкавите си, препаса една престилка и се залови да мие съдовете от закуската. Бърт донесе от близката кръчма една кана разпенена бира и тримата мъже, като запушиха, почнаха да разговарят за предстоящата стачка.

— Трябваше да дойде още преди години — заяви Бърт. Колкото по-рано, толкова по-добре според мене; ние прекалено много закърняхме. Ще ни бият заради нашите несъгласия. Така е — последните мохикани си получават заслуженото: прас по главата!

— О, не знам — подхвана Том, който съсредоточено пушеше лулата си. — Работническите организации стават с всеки изминат ден по-силни. Та аз помня, когато в Калифорния нямаше никакви професионални съюзи. А вижте ни сега — нормирана надница, определен работен ден и тъй нататък.

— Говориш като съюзен агитатор, който хвърля прах в очите на глупаците — насмешливо отвърна Бърт. — Но ние знаем истината. С една нормирана надница ще купиш сета далече по-малко, отколкото едно време с ненормираната надница. Кожите ни смъкнаха. Виж какво става във Фриско. Работническите водачи правят по-мръсна политика, отколкото старите партии: те се карат и се боричкат как да си поделят подкупите и стигат до затвора. А в това време знаеш ли какво е положението на дърводелците във Фриско? Нека ти кажа едно нещо, Том Браун, ако даваш ухо на всичко, което се разправя, разбира се, ще чуеш, че всеки дърводелец от Фриско получава цялата си надница, договорена чрез съюза. Но ти вярваш ли, че е така? Това е безсрамна лъжа. Няма нито един дърводелец, който да не дава събота вечер една част от надницата си на съюзния посредник. Ето, това е твоят съюз на строителните работници в Сан Франциско. А в това време водачите, натрупали пари от тъмни сделки, се разхождат из Европа и ги харчат по адвокати, за да избягнат решетките.

— Това е вярно — съгласи се Том. — Никой не го отрича. Бедата е там, че работниците още не са се достатъчно осъзнали. Те трябва да се занимават с политика, само че тази политика трябва да е правилна.

— Социалистическа, а? — с презрение го прекъсна Бърт — А няма ли и социалистите да ни продадат като разните руефци и шмидовци!

— Трябва да избираме честни хора — каза Били. — Това е най-главното… Не че съм, за социализъм. Съвсем не. Нашите прадеди много отдавна са в Америка и аз никак не държа разни тлъсти немци и дрипави руски евреи да ме учат как да управлявам моята родина, докато те още и английски не са се научили да говорят.

— Твоята родина! — извика Бърт. — Ех ти, дебела главо. Ти нямаш никаква родина. Тази басня ти я разправят ония, дето лапат подкупите, когато искат още повече да те ограбят.

— Тогава не гласувай за тия, дето вземат подкупи — отвърна Били. — Ако избирахме честни хора, и те щяха да бъдат честни към нас.

— Искам да дойдеш някой ден на нашите събрания, Били — насърчително каза Том. — Тогава ще ти се отворят очите и при следващите избори ще гласуваш със социалистическа бюлетина.

— Това няма да го бъде — отговори Били. — Ще ме видиш на събрание на социалисти само тогава, когато се научат да говорят като хората.

Бърт си тананикаше:

Живеем ний във много чудно време,

богат ли си, като човек загиваш!…

Мери беше така ядосана на мъжа си заради отношението му към предстоящата стачка и заради неговите разпалени изказвания, че дори не разговаряше със Саксън, а Саксън, озадачена, слушаше противоречивите мнения на мъжете.

— Е, докъде стигнахте? — весело запита тя, като прикриваше вътрешната си тревога.

— Докъде може да стигнем! — изръмжа Бърт. — Доникъде.

— Но месото и маслото пак поскъпнаха — продължи тя. — Намалиха надницата на Били, а на железничарите — още миналата година. Нещо трябва да се направи.

— Единственото нещо, което може да се направи, е да се бием, дяволски да се бием — отговори Бърт. — Да се борим и да загинем в борбата. Това е всичко. И тъй, и иначе сме бити, но можем да си платим поне последното удоволствие.

— Така не бива да се приказва — упрекна го Том.

— Мина времето на приказките, водачо, дошло е време за борба.

— Мъчно ще излезеш на глава срещу редовна войска и картечници — намеси се Били.

— О, защо по този начин! Има такива едни мръсни фишеци, които доста силно избухват и оставят добри следи, а има и един шмиргелов прашец, който…

— О-хо! — нахвърли се върху него Мери, сложила ръце на хълбоците си. — Значи, това било то! Ето какво значел шмиргеловият прашец в джоба на сакото ти.

Бърт не й обърна внимание. Том пушеше смутен. Били бе много разтревожен — това ясно личеше по лицето му.

— Нима се занимаваш с такива неща, Бърт? — запита той и по тона му личеше, че се надява да чуе отрицателен отговор от приятеля ги.

— Занимавам се, щом толкова искаш да знаеш. Ех, да можех всичките да ги пратя и пъкъла, преди да ида и аз там!

— Той е един кръвожаден анархист — оплака се Мери. — Такива като него убиха Мак Кинли и Гарфийлд^[1] и… и… другите. Ще го обесят, ще видите. Помнете ми думата. Доволна съм поне, че не очакваме дете.

— Той така си приказва — успокои я Били.

— Бърт само те дразни — поиска да я утеши Саксън. — Той винаги си с бил шегаджия.

Но Мери поклати глава:

— Знам аз. Чувам го как говори насън. Ужасно ругае, проклина и скърца със зъби. Вижте го и сега.

Бърт с предизвикателен и мрачен израз на красивото си лице бе наклонил стола си към стената и си тананикаше:

Днес никой не обича милионера,

не го харесва никой как изглежда,

от грижите му никой не се трогва,

че той с разбойниците се нарежда.

Том заговори нещо за благоразумие и справедливост, но Бърт прекъсна песента си и го пресече:

— Справедливост, а? Това е друга заблуда. Искате ли да ви кажа каква е справедливостта за работническата класа? Помните ли Форбз? Дж. Алистън Форбз, който докара „Алта Калифорния тръст къмпъни“ до банкрут и спокойно прибра в джоба си цели две милиончета. Вчера го видях в елин автомобил, ама нещо приказно, ви казвам. А на колко беше осъден? На осем години. А колко лежа? Няма и две години. Помилван поради лошо здраве. Лошо здраве! Ние сигурно ще умрем и ще изгнием, преди той да хвърли топа. А и погледнете от този прозорец. Виждате ли гърба на оная къща със съборените перила на стълбището? Там живее мисис Денекър. Тя е перачка. Мъжа й го премаза влак. Ни цент обезщетение, дължало се на негова небрежност или на негов колега, или друга подобна глупост — така постанови съдът. Нейното момче Арчи беше на шестнайсет години, тръгна по лош път, стана истински уличник, офейка във Фриско и там обрал един пияница. Колко, мислите, откраднал? Два долара и осемдесет цента. Разбирате ли? Два и осемдесет! И на колко, смятате, го осъди височайшият съд? На петдесет години. Той вече излежа осем в „Сен Куентин“. И ще си остане в затвора, докато пукне. Мисис Денекър казва, че бил болен от туберкулоза, пипнал я в затвора, но тя няма връзки, за да го помилват. Малкият Арчи открадва два долара и осемдесет цента от един пияница и му лепват петдесет години. Дж. Алистън Форбз ограбва „Алта тръст“ с два милиона и се отървава с по-малко от две години. Кажете, чия е тази страна? Ваша и на малкия Арчи ли? Хайде, кажете де! Тя е на Дж. Алистън Форбз… Да!

Днес никой не обича милионера,

не го харесва никой как изглежда,

от грижите му никой не се трогва,

че той с разбойниците се нарежда.

Мери пристъпи до умивалника, където Саксън измиваше последната чиния, отвърза престилката й и я целуна с оная нежност, която само жените чувстват към бъдещите майки.

— Хайде, поседни сега, мила, ти не бива да се уморяваш. Имаме още много време. Ще ти донеса ръкоделието. Хем да шиеш, хем ще слушаш разговора на мъжете. Но не слушай Бърт. Той не е с ума си.

Саксън шиеше и слушаше, а лицето на Бърт стана сурово и мрачно, когато той забеляза детските дрешки на скута й.

— Ето на̀ — измърмори той. — Раждате деца, а как ще ги изхраните, и вие сами не знаете.

— Ти снощи май повечко си пил — усмихна се Том.

Бърт поклати глава.

— Стига сте недоволствали — весело подхвърли Били. — Въпреки всичко хубава е нашата страна.

— Беше хубава — възрази Бърт, — когато всички ние бяхме мохикани. Но не и сега. Измамиха ни, вързаха ни и ни притиснаха до стената, предадоха ни най-позорно. Моите прадеди се биха за тази страна, и вашите също; освободихме негрите, изтрепахме индианците, гладувахме, мръзнахме и се потихме, и се борихме. Тази земя ни хареса. Ние я очистихме от непроходимите лесове, разорахме я, прокарахме пътища и построихме градове. И имаше достатъчно за всички. И продължихме да се борим за нея. Двама мои чичовци паднаха при Гетисбърг; всички по един или друг начин участвахме в тази война. Слушайте какво разказва постоянно Саксън за нейните деди, през какви трудности са минали, за да стигнат до тук, да имат най-сетне ферми, коне, добитък и всичко друго. И те са ги имали, всичките ни прадеди, и тези на Мери също…

— Да, и ако бяха по-хитри, щяха да ги запазят — добави тя.

— Несъмнено — продължи Бърт — точно там е бедата. Накрая ние загубихме, оставихме се да ни ограбят. Ние не умеехме да бележим картите, да ги раздаваме шмекерски и да печелим нечестно като другите. Ние сме белите заселници, които пропаднаха. Да, и времената се измениха. Ние хората се разделихме на два вида: лъвове и товарни коне. Товарните коне само работеха, а лъвовете — само гълтаха. Те глътнаха фермите, мините и фабриките, а сега глътнаха и властта. Ние сме белите заселници, потомци на белите заселници, които бяха много честни и трудолюбиви, но не бяха хитри. Ние сме белите заселници, които загубиха. Ние сме тия, на които одраха кожата. Разбирате ли ме?

— Ти би станал отличен площаден оратор — забеляза Том — само ако се откажеш от някои крайности в разсъжденията си.

— Като те слуша човек, би казал, че имаш право — намеси се Били, — но не е точно така. Та днес всеки може да стане богат…

— Или пък президент на Съединените щати — насмешливо го прекъсна Бърт. — Разбира се, стига само да умее. Само че ти нещо не ми изглеждаш като бъдещ милионер или бъдещ президент. А защо? Не умееш. Ти си една твърда глава, товарен кон — ето затова. Ритник за тебе, ритник за нас всичките.

През време на обеда Том говори за радостите на селския живот, който помнеше от дете и от младежките си години, и сподели с тях, че съкровената му мечта била да вземе някъде парче държавна земя и да заживее така, както са живели неговите деди. За нещастие, обясни той, Сара била решително против и неговата мечта щяла да си остане само мечта.

— Такава е играта — въздъхна Били. — Тя си има правила. Така е — все някой трябва да бъде бит.

Малко по-късно, когато Бърт започна отново остро да критикува, Били почувства, че неволно прави някои сравнения. Този дом не приличаше на неговия дом. Тук нямаше тази приятна атмосфера — всичко изглеждаше, че върви някак си със сътресения. Спомни си, че когато дойдоха, съдовете от закуската още стояха неизмити. Като повечето мъже и Били не разбираше от домакинство и естествено не можеше да забележи всички подробности; все пак това, което видя и чу през цялата тази сутрин, от хиляди дребни неща той се убеди, че Мери не е такава домакиня, каквато бе Саксън. Той с гордост погледна жена си и почувства силно желание да стане, да отиде при нея и да я прегърне. Да, тя беше истинска съпруга. Той си спомни за нейното изящно бельо, по-точно, когато във въображението му изплува картината на Саксън в нейните красиви премени, Бърт го стресна:

— Хей, Били, ти сигурно мислиш, че съм в лошо настроение. Действително така е. Но ти не си минал през моите патила. Ти си знаеш твоите коне, а и лесно са ти падали пари от бокса. Не си имал трудни дни, не знаеш какво е стачка. Нито пък е трябвало да издържаш старата си майка и заради нея да преглъщаш всякакви обиди. Едва след смъртта й се почувствах свободен и можех да приемам и отказвам работа, както намирах за добре. Вземи времето, когато се залових с „Найлс Илектрик“, и ще видиш как се отнасят с работния кон. Главният ме изгледа от главата до петите, обсипа ме с куп въпроси и накрая ми даде бланка за заявление. Аз я попълних и платих един долар на доктора, при който ме пратиха да ми издаде медицинско. После трябваше да ида при някакъв фотограф да ми снеме мутрата за портретната галерия на компанията. И за мутрата си изръсих още елин долар. Главният взе заявлението, медицинското и снимката и ме засече с други въпроси. Дали членувам в профсъюза… Аз? Разбира се, че не му казах истината — толкова се нуждаех от работа: бакалинът вече нямаше да ми дава на кредит, а трябваше да се грижа за майка си.

Е — помислих си, ето ме вече истински кондуктор. Стой си на задната платформа и си лови момичета. Нищо подобно. Още два долара, моля! Аз — още два долара за някаква си оловна значка. После ми поискаха униформа — нови деветнайсет и петдесет, а навсякъде другаде струва само петнайсет. Нея вече можех да платя след първата си заплата. Освен това трябвало да имам пет долара дребни пари в джоба, мои собствени пари. Такова беше нареждането. Тези пет ги взех назаем от Том Донъвън — полицая. И какво още? Накараха ме да работя две седмици без заплата, за да съм усвоял занаята…

— Е, уловихте ли поне някое хубаво момиче? — весело го закачи Саксън.

Бърт мрачно поклати глава.

— Работих само елин месец. Ние се организирахме в съюз и всички ни изритаха навън.

— И сега, ако направите тая щуротия и обявите стачка в железопътните работилници, ще ви изритат по същия начин — предупреди го Мери.

— Та нали непрекъснато ви повтарям това — отговори Бърт. — Ние нямаме никакви изгледи за успех.

— Тогава защо се залавяте — запита Саксън.

Той я загледа за миг с угаснал поглед, после отговори:

— Защо двамата ми чичовци паднаха при Гетисбърг?