Джек Лондон
Лунната долина (26)

Глава XI

Откакто Били стачкуваше и дежуреше по стачните постове и след заминаването на Мерцедес и смъртта на Бърт, Саксън остана толкова самотна, че това не можеше да не се отрази болезнено дори на човек със здрав разум като нейния. Мери също бе заминала, като доста неопределено спомена, че е намерила някаква домакинска работа в Пидмонт.

Били не беше в състояние да облекчи мъката на Саксън. Той смътно чувстваше, че тя страда, но не разбираше цялата дълбочина и острота на болката й. На действителността той гледаше чисто по мъжки и беше много далеч от душевната трагедия, която тя преживяваше. В най-добрия случаи той беше един външен, приятелски настроен наблюдател, който забелязва твърде малко. Преди тя бе чувствала детето като живо същество и за нея то все още продължаваше да бъде живо същество. Това беше голямата й мъка. С никакви усилия на волята тя не можеше да запълни болезнената празнота, причинена от неговата загуба. Мисълта, че то действително съществува, я докарваше понякога до халюцинации. Струваше й се, че то е някъде и тя трябва да го намери. Тя често се улавяше, че напряга слух да чуе детски плач, който нито веднъж не бе чула, но който хиляди пъти бе звучал в ушите й през щастливите месеци, преди да дойде краят. На два пъти в съня си тя става от леглото да търси детето и двата пъти се събуди пред майчиния си скрин, където бяха скътани бебешките дрешки. В такива моменти тя си казваше: „Аз някога имах дете.“ Същото повтаряше на глас и когато гледаше как децата играят на улицата.

Един ден в трамвая, като се движеше по Осмата улица, до нея седна една млада майка с малко гугукащо детенце на ръце Саксън й каза:

— И аз някога имах лете. То умря.

Стъписана, майката я погледна и от ревност, може би от страх, притисна още по-силно бебето до себе си. Но след това изразът на лицето й се смекчи и тя каза:

— Бедничката!

— Да — повтори Саксън, — то умря.

Очите й се напълниха със сълзи, но сякаш й стана по-леко, след като бе споделила скръбта си. И през целия ден я преследваше почти неудържимо желание да разкаже своята мъка на целия свят на касиера в банката, на възрастния шеф на отдел в универсалния магазин „Селинджър“, на сляпата жена, водена от малко момченце, което свиреше на хармоника — на всички, освен на полицая. Полицаите бяха станали за нея някакви непознати досега страшни същества. Тя ги бе видяла да убиват стачниците така безмилостно, както стачниците убиваха стачкоизменниците. Но за разлика от стачниците, полицаите бяха професионални убийци. Те не убиваха заради работа, а защото такъв им бе занаятът. Него ден те можеха да арестуват стачниците, които бяха притиснали в ъгъла между стълбата и стената на къщата й, но не го сториха… Оттогава, щом срещнеше полицай, тя неволно се отдръпваше към другия край на тротоара, за да бъде колкото може по-далеч от него. Тя не разсъждаваше, но дълбоко в нейното съзнание бе заседнало убеждението, че те олицетворяваха всичко враждебно както за нея, така и за нейните близки.

На Осмата и на Бродуей, докато чакаше трамвая, за да се прибере в къщи, полицаят на ъгъла я позна и я поздрави. Тя цялата побледня, побледняха дори устните й и сърцето й болезнено се сви. Това бе Нед Хермънман, който изглеждаше по-тлъст, по-дебелобузест и по-весел от всякога. Като съученици бяха стояли цели три срока на съседни чинове. А един срок те двамата бяха избрани за помощници на учителя по литература. В деня, когато в Пиноле избухна барутната фабрика и всички стъкла на училището се изпочупиха, тя и Нед не се втурнаха да бягат навън заедно с другите ученици. Двамата останаха в класната стая и ядосаният главен учител ги развежда от стая в стая, за да ги показва на страхливите ученици, а след това ги награди с едномесечна ваканция; по-късно Нед Хермънман стана полицай, ожени се за Лина Хайланд и Саксън бе чула, че имали пет деца.

Но въпреки всичко това сега той беше полицай, а Били стачник. Нима Нед Хермънман не би могъл някой ден да повали Били с палката си или да стреля върху него също, както онези полицаи поваляха с палки и стреляха върху стачниците край нейната стълба!

— Какво ти е, Саксън? — попита той. — Да не си болна?

Тя само кимна — не можа да проговори, нещо я задушаваше; и понечи да тръгне към трамвая, който вече спираше.

— Дай да ти помогна — предложи той.

Ужасена, тя се отдръпна от ръката му.

— Не, нищо ми няма — бързо и задъхано смънка тя. — Няма да взема този трамвай. Забравих нещо.

Тя се извърна и замаяна тръгна обратно по Бродуей към Деветата улица. Като измина две пресечки по Деветата, тя зави по улица Клей, излезе пак на Осмата улица, където остана да чака друг трамвай.

 

 

Летните месени се влачеха бавно един след друг, а положението на работниците в Оукланд се влошаваше все повече и повече. Сякаш капиталът отвсякъде бе избрал именно този град за борбата с работническите организации. И Оукланд стачкуваха толкова много мъже и толкова бяха останали без работа поради локаути, или защото предприятията им бяха зависими от други предприятия, свързани с тяхното производство, че трудно можеше да се намери дори случайна, най-обикновена черна работа. От време на време Били успяваше да намери някаква еднодневна работа, но не изкарваше достатъчно, за да свързват двата края въпреки малките помощи, получавани в началото от стачния комитет, и въпреки крайната пестеливост, която той и Саксън си наложиха.

Храната, която тя слагаше на масата, съвсем не приличаше на онази от първата година след сватбата им. Не само че всички продукти бяха от по-лошо качество, но те трябваше да се лишат напълно от много неща. Месо, дори най-евтиното, съвсем рядко се слагаше на масата. Прясното мляко замениха с кондензирано, но трябваше да се откажат и от неговата пестелива употреба.

Пакетчето масло — когато въобще го имаха — се изяждаше почти пет пъти по-бавно, отколкото по-рано. А Били, който бе свикнал да изпива по три чаши кафе на закуска, сега пиеше една. Едно и също кафе тя преваряваше няколко пъти и го купуваше по двадесет цента фунта.

Тежки дни настъпиха за целия работнически квартал. Семействата на работниците, които не участваха непосредствено в една стачка, бяха засегнати от някоя друга стачка или от прекъсването на работата в някоя индустрия, зависима от стачкуващо предприятие. Много младежи, които живееха под наем, напуснаха квартирите си и по този начин целият наем лягаше върху семействата, които ги бяха подслонили.

— Боже мой! — оплака се месарят на Саксън. — Ние, работническата класа, всички страдаме заедно. Ето на, нямаме пари жена ми да си оправи зъбите. Още малко и ще фалирам.

Веднъж, когато Били се готвеше да заложи часовника си, Саксън го посъветва да поиска пари назаем от Били Мърфи.

— И аз имах това намерение — отговори Били. — Но сега вече не мога. Не ти казах какво стана във вторник вечерта в клуба „Спортни лайф“. Спомняш ли си оня дръвник — шампиона на американската флота? Бил излезе срещу него и изглеждаше, че парите му са в кърпа вързани. Към края на шестия рунд Бил го беше обработил и през седмия се канеше да го свърши. Но тогава тоя пуст негов късмет, защото и той сега е без работа Бил, кой знае как, счупи дясната си ръка. Разбира се, оня дръвник веднага се възползва, нахвърли се върху него и — край за Бил!… Ей, как все на лошо ни е тръгнало напоследък на нас, мохиканите!

— Мълчи! — извика Саксън, която неволно потрепери.

— Защо? Какво има? — запита Били, като остана с отворена уста от учудване.

— Не произнасян вече тази дума. Бърт непрекъснато я повтаряше.

— А, мохиканите ли? Добре, няма. Но ти не си суеверна, нали?

— Не. Но все пак има премного истина в тая дума, за да я харесвам. Понякога ми се струва, че той беше прав. Времената се измениха — дори от времето на моето детство. Ние преминахме през прериите и създадохме тая страна, а сега в същата тая страна губим дори правото да работим за хляба си. И това не е нито по моя, нито по твоя вина. Да живеем добре или зле, изглежда, зависи само от някакъв късмет. Другояче не може да се обясни.

— И аз не мога да го проумея — съгласи се Били. — Помниш ли как работих миналата година? Ни един ден не пропуснах. Искаше ми се и тая година да не пропусна, но ето, седмица след седмица минава, а аз нищичко не съм похващал. Кажи ми кой всъщност управлява тая страна?

 

 

Саксън бе престанала да получава сутрешния вестник, но момчето на Маги Доунъхю, вестникарче, което разнасяше „Трибюн“, често оставяше някое „извънредно издание“ на стълбите й. От уводните статии Саксън научаваше, че професионалните съюзи се опитвали да управляват страната и създавали ужасна бъркотия. За всичко била виновна деспотичната работническа класа — това повтаряха ежедневно колоните на уводните статии; Саксън и вярваше, и не вярваше. Социалната загадка на живота беше тъй заплетена.

Стачката на коларите, поддържана финансово от коларите в Сан Франциско и от тамошния Обединен съюз на пристанищните работници, щеше, изглежда, да трае дълго, независимо от нейния краен изход. Оукландските коняри и другите работници от конюшните, с малки изключения, също се присъединиха към стачката на коларите. Транспортните компании не можеха да изпълняват дори половината от поетите по договори задължения; но сдружението на работодателите ги подпомагаше. В действителност повечето от работодателските сдружения по Тихоокеанското крайбрежие подпомагаха Оукландското сдружение на работодателите.

Саксън беше закъсняла с наема за последния месец, а като се има пред вид, че той се предплащаше, всъщност дължеше за два месеца. Тя бе закъсняла също два месеца с вноските и за мебелите. Все пак от мебелния магазин „Селинджър“ не я притесняваха да се издължи веднага.

— Правим ви всички възможни отстъпки — каза й инкасаторът на фирмата. — Имам нареждане да получа от вас и последния цент, който можете да отделите, но все пак да не ви притеснявам прекалено много. „Селинджър“ се стараят да постъпват справедливо, но и на тях не им е лесно. Нямате представа колко сметки като вашата тегнат на магазина. Рано или късно те ще трябва да приключат или и те самите ще пострадат. А междувременно гледайте да намерите отнякъде пет долара до следващата седмица, знаете, така, за да ги поуспокоите.

 

 

Един от конярите на име Хендерсън, който работеше в конюшните с Били, не се присъедини към стачниците. Макар че господарите настояваха да се храни и спи в конюшните като останалите стачкоизменници, Хендерсън упорстваше и се връщаше всеки ден в малката си къщичка близо до дома на Саксън зад ъгъла на Петата улица. Саксън няколко пъти го бе виждала как предизвикателно крачи със съдините за ядене в ръка, а на почетно разстояние го следваха неотлъчно съседските момчета и му подвикваха в хор, че е стачкоизменник и негодник.

Но една вечер той има нахалството да влезе в кръчмата „Пайл Драйвърз Хоум“, на ъгъла на Седмата и Пайн стрийт. За зла участ там срещна Ото Франк, стачник, колар от същата конюшня. Само след няколко минути една санитарна кола бързо отнесе Хендерсън с пукнат череп в болницата, а една полицейска кола с не по-малка бързина откара Ото Франк и градския затвор.

Маги Доунъхю със светнали от радост очи разказваше случката на Саксън.

— Така му се пада на този мръсен изменник — завърши тя.

— А бедната му жена? — извика Саксън. — Тя е толкова слаба. Ами децата? Тя не би могла да ги изгледа, ако мъжът й умре.

— Така й се пада и на нея, кучка проклета!

Саксън беше огорчена и възмутена от грубостта на ирландката. Но Маги оставаше непреклонна.

— Това заслужава и тя, и всяка друга жена, която търпи за мъж един стачкоизменник. Какво пък толкова децата й? Нека умрат от глад, щом мъжът й отнема залъка от устата на другите деца.

Отношението на мисис Олсън беше различно. Тя каза, че съжалява жената и децата на Хендерсън, и толкова; главната й грижа бяха Ото Франк и неговите жена и деца — мисис Франк й бе родна сестра.

— Ако Хендерсън умре, ще обесят Ото — вайкаше се тя, — а какво ще прави тогава горката Хилда? Тя има разширени вени и на двата крака и в никой случай не би могла да се залови на работа и да стои по цял ден права. Пък и аз не мога да й помогна. Нали Карл също е без работа!

А Били прецени нещата от друга гледна точка.

— Това опетнява цялата ни стачка, особено пък ако Хендерсън пукне — загрижено говореше той, когато се върна в къщи. — Веднага ще обесят Франк. Освен това ще трябва да вземем защитник, а адвокатите безбожно дерат, дяволите. Те ще проядат такава дупка в стачния ни фонд, та всяка кола от Оукланд ще може да мине през нея. Ако Франк не се беше налял с уиски, в никой случай не би го направил. Когато е трезв, той е най-добродушният и благ човек, който някога съм виждал.

Същата вечер Били на два пъти излиза от къщи, за да разбере дали Хендерсън не е умрял. Сутрешните вестници даваха слаба надежда, а вечерните съобщиха за неговата смърт. Ото Франк лежеше в затвора, не го пуснаха под гаранция. „Трибюн“ настояваше да бъде незабавно осъден и наказан, като призоваваше бъдещите съдебни заседатели да изпълнят мъжествено своя дълг и надълго и нашироко се спираше върху моралното въздействие, което това би оказало върху разюзданата работническа класа. По-нататък вестникът подчертаваше благотворното въздействие, което биха упражнили картечниците върху тая сган, която бе сграбчила за гърлото, прекрасния град Оукланд.

 

 

Всички тия събития засягаха непосредствено Саксън. Всъщност, освен Били тя нямаше никого на света, а неговият и нейният живот и тяхната взаимна любов бяха застрашени. От момента, когато той излизаше от къщи, до момента, когато той се завръщаше, тя беше в непрекъсната тревога. Навсякъде ставаха побоища, за които той нищо не й споменаваше, а тя знаеше, че и той участва в тях. Неведнъж тя бе забелязала пресни одрасквания по ръцете му. В такива дни той беше необикновено мълчалив и седеше замислен и мрачен или пък веднага си лягаше. Тя се страхуваше да не би тази негова постоянна прикритост да се превърне в навик и, затова открито го помоли да бъде откровен към нея. Тя седна на коленете му и като се притисна в неговите обятия, обви с една ръка шията му, с другата гальовно отмета косите му и почна да гали смръщените му вежди.

— Виж какво ще ти кажа, Били, мойто момче — започна тя шеговито. — Ти не играеш честно, а така не може. — Тя му затвори устата с ръка. — Не, сега аз ще говоря, именно защото напоследък ти много малко говориш. Помниш ли, ние се споразумяхме в началото винаги да обмисляме всичко заедно. Аз първа наруших това споразумение, когато започнах да продавам моите ръкоделия на мисис Хигинс, без да ти кажа. Много съжалявах и още съжалявам за това. Оттогава нищо не съм правила, без да ти кажа. Сега пък ти нищо не споделяш с мене. Вършиш неща, за които не ми казваш.

Били, ти си ми най-скъп от всичко друго на света. Ти го знаеш. Винаги сме делили с тебе и радост, и скърби, само че точно сега има нещо, което не споделяш с мене. Всеки път, когато ръцете ти са наранени, има нещо, което криеш от мене. На кого другиго, ако не на мене, можеш да се довериш! А освен това аз толкова те обичам, че каквото и да направиш, ще продължавам да те обичам.

Били я погледна нежно, но недоверчиво.

— Хайде, стига си крил тайните си — закачи го тя. — Помни, че винаги съм зад тебе, каквото и да направиш.

— Ама после да не вземеш да се сърдиш? — запита той.

— Как ще ти се сърдя? Аз не съм ти господарка, Били. За нищо на света не бих ти заповядвала. И ако ти ми позволиш да ти заповядвам, няма да те обичам толкова много.

Той бавно обмисли думите й и кимна най-сетне глава.

— И няма да се ядосваш?

— На тебе? Виждал ли си ме ядосана някога? Хайде, покажи, че си с широка душа и ми разправи как си нарани пръстите. Драскотините са днешни. Толкова е ясно.

— Добре, ще ги разкажа как стана… — Той млъкна изведнъж и се закиска с момчешка веселост при спомена за нещо. — Ето как беше… Но няма да се ядосваш, нали? Ние сме длъжни да правим тия работи, за да опазим своето. Сега представлението започва — истински кинематограф, с изключение на говора: към нас се задава един дангалак, отдалече личи, че е селяндур — с ръце като лопати, а краката му — цели лодки, като тия, дето плуват по Мисисипи. Боят му — два пъти колкото моя, а при това младок. Върви си чинно и мирно, невинен като… като най-невинният стачкоизменник, който някога се е раждал на този свят, и налетява право на стачния пост. Не истински стачкоизменник, разбираш, а просто едно селянче, чело обявленията на шефовете и довтасало в града за големите надници.

А там сме Бъд Стродърс и аз. Ние винаги вървим по двама, а понякога и на по-големи групи. Аз му махам. „Хей — му викам, — работа ли търсиш?“ „Аха, точно тъй“ — отвръща той. „Мож ли да караш коне?“ — „Уха!“ — „Четири коня?“ — „Дай ги де“ — казва той. „Ама да не се шегуваш? — му викам. — Наистина ли искаш да се условиш на тая работа?“ — „Та затуй съм дошъл в града я“ — вика той. „Точно такъв човек търсим — му викам, — хайде с нас, ще те наредим веднага.“

Ти разбираш, Саксън, че там не можехме да я свършим, защото наблизо, през няколко пресечки, беше Том Скенлон — знаеш го, рижото фанте; той се взираше към нас, но не можа да ни разпознае. И тъй, тръгнахме тримата; Бъд и аз поведохме този глупчо, дето искаше да ни отнеме хляба — ама няма го майстора! Завиваме в уличката зад бакалницата на Кемпуел. Жива душа не се вижда. Бъд спира отведнъж, и ние със селяка също.

„Не ми се вярва, че иска да се улови на работа“ — казва Бъд, сякаш разсъждава гласно. А селякът бърза да му отвърне: „Не, кълна се, искам!“ — „Ама наистина ли искаш?“ — казвам аз. Да, наистина искал. Нищо не можело да го спре от тая работа. Затова дошъл и града и колкото по-скоро сме го заведели, толкова по-добре.

„Виж к’во, приятелю — му викам. — Длъжен съм за съжаление да ти кажа, че имаш грешка.“ — „Как тъй?“ — пита той. „Хайде — викам му — дигай си чуковете!“, и честна дума, Саксън, този хапльо се загледа като троснат към ръцете си. „Не разбирам“ — отвръща той. „Ей сегичка ще ти обясним“ — му казвам.

А след това — храс! Прас! Дясно! Ляво! Още! Още! Истински фойерверк! Четвърти юли! Второто пришествие! Ей тъй — видя звезди и ракети и огъня на пъкъла — работа за няколко секунди, когато знаеш правилата на бокса и си тренирал и двете ръце. Разбира се, малко се поожулват пръстите; но да го беше видяла, Саксън, тоя селяк преди и след това — също като ония артисти, дето правят ония номера за миг стават съвсем други. Ей богу, щеше да се пръснеш от смях.

Били прихна да се смее. Саксън насила се присъедини към него, но сърцето й тръпнеше от ужас. Мерцедес беше права. Глупавите работници ръмжаха и се хапеха за работа. А умните господари се возеха в автомобили и нито ръмжаха, нито се хапеха. Те наемаха други измежду глупавите, които ръмжаха и хапеха вместо тях: мъже като Бърт, Франк Дейвис, като Честър Джонсън, Ото Франк, като Джели-Бели и другите агенти, като Хендерсън и всички други стачкоизменници; биеха ги, убиваха ги, повалиха ги с палки и ги бесеха. А умните! Бяха действително много умни, на тях нищо лошо не им се случваше. Те само се возеха в своите автомобили.

— „Ах вие, побойници“ — хленчеше селякът, като с мъка се изправяше на крака — продължаваше разказа си Били. — „Още ли искаш да се уловиш на работа?“ — питам го аз, а той клати глава. Тогава аз му чета конско: „Сега само едно ти остава, момчето ми — да бягаш оттук. Разбираш ли ме? Бягай! Мястото ти е на село. И ако още веднъж посмееш да си покажеш мутрата в града, ние истински ще се разсърдим. Този път беше тъй, на шега. Но ако ни паднеш още веднъж, така ще те разкрасим, че и родната ти майка няма да те познае.“

Да беше го видяла само как побягна. Бас държа, че още бяга. И като се върне в Милпитъс или в Слипи Холоу, или в друго някое село, отдето е дошъл, и разправи как са го наредили стачниците в Оукланд, хиляда на сто съм сигурен, че няма да се намери ни един селяк в околността, който би дошъл в града, да става колар, па ако ще да му предложат и десет долара на час.

— Все пак е ужасно — каза Саксън, но след това се засмя, като умело се престори, че одобрява тяхната постъпка.

— А, това е нищо — продължи Били. — Няколко момчета уловили друг един тази сутрин. Нищичко не му сторили, майко мила! За две минути така го обработили — за първи път виждали такава отрепка в болницата. Вечерните вестници съобщиха резултата: смазан нос, три тежки наранявания на черепа, избити предни зъби, счупена ключица и две строшени ребра. Ей, получил си е всичко, каквото му се полага. Но и това е нищо. Искаш ли да знаеш какво направили коларите във Фриско през голямата стачка преди земетресението? На всеки стачкоизменник, който залавяли, строшавали с лост и двете ръце. Разбираш ли — това било, за да не може да работи повече. Болниците били пълни с такива, и коларите спечелили стачката.

— Но нима са необходими всички тези жестокости, Били? Знам, че те са стачкоизменници, че отнемат хляба от децата на стачниците, за да го дадат на своите собствени деца, че това не е справедливо и тъй нататък; но въпреки това необходими ли са тези… жестокости?

— Разбира се — уверено отговори Били. — Ние трябва да всеем страх божи у тях — винаги когато можем, но без да ни хванат.

— А ако ви хванат?

— Тогава Съюзът наема адвокати да ни защищават, макар че сега не могат кой знае колко да помогнат, защото съдиите са доста враждебно настроени и вестниците непрекъснато им набиват в главите да издават все по-сурови и по-сурови присъди. И въпреки това, преди още стачката да свърши, ще има много, дето ще се каят, че някога са станали стачкоизменници.

В следващия половин час Саксън много предпазливо опита да долови отношението на мъжа си и да разбере дали той оправдава насилието, което упражняваха той и неговите събратя колари. Но Били беше твърдо и дълбоко уверен, че те постъпват справедливо. И за миг не се съмняваше, че е напълно прав. Такава била играта. И уловен в нейните заплетени нишки, той не виждаше как другояче би могла да се играе, освен така, както всички останали я играеха. Все пак той не одобряваше убийствата и динамита. А и Съюзът не одобрявал тези методи. Съвсем наивно беше неговото обяснение — че с динамит и убийства не се постигала целта; подобни действия винаги предизвиквали възмущението на хората и провалили стачките. Но здравото натупване на някой стачкоизменник той считаше полезно: „да се всява страх божи у стачкоизменниците“, както той се изразяваше, бил единственият правилен и полезен начин на действие.

— Нашите бащи не са били принудени да вършат подобни неща — каза накрая Саксън. — В тяхно време не е имало нито стачки, нито стачкоизменници.

— Така е — съгласи се Били. — Това е било доброто старо време. Ех да бяхме живели тогава! — И той дълбоко въздъхна. — Но това време никога няма да се върне.

— Би ли желал да живееш на село, Били? — запита Саксън.

— Разбира се.

— Много хора живеят сега на село — подхвърли тя.

— И много, както виждам, идват в града да вземат нашата работа — беше отговорът му.